„Христос – Спасителят“: поглед от Изток и от Запад

От­къ­де ид­ват лис­тов­ки­те и бро­шу­ри­те, които про­тес­тан­ти­те раз­п­рос­т­ра­ня­ва­т по ули­ци и по съб­ра­ния? От су­пер­съв­ре­менна­та Аме­ри­ка ли? От пос­лед­ни­те го­ди­ни на вто­ро­то хи­ля­до­ле­тие ли? Не – са­мо из­г­леж­да та­ка. В дейс­т­ви­тел­ност те са дос­та ста­ри. Ос­нов­ни­те бо­гос­лов­с­ки схе­ми на те­зи про­тес­тан­т­с­ки про­по­вед­ни­ци про­из­хож­дат от Сред­но­ве­ко­ви­е­то.

Имен­но в За­пад­на Ев­ро­па от сред­ни­те ве­ко­ве са се офор­ми­ли основ­ни­те им на­чи­ни за тъл­ку­ва­не на Еван­ге­ли­е­то. Про­тес­тан­т­с­т­во­то е нас­ле­ди­ло ос­нов­ни­те те­ми на бо­гос­ло­ви­е­то си имен­но от сред­нове­ков­но­то ка­то­ли­чес­т­во. Да, то е по­ле­ми­зи­ра­ло с ка­то­ли­ци­те – но на те­хен език, ус­во­я­вай­ки оп­рос­те­ни­те хо­до­ве на схо­лас­тич­на­та ми­съл.

Ос­нов­но­то раз­ли­чие меж­ду За­пад­но­то и Из­точ­но­то хрис­ти­ян­ство би­ло за­ло­же­но още в ан­тич­ност­та. Све­тът на из­точ­но­то Сре­ди­земно­мо­рие, и пре­ди всич­ко све­тът на ели­ни­те, бил по-на­со­чен към фило­со­фия и мис­ти­ка. Ге­ни­ят на рим­ля­ни­те се е про­я­вя­вал не тол­ко­ва във фи­ло­со­фи­я­та и в ре­ли­ги­я­та, кол­ко­то в дър­жав­но­то уп­рав­ле­ние, в пра­во­то, във во­ен­но­то де­ло. Рим не е ро­дил ни­то един за­бе­ле­жите­лен са­мос­то­я­те­лен фи­ло­соф. Лук­ре­ций и Ци­це­рон са по-ско­ро по­пу­ля­ри­за­то­ри и ком­пи­ла­то­ри, от­кол­ко­то твор­ци. Рим не е дал име­на, срав­ни­ми с Арис­то­тел или Сок­рат, Пла­тон или Пло­тин. Но Рим е дал кла­си­чес­ки­те за­ко­ни, кла­си­чес­ки­те об­раз­ци на дър­жавно­то ус­т­ройс­т­во, кла­си­чес­ка­та про­це­ду­ра на съ­доп­ро­из­вод­с­т­во­то.

То­зи юри­ди­чес­ки ге­ний на рим­ля­ни­те на­пъл­но се е про­я­вил и в ус­т­ройс­т­во­то на хрис­ти­ян­с­кия жи­вот. Все­ки чо­век ид­ва в Цър­к­ва­та с та­лан­та си (а чес­то и с пред­раз­съ­дъ­ци­те си). Съ­що­то мо­же да се ка­же и за це­ли кул­ту­ри. Рим, при­е­май­ки хрис­ти­ян­с­т­во­то, на­ме­ри на­чин по сво­е­му, юри­ди­чес­ки да го из­тъл­ку­ва. Тра­ге­ди­я­та на чо­вешка­та ис­то­рия се пре­вър­на в съ­де­бен акт, във все­лен­с­ки три­бу­нал. В то­зи три­бу­нал Бог е съ­дия, чо­ве­кът е под­съ­дим, Хрис­тос е ад­во­кат, а дя­во­лът – про­ку­рор. Спо­ред уг­лав­ния ко­декс (не­го­ва­та ро­ля в то­зи мо­дел из­пъл­ня­ва Биб­ли­я­та) „въз­мез­ди­е­то за гре­ха е смърт” (Рим. 6:23). Про­ку­ро­рът, прек­рас­но за­поз­нат с Биб­ли­я­та (да си спом­ним, че са­та­на­та из­ку­ша­ва до­ри Хрис­та в пус­ти­ня­та с ци­та­ти от Пи­са­ние­то), ис­ка спра­вед­ли­во на­ка­за­ние, при то­ва – най-го­ля­мо.

За ар­ха­ич­но­то и сред­но­ве­ков­но мис­ле­не те­жест­та на прес­тъп­лени­е­то за­ви­си от то­ва, про­тив ко­го е на­со­че­но. Ако от­к­рад­неш кон на се­ля­нин – на­ка­за­ни­е­то е ед­но, на во­ин – дру­го, на крал – тре­то. Кол­ко­то по-ви­сок е ста­ту­сът на ос­кър­бе­но­то ли­це, тол­ко­ва по-тежко е про­ви­не­ни­е­то, тол­ко­ва по-су­ро­во е и на­ка­за­ни­е­то. Ка­за­но­то в сел­с­ка­та кръч­ма не во­ди до ни­как­ва от­го­вор­ност, щом се от­на­ся до съ­се­да-се­ля­нин, но се прев­ръ­ща в теж­ко дър­жав­но прес­тъп­ле­ние, ако ви­зи­ра им­пе­ра­то­ра. Тук вли­за в си­ла за­ко­нът „За ос­кър­б­ле­ние на Им­пе­ра­тор­с­ко­то ве­ли­чие (дос­тойн­с­т­во)”. Тък­мо по то­зи за­кон са прес­лед­ва­ли хрис­ти­я­ни­те: „Вие каз­ва­те, че идо­ли­те са ни­що и че пок­ло­не­ни­е­то на ста­ту­и­те на бо­го­ве­те е глу­пост? Но са­ми­ят Им­пера­тор при­на­ся жер­т­ви на бо­го­ве­те и на ста­ту­и­те. Зна­чи, спо­ред вас, и той е глу­пак? Е, за ос­кър­б­ле­ние на Им­пе­ра­то­ра ще от­го­ва­ря­те”…

И най-мал­ко­то про­ви­не­ние, за­ся­га­що ин­те­ре­си­те на ви­со­ко­пос­таве­но ли­це, се прев­ръ­ща в прес­тъп­ле­ние. Спо­ред пра­ви­ла­та на юри­дичес­ка­та арит­ме­ти­ка без­к­рай­но мал­ко­то про­ви­не­ние, на­со­че­но сре­щу Без­к­рай­но Ве­ли­кия Ищец, вле­че без­к­рай­но теж­ки пос­лед­с­т­вия за от­вет­ни­ка („Без­к­рай­ни­ят би мо­гъл да из­ре­че без­к­рай­но прок­ля­тие за греш­ни­ка, не­що та­ко­ва, ко­е­то не би мо­гъл да из­вър­ши смър­тен чо­век”). Та­ка краж­ба­та на Адам на ед­на един­с­т­ве­на ябъл­ка от Едем­с­ка­та гра­ди­на, на­ру­ша­ва­не­то на най-мал­кия и най-ле­кия от за­ко­ни­те на Ца­ря на ца­рете, до­ве­де до смърт­та не са­мо на Адам, но и на всич­ки­те му по­том­ци.

И тъй, да се опи­та­ме да раз­г­ле­да­ме ис­то­ри­я­та на спа­се­ни­е­то, та­ка как­то го пра­вят про­тес­тан­ти­те, опи­рай­ки се на ста­рия ла­тин­с­ки юри­дизъм. Гре­хът на Адам пре­диз­ви­ква най-сил­ния Бо­жи гняв. Смърт­та надвис­ва над це­лия свят. Про­ку­ро­рът на Все­лен­с­кия съд ис­ка та­зи смърт да се при­ла­га към всич­ки Ада­мо­ви по­том­ци. И Съ­ди­я­та е съг­ла­сен с то­ва. Спо­ред уве­ре­ни­е­то на схо­лас­ти­ка­та, нас­ле­де­но от бап­тис­ти­те, „гре­хът на Адам е вме­нен, приз­на­ва се и се при­пис­ва на все­ки член от чо­веш­кия род… Чо­ве­кът е ви­но­вен още пре­ди лич­но да съг­ре­ши”.

Но про­ку­ро­рът е про­пус­нал ед­но об­с­то­я­тел­с­т­во: оказ­ва се, че съди­я­та, ад­во­ка­тът, а до из­вес­т­на сте­пен и под­съ­ди­ми­ят, са свър­за­ни с род­с­т­ве­ни връз­ки. И за­то­ва, въп­ре­ки че Съ­ди­я­та се съг­ла­ся­ва да пос­тъ­пи спра­вед­ли­во, то­ест в съ­от­вет­с­т­вие с изис­к­ва­не­то на за­ко­на и с изис­к­ва­не­то на дя­во­ла, Той ре­ша­ва да пре­не­се на­ка­за­ни­е­то от чо­ве­ка вър­ху Си­на Си – вър­ху ад­во­ка­та. Ре­ша­ва да убие Своя пра­веден Син, вмес­то ис­тин­с­кия прес­тъп­ник. След ка­то Хрис­тос при­на­ся „за­мес­ти­тел­на жер­т­ва” и пла­ща по та­къв на­чин от­куп за про­ку­рор­ска­та „спра­вед­ли­вост”, Съ­ди­я­та най-пос­ле по­лу­ча­ва пра­во­то да сло­жи нас­т­ра­на соб­с­т­ве­ния си За­кон и да обя­ви, че чо­ве­кът е оп­рос­тен.

„Из­ку­пи­тел­на­та смърт на Иисус Хрис­тос ста­ва за лю­бе­щия Бог мо­рал­на и юри­ди­чес­ка не­об­хо­ди­мост с цел да се под­дър­жа Не­го­ва­та спра­вед­ли­вост и пра­вед­ност… В те­зи тек­с­то­ве е пред­с­та­ве­на важ­на­та ис­ти­на за пла­на на спа­се­ни­е­то: важ­но е гре­хо­ве­те и ви­на­та, ко­и­то ни ос­к­вер­ня­ват, да бъ­дат въз­ло­же­ни на По­нес­лия на­ши­те гре­хо­ве и та­ка да се очис­тим (Пс. 50:12). Тък­мо за та­зи стра­на от слу­же­ни­е­то на Хрис­та сви­де­тел­с­т­ват об­ре­ди­те на ста­ро­за­вет­но­то све­ти­ли­ще. Там пре­на­ся­не­то на гре­ха от раз­кай­ва­щия се чо­век вър­ху не­вин­но­то жи­вот­но е сим­во­лизи­рал пре­на­ся­не­то на гре­ха вър­ху Хрис­тос, по­не­съл на­ши­те гре­хо­ве… Бог, по ми­ло­сър­д­на­та Си во­ля пред­ложил Хрис­тос, за да се уми­лос­ти­ви све­ти­ят Му гняв, на­со­чен сре­щу чо­ве­ци­те. Той е при­ел Хрис­та ка­то божес­т­вен За­мес­т­ник, кой­то е тряб­ва­ло да по­не­се Бо­жес­т­ве­ния съд над гре­ха… Чрез Хрис­та Бо­жи­ят гняв не се е пре­вър­нал в лю­бов. Хрис­тос е от­к­ло­нил то­зи гняв от чо­ве­ка и го е по­ел вър­ху Се­бе Си… На кръс­та би­ло зап­ла­те­но за гре­ха на чо­ве­ка на­пъл­но. Бо­жес­т­ве­на­та спра­вед­ливост е би­ла удов­лет­во­ре­на. От юри­ди­чес­ка глед­на точ­ка све­тът е възс­та­но­вил Бо­жи­е­то бла­го­во­ле­ние. За­нап­ред Не­го­во­то пос­ред­ни­чес­т­во да­ва все­ки­му въз­мож­ност да се въз­пол­з­ва от зас­лу­ги­те на Спа­си­те­ля”.

Но тук въз­ник­ват ре­ди­ца въп­ро­си.

Пър­во, клю­чо­ви­те тер­ми­ни на юри­ди­чес­ка­та те­о­рия за спа­се­ни­е­то лип­с­ват в Биб­ли­я­та: в Пи­са­ни­е­то ня­ма из­ра­зи ка­то „за­мес­ти­тел­на жер­т­ва”, „юри­ди­чес­ка не­об­хо­ди­мост”, или „зас­лу­ги”. В Но­вия За­вет лип­с­ва и тер­ми­нът „удов­лет­во­ре­ние”.

Вто­ро, Бог тук е об­ри­су­ван ка­то ши­зоф­ре­ник, в ко­го­то се борят две страс­ти. От ед­на стра­на, Той ис­ка да прос­ти и да оби­ча, от дру­га – жа­ду­ва да на­каз­ва. В юдейс­ка­та Ага­да има по­доб­на пред­ста­ва. Биб­лейс­ки­ят стих за сът­во­ре­ни­е­то на чо­ве­ка „и ка­за Бог: ще съз­дам чо­ве­ка…” се тъл­ку­ва тук по след­ния на­чин: „Ра­ви Си­мон уче­ше: Ко­га­то Все­виш­ни­ят ре­ши да съз­да­де чо­ве­ка, меж­ду не­бес­ни­те ду­хо­ве нас­тъ­пи раз­ног­ла­сие. Ед­ни каз­ва­ха: „сът­во­ри чо­ве­ка”, а дру­ги: „не го сът­во­ря­вай”. – Сът­во­ри го – каз­ва­ше духът на Ми­ло­сър­ди­е­то, – той ще тво­ри ми­лост на зе­мя­та. – Не го тво­ри – каз­ва­ше ду­хът на Прав­да­та, – той с лъ­жа ще ос­к­вер­ни ду­ша­та си. – Сът­во­ри го – каз­ва­ше ду­хът на Спра­вед­ли­вост­та, – той ще ук­ра­си жи­во­та с доб­ри де­ла. – Не го тво­ри – каз­ва­ше ду­хът на Ми­ра – с враж­да ще из­пъл­ни зе­мя­та. По­ва­ли Гос­под Прав­дата на зе­мя­та. И за­мо­ли­ха се Ан­ге­ли­те на Слу­же­ни­е­то, ду­май­ки: „За­що пет­ниш Прав­да­та? Пов­диг­ни я от зе­мя­та, Гос­по­ди!” И до­ка­то ду­хо­ве­те спо­ре­ли по­меж­ду си, осъ­щес­т­ви­ло се де­ло­то на бо­жес­т­ве­но­то твор­чес­т­во. – За как­во са – ре­къл Гос­под – ва­ши­те пре­ре­ка­ния? Сът­во­ря­ва­не­то на чо­ве­ка ве­че ста­на” .

В Ага­да­та про­ти­во­по­лож­ни­те стре­ме­жи на прав­да­та и на ми­лосър­ди­е­то по­не са от­де­ле­ни от Бо­га и са пер­со­ни­фи­ци­ра­ни в ан­гели­те. Но в про­тес­тант­с­ка­та схо­лас­ти­ка те се сра­жа­ват по­меж­ду си в са­мия Отец.

Тре­то, ако юри­ди­чес­ки мис­ле­щи­те бо­гос­ло­ви тол­ко­ва са заг­ри­жени за за­паз­ва­не­то на „спра­вед­ли­вост­та”, въз­мож­но ли е да се на­ре­че „спра­вед­ли­во” убийс­т­во­то на Не­вин­ния? И ни­ма та­къв на­чин на мис­ле­не се съг­ла­су­ва с от­к­ро­ве­ни­е­то „Бог е лю­бов”? Пред­с­та­ве­те си, че ми до­саж­дат ня­как­ви си хо­ра и на­пъл­но спра­вед­ли­во ме е яд на те­зи… об­що взе­то греш­ни­ци. Но след то­ва ре­ша­вам все пак да им прос­тя. Ре­ша­вам да про­ме­ня от­но­ше­ни­е­то си към тях и да не се ядос­вам от бе­зоб­ра­зи­я­та им и от не­дос­той­ни­те им пос­тъп­ки спря­мо мен, а да им ка­жа, че ве­че ня­ма да им на­пом­ням за ми­на­ло­то. И за да им зас­ви­де­тел­с­т­вам прош­ка­та си, взе­мам си­на си, уби­вам го, а след то­ва пра­щам на оне­зи, ко­и­то са ме обиж­да­ли, те­лег­ра­ма: ето, аз ве­че не ви се сър­дя, за­що­то убих лю­би­мия си син. Бе­зум­на кар­ти­на ли? Но на­ли имен­но та­ка про­тес­тан­т­с­ки­те про­по­вед­ни­ци ри­су­ват пред слу­ша­те­ли­те си Бо­га и гол­гот­с­ки­те съ­би­тия?

Сред­но­ве­ков­но-схо­лас­тич­ни­те на­чи­ни да се обяс­ня­ва Еван­ге­лие­то, ве­че изос­та­ве­ни от ка­то­ли­чес­ки­те бо­гос­ло­ви, днес се по­пу­ляри­зи­рат от ул­т­ра­съв­ре­мен­ни­те про­тес­тан­т­с­ки гла­ша­таи:

„Бо­жи­я­та пра­вед­ност изис­к­ва спра­вед­ли­во на­ка­за­ние за всич­ки прес­тъп­ле­ния на греш­ни­ка. Да се пус­не ви­нов­ни­ят на сво­бо­да, според биб­лейс­ко­то прав­но по­ня­тие, е прес­тъп­ле­ние про­тив спра­вед­ливост­та… При­ми­ре­ни­е­то ста­на при­чи­на за оп­рав­да­ние. При­е­май­ки при­ми­ри­тел­на­та жер­т­ва на Иисус, Бог мо­же най-сет­не да нап­ра­ви оно­ва, ко­е­то ви­на­ги е же­ла­ел – да по­мил­ва греш­ни­ка. Се­га Той има юри­ди­чес­ки за­кон­но­то пра­во да обя­ви греш­ни­ка за пра­ве­ден. Иису­со­ва­та жер­т­ва удов­лет­во­ря­ва Бо­жи­е­то изис­к­ва­не за свя­тост и пра­вед­ност. Въз ос­но­ва на за­мес­ти­тел­на­та жер­т­ва на Иисус, Бог про­въз­г­ла­си в не­бес­на­та съ­деб­на за­ла чо­ве­ка за оп­рав­дан, по­мил­ван, оп­рос­тен и въз­с­та­но­вен. Оп­рав­да­ни­е­то е съ­де­бен акт, осъ­щес­т­вен на не­бе­са­та въз ос­но­ва на при­ми­ре­ни­е­то… Гре­хът е осъ­ден и све­ти­ят Бо­жи гняв по по­вод на гре­ха е уми­рот­во­рен”, – пи­ше един от ли­дери­те на „ха­риз­ма­тич­но­то дви­же­ние” шве­дът Улф Хек­ман.

И тъй, проб­ле­мът, спо­ред не­го, не е в чо­ве­ка. Проб­ле­мът е в Бо­га. Чо­ве­кът, ка­къв­то греш­ник е бил, та­къв си е и ос­та­нал. Не­що по­ве­че, раз­пъ­вай­ки Хрис­тос, чо­ве­чес­т­во­то са­мо ум­но­жи без­за­ко­ни­я­та си. Но кой знае за­що се про­ме­ни от­но­ше­ни­е­то на Бо­га към нас. Вън­шно­то за нас от­но­ше­ние на Бо­га към хо­ра­та от­на­ча­ло е би­ло гнев­но, а след убийс­т­во­то на Си­на Му, то ста­ва про­ща­ва­що. Съз­да­ва се впе­чат­ле­ни­е­то, че Бог вни­ма­тел­но и гнев­но е наб­лю­да­вал дреб­ни­те гре­хо­ве на чо­ве­чес­т­во­то, а ко­га­то хо­ра­та са из­вър­ши­ли най-под­ло­то от всич­ки въз­мож­ни де­я­ния – точ­но то­га­ва Бог им е ка­зал: Аз ве­че не ви се сър­дя; щом сте уби­ли Си­на Ми, Аз ви про­ща­вам и то­зи грях, и пре­диш­ни­те. Съз­да­ва се впе­чат­ле­ние, че кръв­та на Хрис­тос прос­то е зат­во­ри­ла очи­те на Бо­га за чо­веш­ки­те гре­хо­ве – ка­то че ли, ако ня­кой чо­век из­вър­ши оби­чай­ни­те гре­хо­ве, а след вре­ме взе­ме, че за­ко­ли ця­ло се­мейс­т­во, ни­кой ве­че ня­ма да си спом­ня за пре­диш­ни­те му „лу­до­рии”, а ще пом­ни са­мо то­ва зло­де­я­ние.

От про­тес­тан­т­с­ка глед­на точ­ка, Хрис­тос е „уми­лос­ти­вил” От­ца. Той не е про­ме­нил хо­ра­та, ни­то све­та, а ха­рак­те­ра на От­ца: „Та­зи смърт пре­мах­на от Бо­жи­е­то съз­на­ние всич­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва, ко­и­то пре­че­ха да прос­ти на греш­ни­ци­те”. „Иисус га­ран­ти­ра за дъл­га, кой­то не сме в със­то­я­ние да пла­тим, и по то­зи на­чин постигна прими­ре­ние меж­ду нас и Бо­га”. Оте­цът не ис­ка­ше да ни прос­ти, но Си­нът нас­то­я­ва­ше и, ка­то пос­ле­ден ар­гу­мент да убе­ди От­ца, Той из­пол­з­ва соб­с­т­ве­на­та Си смърт… Хо­ра­та си ос­та­на­ха пре­диш­ни­те; след убийс­т­во­то на Хрис­тос те до­ри ста­на­ха още по-го­ле­ми грешни­ци. Но Бог ста­на по-сниз­хо­ди­те­лен.

От­тук след­ва ло­гич­ни­ят из­вод: чо­ве­кът, неп­ро­ме­нен от Христос, не би­ва (а и не е по си­ли­те му) да се про­ме­ня. Тряб­ва са­мо да приз­на­ем, че Хрис­тос е пла­тил вмес­то нас дъл­га ни и че се­га сме длъж­ни са­мо да Му бла­го­да­рим за Не­го­во­то зас­тъп­ни­чес­т­во пред гне­ва на От­ца. „Де­ло­то на при­ми­ре­ни­е­то на Иисус на кръс­та се за­чи­та на чо­ве­ка за не­го­ва зас­лу­га са­мо в слу­чай, че при­е­ма оно­ва, ко­е­то Бог е сто­рил за не­го в Иису­са Хрис­та”. „Ако ти вяр­ваш в те­зи фун­да­мен­тал­ни ис­ти­ни на хрис­ти­ян­с­т­во­то и вярваш, че Иисус е сто­рил то­ва лич­но за теб, то­ва е дос­та­тъч­но за спа­се­ни­е­то!”. „Все­ки път към са­мо­въз­ве­ли­ча­ва­не на чо­ве­ка за „са­мос­па­се­ние” е зат­во­рен! Ни­как­во сът­руд­ни­чес­т­во, при ко­е­то би мог­ло да се смя­та, че Бог е нап­ра­вил ед­на­та част, а чо­ве­кът – дру­га­та.” И тъй, „никакво сътрудничество”, ни­как­во дейс­т­вие не се очак­ва от чо­ве­ка, ос­вен до­ве­ри­е­то в Улф Хек­ман и неговите ин­тер­п­ре­та­ци­и­ на Еван­ге­ли­е­то… „Ни­как­ви ре­ли­ги­оз­ни, идео­ло­ги­чес­ки, по­ли­ти­чес­ки или фи­ло­соф­с­ки идеи или де­ла не ще го от­ве­дат при Бо­га. Ни­как­ви ри­ту­а­ли, це­ре­мо­нии, су­е­ве­рия, пос­те­не, бла­гот­во­ри­тел­ност, та­ка на­ре­че­ни­те „доб­ри де­ла” или ре­ли­ги­оз­но­то бла­го­чес­тие не ще те доб­ли­жат до Не­го”.

Но Хрис­тос е мис­лел дру­го­я­че. И е го­во­рел за то­ва, че Пос­лед­ният съд ще има пред­вид ня­кои де­ла: „Гла­ден бях, и не Ми да­дох­те да ям; жа­ден бях, и не Ме на­по­их­те; стран­ник бях, и не Ме приб­рах­те; гол бях, и не Ме об­ля­кох­те; бо­лен и в тъм­ни­ца, и не Ме спо­хо­дих­те… До­кол­ко­то не сте сто­ри­ли то­ва на ед­но­го от тия най-мал­ки­те, и на Ме­не не сте го сто­ри­ли” (Мат. 25:42-45).

Чо­ве­кът тряб­ва да при­е­ме да­ра на спа­се­ни­е­то. И точ­но раз­т­ва­ряне­то на ду­ша­та за дейс­т­ви­е­то на бла­го­дат­та оз­на­ча­ва да встъ­пиш в „си­нер­гия”, в сът­руд­ни­чес­т­во на соб­с­т­ве­на­та си во­ля с во­ля­та на Бо­га, на соб­с­т­ве­на­та си енер­гия с Хрис­то­ва­та бла­го­дат. На­ис­ти­на ба­ща­та, пос­ре­щай­ки блуд­ния син, не го раз­пит­ва, а за­по­вяд­ва да му до­не­сат най-ху­ба­ва­та пре­мя­на и да под­гот­вят пир­шес­т­во. Вя­ра­та в Еван­ге­ли­е­то ни раз­к­ри­ва, че по­ве­че не би­ва да се кри­ем от Бо­га, че не е страш­но да зас­та­нем пред Не­го. Но та­зи крач­ка към Бо­га ве­че изис­к­ва оп­ре­деле­на дей­ност. Вя­ра­та със сво­е­то съ­зер­ца­ние съ­буж­да чо­веш­ка­та во­ля – за­що­то бла­го­дат­та тряб­ва да се ус­вои, а не да се слу­ша от­да­ле­че.

В рам­ки­те на „юри­диз­ма” Бог, при­е­май­ки жер­т­ва­та на Хрис­тос, за­ра­ди нея про­ща­ва на хо­ра­та. Но на пра­вос­лав­на­та мис­ти­ка не ѝ стига прош­ка­та. Ка­то по­соч­ва на про­тес­тан­т­с­ки­те бо­гос­ло­ви, че „вмес­то Бо­га те тър­сят без­на­ка­за­ност”, бъ­де­щи­ят пат­ри­арх Сер­гий об­ръ­ща вни­ма­ние на то­ва, че „ам­нис­ти­я­та те про­въз­г­ла­ся­ва за пра­ве­ден, но не те пра­ви пра­ве­ден. Чо­ве­кът би­ва уве­до­мен за спа­ся­ва­не­то му, но не учас­т­ва в не­го. Зас­лу­га­та на Хрис­тос, зна­чи, е стра­нич­но съ­би­тие, ня­ма­що връз­ка с мо­е­то вът­реш­но би­тие – та­ка смя­тат про­тес­тан­ти­те. За­то­ва и след­с­т­ви­е­то от то­зи акт мо­же да бъ­де са­мо про­мя­на в отно­ше­ни­я­та меж­ду Бо­га и чо­ве­ка, без са­ми­ят чо­век да се про­ме­ня… [За­пад­ни­те бо­гос­ло­ви] ис­кат да за­дъл­жат Бо­га да ми да­ру­ва жи­вот ве­чен. Но чо­веш­ка­та ду­ша же­лае не са­мо да е при­чис­ле­на към Царс­т­во­то Бо­жие, а на­ис­ти­на да жи­вее в не­го”.

Ако не бя­ха го­ди­ни­те, ко­га­то на­ро­дът, че и са­ма­та Цър­к­ва бя­ха от­къс­на­ти от ви­со­ка­та бо­гос­лов­с­ка и фи­ло­соф­с­ка ми­съл, ние бих­ме си при­пом­ни­ли и ду­ми­те на княз Е. Н. Тру­бец­кой, че спо­ред усе­щане­то на съ­вест­та ни „чо­веш­ка­та при­ро­да, пов­ре­де­на от­вът­ре, мо­же да се спа­си са­мо от­вът­ре, а не с вън­ш­но­то дейс­т­вие на тър­го­вия или ма­гьос­ни­чес­т­во, ко­е­то не за­ся­га гре­хов­ния ѝ ко­рен. А, зна­чи, банко­ва­та про­це­ду­ра по прех­вър­ля­не на „зас­лу­ги­те” на Хрис­тос вър­ху спа­ся­ва­ни­те от Не­го чо­ве­ци, е неп­ри­ем­ли­ва”.

Бап­тис­т­ки­ят учеб­ник по дог­ма­ти­ка ри­су­ва съв­сем дру­га кар­ти­на: „един­с­т­ве­ни­ят път за спа­се­ние е в то­ва – не­вин­ни­ят, без­г­реш­ни­ят да се съг­ла­си доб­ро­вол­но да ум­ре, при­е­май­ки вър­ху се­бе си на­ка­за­ни­е­то за гре­ха, и да ста­не за­мес­т­ник на греш­ни­ка пред Бо­га. Със смърт­та Си Хрис­тос вне­се дос­той­на це­на за ос­во­бож­да­ва­не­то на греш­ни­ци­те от гре­ха”. Хрис­тос из­тър­пя „за­мес­ти­тел­ни на­ка­за­тел­ни стра­да­ния”.

Лев Тол­с­той вед­нъж на­пъл­но спра­вед­ли­во от­бе­ляз­ва, че в хрис­тиян­с­ка­та дог­ма­ти­ка вмес­то мен е съг­ре­шил Адам, но аз кой знае за­що се счи­там за ви­но­вен в то­зи грях, а стой­ност­та за не­го, вмес­то ме­не е пла­тил Хрис­тос, но не­из­вес­т­но за­що тък­мо мен се­га ме смя­тат за ос­во­бо­ден от он­зи дре­вен дълг. Как­во ми ос­та­ва то­га­ва? Не е прав Тол­с­той, ко­га­то при­е­ма за­пад­на­та схо­лас­ти­ка за об­щох­рис­ти­ян­с­ки глас, тъй ка­то не е мо­гъл да за­бе­ле­жи раз­ли­ка­та меж­ду пре­да­ни­е­то на Све­ти­те От­ци и за­пад­на­та схо­лас­ти­ка.

Ка­то­ли­ци­те и про­тес­тан­ти­те са, ко­и­то ни убеж­да­ват, че „при­чи­на за на­ша­та гре­хов­ност е учас­ти­е­то ни в Ада­мо­вия грях. Гре­хов­ността е уг­лав­но на­ка­зу­е­ма пос­ле­ди­ца от гре­ха. Ада­мо­ви­ят грях ни се вме­ня­ва, как­то ни се вме­ня­ва и Хрис­то­ва­та пра­вед­ност. Един чо­век мо­же спра­вед­ли­во да бъ­де на­ка­зан за­ра­ди гре­ха на друг”. Тък­мо пос­лед­но­то из­ре­че­ние на то­зи ци­тат от про­тес­тан­т­с­кия учеб­ник бих по­мо­лил про­тес­тан­ти­те да илюс­т­ри­рат с преп­рат­ка към Биб­ли­я­та, щом тол­ко­ва се хва­лят, че са ѝ вер­ни. За­що да при­пис­ва­ме на Бо­га соб­с­т­ве­но­то си обър­к­ва­не в мо­рал­ни­те прин­ци­пи?

В пра­вос­лав­на­та тра­ди­ция пре­по­доб­ни Марк Под­виж­ник не смя­та хо­ра­та за съ­у­час­т­ни­ци в Ада­мо­вия грях: „ние нас­ле­дих­ме по при­ем­с­т­ве­ност не прес­тъп­ле­ни­е­то, а смърт­та: за­що­то не мо­жех­ме ние, про­из­лез­ли от мър­т­ви­те, да сме жи­ви”; „Ние не нас­ле­дих­ме Ада­мо­во­то прес­тъп­ле­ние, а смърт­та, про­из­ляз­ла от не­го”. Ра­бо­та­та не е в то­ва, че Бог на­каз­ва всич­ки за­ра­ди гре­ха на един, съ­що как­то не е и в то­ва, че всич­ки ние по ня­ка­къв на­чин още пре­ди раж­да­не­то си сме ус­пе­ли чрез Адам и за­ед­но с не­го да из­вър­шим без­за­ко­ни­е­то му. Ар­хи­ман­д­рит Юс­тин По­по­вич, го­ле­ми­ят сръб­с­ки бо­гос­лов на ХХ в., та­ка фор­му­ли­ра све­то­о­те­чес­ко­то раз­би­ра­не за връз­ка­та ни с греха на Адам: „В ада­мо­вия грях тряб­ва да се раз­ли­ча­ват два мо­мен­та: пре­ди всич­ко прес­тъп­ле­ни­е­то ка­то та­ко­ва, ак­тът на на­ру­ша­ва­не­то на Бо­жи­я­та за­по­вед, на­ру­ше­ни­е­то ка­то та­ко­ва παράβασις, греш­ка­та ка­то та­ка­ва παράπτωμα, не­пос­лу­ша­ни­е­то ка­то та­ко­ва παρακοή; и от дру­га стра­на – със­то­я­ни­е­то на ве­че из­вър­ше­ния грях άμαρτία. По­том­ци­те на Адам, в стро­гия сми­съл на ду­ма­та, не взе­мат лич­но, не­пос­ред­с­т­ве­но, съз­на­тел­но и доб­ро­вол­но учас­тие в Ада­мо­во­то прес­тъп­ле­ние (то­ест в παράβασις, παράπτωμα, παρακοή). Но до­кол­ко­то те во­дят на­ча­ло­то си от пад­на­лия Адам, от гре­хов­на­та при­ро­да, нас­ле­дя­ват гре­хов­но­то при­род­но със­то­я­ние, в ко­е­то жи­вее гре­хът παράπτωμα ка­то дей­но нача­ло, при­нуж­да­ва­що лич­ност­та на все­ки от нас да из­вър­ш­ва грях ка­то Адам, за ко­е­то са под­ло­же­ни на съ­що­то на­ка­за­ние, как­то и Адам”. „И те, като Адама, на­ру­ши­ха за­ве­та и там Ми из­не­ве­ри­ха” (Ос. 6:7).

Мно­го пре­ди Вол­тер и Тол­с­той, св. Гри­го­рий Бо­гос­лов се въз­муща­ва от по­вър­х­нос­т­но-юри­ди­чес­ки­те те­о­рии: „Ос­та­ва да про­у­чим въп­ро­са и дог­ма­та, на кой­то мно­зи­на не об­ръ­щат вни­ма­ние, но за мен лич­но изис­к­ва се­ри­оз­но про­уч­ва­не. За ко­го и за как­во е про­ля­та та­зи из­ли­ва­е­ма за нас кръв – ве­ли­ка­та и прес­лав­на кръв на Бо­га и Ар­хи­е­рея и Жер­т­ва­та? Ние бях­ме във власт­та на лу­ка­вия, про­да­де­ни на гре­ха и чрез слас­то­лю­би­е­то си сме ку­пи­ли пок­ва­ра­та си. А ако це­на­та на из­куп­ле­ни­е­то не се да­ва на друг, ос­вен на влас­т­ва­щия, пи­там: на ко­го и по как­ва при­чи­на е пла­те­на та­ка­ва це­на? Ако на лу­ка­вия, кол­ко е ос­кър­би­тел­но! Раз­бой­ни­кът по­лу­ча­ва це­на­та на из­куп­ле­ни­е­то, по­лу­ча­ва я не са­мо от Бо­га, но (по­лу­ча­ва) са­мия Бог, за мъ­чи­телст­во­то си взе­ма та­ка­ва без­мер­на це­на, че за нея би би­ло спра­вед­ли­во да по­ща­ди и нас! А ако ли пък на От­ца, то, пър­во, по как­ва при­чи­на кръв­та на Еди­но­род­ния е при­ят­на на От­ца, Кой­то не е при­ел и Иса­а­ка, при­на­сян в жер­т­ва от ба­ща си, а е за­ме­нил жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то, да­вай­ки овен вмес­то сло­вес­на­та жер­т­ва? Или от то­ва ста­ва яс­но, кое при­е­ма Оте­цът, не за­що­то Го е ис­кал или е имал нуж­да, а спо­ред до­мос­т­ро­и­тел­с­т­во­то и за­що­то на човека е било необходимо да се освети чрез Богочовечеството, за да мо­же Той Сам да ни из­ба­ви, пре­о­до­ля­вай­ки мъ­чи­те­ля със си­ла, и да ни въз­диг­не към Се­бе Си чрез Си­на, Кой­то пос­ред­ни­чи и всич­ко уреж­да в чест на От­ца, Ко­му­то, оказ­ва се, Той във всич­ко се под­чи­ня­ва? Та­ки­ва са дела­та Хрис­то­ви, а ко­е­то е по-ви­со­ко от тях, да се по­че­те с мъл­ча­ние”.

Сто го­ди­ни пре­ди то­ва св. Кли­мент Алек­сан­д­рийс­ки каз­ва, че „Той пос­т­ра­да по­ве­че от лю­бов към нас, от­кол­ко­то, за да удов­летво­ри Бо­жи­я­та прав­да” (Стро­ма­ти 4:7). Не Бог враж­ду­ва про­тив нас, а ние – про­тив Не­го. И за­то­ва още пре­ди жер­т­ва­та на Хрис­та, в ста­ро­за­вет­но вре­ме е ка­за­но: „Бог не же­лае да по­гу­би ду­ша­та и се гри­жи да не от­х­вър­ли от Се­бе Си и от­х­вър­ле­ния” (2 Цар. 14:14). И тък­мо за­то­ва св. Ва­си­лий Ве­ли­ки твър­ди, че Отец ни е прос­тил гре­хо­ве­те още пре­ди да из­п­ра­ти Си­на Си: „Бог ка­то из­п­ра­ти Си­на Си, за да се прос­тят на­ши­те гре­хо­ве, от Своя стра­на пред­ва­ри­тел­но бе­ше прос­тил гре­хо­ве­те на всич­ки”.

В края на кра­и­ща­та, ос­нов­ни­ят стих на Еван­ге­ли­е­то: „Бог толко­ва обик­на све­та, че му да­де Еди­но­род­ния Си Син” – изоб­що не пот­вър­ж­да­ва про­тес­тан­т­с­ко-юри­ди­чес­ка­та схе­ма. От глед­на точ­ка на юри­диз­ма всич­ко би тряб­ва­ло да бъ­де об­рат­но: „Бог да­де Си­на Си и за­то­ва обик­на све­та” или „Си­нът се при­не­се в Жер­т­ва, и от­тога­ва Бог оби­ча све­та”.

Не­съм­не­но, че ду­ми­те на Са­мия Спа­си­тел оз­на­ча­ват по­ве­че от ду­ми­те на апос­то­ла. Та ето, юри­ди­чес­ки­те об­ра­зи, при­със­т­ва­щи в пос­ла­ни­я­та на апос­тол Па­вел, без­с­пор­но от­с­тъп­ват по сво­я­та досто­вер­ност и дъл­бо­чи­на на оне­зи об­ра­зи, ко­и­то е из­пол­з­вал Са­ми­ят Хрис­тос, за да изяс­ни слу­же­ни­е­то Си. Спа­си­те­лят ни­ко­га не Се е срав­ня­вал със Съ­дия, кой­то изис­к­ва точ­но из­пъл­не­ние на за­ко­на и не про­ща­ва, без да по­лу­чи над­леж­но­то „удов­лет­во­ре­ние”. Да си спом­ним прит­ча­та за блуд­ния син. За да прос­ти на по-мал­кия си син, ба­ща­та не при­на­ся в жер­т­ва по-го­ле­мия; не очак­ва жер­т­ва и от са­мия по-ма­лък син. Пре­ди още той да е прис­тъ­пил ба­щи­ния праг, ба­ща­та ти­ча да го пос­рещ­не. Въз­мож­но е си­нът да не се е вър­нал, за да се по­кае, а за да по­ис­ка още па­ри – кой знае. Но ба­щи­но­то сър­це се рад­ва тък­мо за­що­то мо­же да виж­да си­на си, рад­ва се от­но­во да е бли­зо до не­го. „И ко­га­то бе­ше още да­леч, ви­дя го ба­ща му, и му до­ми­ля; и ка­то се за­те­че, хвър­ли се на ши­я­та му и го раз­це­лу­ва. А си­нът му ре­че…” (Лук. 15:20). А ко­га­то доб­ри­ят пас­тир тръг­ва да ди­ри из­гу­бе­на­та ов­ца, не за­кол­ва за­ра­ди нея ня­коя от оне­зи, ко­и­то са край не­го – прос­то сам оти­ва и я връ­ща в ста­до­то…

Да по­мис­лим мал­ко: въз­мож­но ли е те­зи еван­гел­с­ки прит­чи да се ко­мен­ти­рат, нап­ри­мер, с ду­ми­те на ад­вен­тис­т­кия бо­гос­лов: „В нравс­т­ве­но от­но­ше­ние хо­ра­та са греш­ни. Ко­га­то Бог им вме­ня­ва тех­ни­те без­за­ко­ния, Той тряб­ва да гле­да на тях ка­то на греш­ни­ци, ка­то на вра­го­ве, ка­то на обек­ти на Бо­жес­т­ве­ния Му гняв, за­що­то съ­щес­т­ву­ва нрав­с­т­ве­на и ре­ли­ги­оз­на не­об­хо­ди­мост, за да мо­же Бо­жи­я­та свя­тост да се про­я­вя­ва в гне­ва сре­щу гре­ха”.

За раз­ли­ка от за­пад­но­то хрис­ти­ян­с­т­во, склон­но да опис­ва дра­ма­та на гре­хо­па­де­ни­е­то и из­куп­ле­ни­е­то с юри­ди­чес­ки тер­ми­ни, из­точ­но­то хрис­ти­ян­ст­во ос­мис­ля от­но­ше­ни­я­та меж­ду чо­ве­ка и Бо­га със същнос­т­ни тер­ми­ни. За Православие­то гре­хът не е тол­ко­ва ви­на, кол­ко­то бо­лест. Бог не на­каз­ва греш­ни­ка, как­то съ­ди­я­та на­каз­ва прес­тъп­ни­ка. Тук от­но­ше­ни­я­та са по-ско­ро как­то меж­ду ле­кар и бо­лен. Ако оти­да при зъ­бо­ле­ка­ря със за­не­ма­рен ка­ри­ес, той раз­би­ра се ще ми се ска­ра, че съм си нав­ре­дил, че не съм се пог­ри­жил за здра­ве­то си… Но ед­ва ли ще ми ка­же, че за моя грях се­га ще ми из­ва­ди два зъ­ба. Аз сам съм си нав­ре­дил и сам съм пре­диз­ви­кал бол­ка­та, ко­я­то из­пит­вам при докос­ва­не­то на зъ­бо­ле­ка­ря. Та­ка е и с бо­лес­ти­те на ду­ша­та ми. Тук ня­ма раз­де­ле­ние – ето пре­диш­ния ми грях, сам по се­бе си, ето ме ме­не, ето я при­съ­да­та на Съ­ди­я­та, сто­вар­ващ се вър­ху ми с на­каз­ващия меч. Не; прос­то в при­със­т­вие на Пъл­но­та­та ще ста­не вид­на пре­дел­но яс­но лише­на­та от Бо­га опус­то­ше­ност на ду­ша­та ми, из­ри­на­та от пре­диш­ни­те ми обе­зоб­ра­зя­ва­щи пос­тъп­ки. От глът­ка чист въз­дух мо­же да за­бо­ли зъ­бът с ого­ле­ния нерв. От глът­ка чис­та Веч­ност мо­же бо­лез­не­но да зас­те­не ду­ша­та, свик­на­ла да се крие от Свет­ли­на­та.

„Гре­хът ни пра­ви по­ве­че не­щас­т­ни, от­кол­ко­то ви­нов­ни” – каз­ва пре­по­доб­ни Иоан Ка­си­ян, а пре­по­доб­ни Иса­ак Си­рин срав­ня­ва греш­ни­ка с псе, ко­е­то бли­же пи­ла и не за­бе­ляз­ва, че си вре­ди, опи­яня­вай­ки се от вку­са на соб­с­т­ве­на­та си кръв. „Ко­га­то се от­в­ра­ща­ва­ме от да­ден чо­век или го ос­кър­бя­ва­ме, то­га­ва ка­то че ли на сър­це­то ни ля­га ка­мък” – каз­ва пре­по­доб­ни­ят Се­ра­фим Са­ров­с­ки. Св. Ва­си­лий Ве­ли­ки на­ри­ча греш­ни­ци­те „хо­ра, ко­и­то не се ща­дят”. А в чи­на на из­по­вед­та све­ще­ни­чес­ка­та мо­лит­ва уве­ща­ва: „До­шъл си в ле­чеб­ница­та, да не си тръг­неш не­из­це­лен”. От пра­вос­лав­ни­те мис­ли­те­ли на на­ше­то вре­ме С. Л. Франк под­чер­та­ва, че за „пър­во­род­ния грях” е по-пра­вил­но да се го­во­ри ка­то за „пър­во­род­но бед­с­т­вие”.

В Православие­то има ед­на мо­лит­ва, ко­я­то всич­ки зна­ят, до­ри съв­сем не­цър­ков­ни­те, не­вяр­ва­щи­те и ни­що нез­на­е­щи­те за хрис­ти­янс­т­во­то. То­ва е мо­лит­ва­та „Гос­по­ди по­ми­луй!”. И ето из­ли­за, че та­зи прос­та мо­лит­вич­ка са­мо в гръц­ки има ва­жен смис­лов от­те­нък: Κύριε έλέισον! Гр. ἒλεος „ми­лост” е съз­вуч­но с ἒλαιον – „мас­ло”. Ста­ва дума за зех­тин, а не за кра­ве мас­ло. И то­ва мас­ло не е са­мо хра­на: то е пре­ди всич­ко най-ста­ро­то ле­кар­с­т­во. Със зех­тин са ма­же­ли ра­ни­те, из­га­ря­ни­я­та. Зех­ти­нът пок­ри­ва ра­на­та със за­щи­тен слой, спи­рай­ки въз­па­ли­тел­ни­те про­це­си. Зех­ти­нът е пър­во­то ле­кар­с­т­во, ко­е­то влиза в до­сег с но­во­ро­де­ния мла­де­нец – с не­го раз­т­ри­ват тел­це­то му.

Зна­чи „Гос­по­ди, по­ми­луй” не е тъж­дес­т­ве­но с „Гос­по­ди, прос­ти ми” или „Гос­по­ди, сми­ли се”. Ста­ри­те бо­гос­ло­ви прек­рас­но са го зна­е­ли и за­то­ва в ла­тин­с­ка­та ме­са ед­на от мо­лит­ви­те се пее на гръцки, а не на ла­тин­с­ки: Kyrie eleison, Christe eleison. При пре­во­ди­те то­зи от­те­нък не­из­беж­но из­чез­ва.

Спо­ред ми­съл­та на преп. Ма­ка­рий Еги­пет­с­ки, Хрис­тос е до­шъл, за „да излекува човешкото”. Св. Ва­си­лий Ве­ли­ки нап­ра­во упо­добя­ва Хрис­тос на ле­кар: „Глав­но­то в спа­си­тел­но­то до­мос­т­ро­и­тел­с­т­во по плът е да до­ве­де чо­веш­ко­то ес­тес­т­во в еди­не­ние със се­бе си и със Спа­си­те­ля и, уни­що­жа­вай­ки лу­ка­во­то раз­къс­ва­не, да въз­с­тано­ви пър­во­на­чал­но­то един­с­т­во, по­доб­но на из­ку­сен ле­кар, кой­то с це­ли­тел­ни сред­с­т­ва свър­з­ва тя­ло­то, раз­д­ро­бе­но на мно­го час­ти”.

Не юри­ди­чес­ка­та или нрав­с­т­ве­на­та от­го­вор­ност за гре­хо­ве­те на хо­рата пред ли­це­то на От­ца е по­ел вър­ху Си Хрис­тос При­ел е пос­лед­с­т­ви­я­та от на­ши­те гре­хо­ве. Хрис­тос за­пъл­ва със Се­бе Си она­зи аура на смърт­та, с ко­я­то хо­ра­та са се ог­ра­ди­ли, изо­ли­рай­ки се от Бо­га. Без да прес­та­ва да бъ­де Бог, Той ста­ва чо­век. Хо­ра­та твър­де са се от­да­ле­чи­ли от Бо­га, не­вол­но са се доб­ли­жи­ли до не­би­ти­е­то и там, към съ­ща­та гра­ни­ца на не­би­ти­е­то, сво­бод­но се приб­ли­жа­ва Хрис­тос. Без да при­е­ма гре­ха, но при­е­май­ки пос­лед­с­т­ви­я­та от гре­ха. Ся­каш по­жар­ни­кар, хвър­ляй­ки се в огъ­ня, Той не е при­час­тен към ви­на­та на под­пал­ва­ча, но е при­час­тен към бол­ка­та на хо­ра­та, ос­та­на­ли сред пла­мъ­ци­те на го­ря­ща­та сгра­да.

Не всич­ки хо­ра Хрис­тос на­ми­ра на зе­мя­та. Мно­го ве­че са отиш­ли в ше­о­ла, в смърт­та. И то­га­ва Пас­ти­рят оти­ва след из­гу­бе­ни­те ов­це в ше­о­ла, за да мо­же и там, в би­ти­е­то след смърт­та, чо­ве­кът да на­ми­ра Бо­га. Хрис­тос про­ли­ва кръв­та Си не за да уми­лос­ти­ви От­ца и да Му да­де „юри­ди­чес­ко пра­во да ам­нис­ти­ра” хо­ра­та. Чрез про­ли­ва­не­то на кръв­та Той и тър­се­ща­та хо­ра­та Не­го­ва лю­бов по­лу­ча­ват въз­мож­ност да вля­зат в све­та на смърт­та. Христос про­ник­ва в ада не ка­то Deus ex machina, а вли­за там, в сто­ли­ца­та на своя враг, по ес­тес­т­вен път – чрез соб­с­т­ве­на­та Си смърт. Хрис­тос мъ­чи­тел­но уми­ра на Кръс­та не за­що­то при­на­ся жер­т­ва на От­ца или на дя­во­ла – „Той раз­пе­ри ръ­це на кръс­та, за да об­гър­не ця­ла­та все­ле­на” – (Св. Кирил Иерусалимски. Ог­ла­си­телни бе­се­ди. 13:28). Жер­т­ва­та на Хрис­та е дар на лю­бов­та Му към нас, хо­ра­та. Той ни да­ря­ва Се­бе Си, Жи­во­та Си, пъл­но­та­та на Веч­ност­та Си. Ние не мо­жах­ме да при­не­сем Бо­гу по­ла­га­щия се дар. Бог ид­ва към нас и ни да­ря­ва Се­бе Си. Не смърт­та Си („от­ку­па”) до­на­ся Хрис­тос със Се­бе Си, а Жи­во­та Си. Той взе­ма вър­ху Си на­ши­те не­мо­щи и на­ши­те не­дъ­зи, за да ги раз­т­во­ри в без­к­рай­ност­та на Бо­жес­т­ве­на­та Си лю­бов.

От­тук ид­ва по­ра­зи­тел­на­та раз­ли­ка меж­ду Пра­вос­ла­ви­е­то и про­тестан­тиз­ма. Спо­ред про­тес­тан­т­с­ки­те бо­гос­ло­ви „Иисус е до­шъл на зе­мя­та, за да ум­ре!”. А ние смя­та­ме, че Хрис­тос е до­шъл, за да въз­к­ръс­не: Бог „спа­ся­ва чрез въз­к­ре­се­ни­е­то на Иису­са Хрис­та” (1 Петр. 3:21). Не чрез смърт­та на Хрис­тос сме спа­се­ни, а с то­ва, че в Не­го смърт­та се ока­за безсил­на. Хрис­тос не е жер­т­ва, не е па­си­вен обект на стра­да­ни­е­то. Той и на Кръс­та из­вър­ш­ва Ли­тур­гия, све­ще­но­дейс­т­ва. С ак­тив­но уси­лие на во­лята Си се впус­ка в об­ласт­та на смърт­та, раз­къс­ва я, връ­ща се към жи­во­та, стро­ша­ва вра­ти­те на ада. „Тле­ни­е­то се про­гон­ва чрез на­тис­ка на жи­во­та” (преп. Йо­ан Да­мас­кин). Ико­на­та „Сли­за­не в ада” ни по­каз­ва счуп­ва­не на вра­ти­те и по­бе­да, а не мъ­ки­те на ек­зис­тен­ци­а­лис­та. Над гла­ва­та на Хрис­тос се раз­вя­ват одеж­ди­те Му, ко­и­то още не са ус­пе­ли да се спус­нат след Не­го – тол­ко­ва стре­ми­тел­но е би­ло втур­ва­не­то Му в под­зем­ния свят.

Важ­но е не тол­ко­ва, че Той е ум­рял, кол­ко­то че се е из­т­ръг­нал от смърт­та. „Лю­бов­та е сил­на ка­то смърт­та”, се каз­ва в Пе­сен на пес­ни­те (8:6). Въз­к­ре­се­ни­е­то на Хрис­тос пот­вър­ж­да­ва: съ­щес­т­ву­ва­не­то на любов­та е по-сил­но от на­ли­чи­е­то на смърт­та. „Не са­ма­та смърт на Хрис­тос да­де жи­вот на зе­мя­та, а Хрис­тос Са­ми­ят, оно­ва, ко­е­то и в смърт­та Му е ос­та­на­ло жи­во и без­с­мър­т­но”. Не от убийс­т­во­то, не от без­за­ко­ни­е­то ид­ва спа­се­ни­е­то, а от то­ва, че Жи­во­тът се оказ­ва по-си­лен.

То­зи жи­вот Хрис­тос ни да­ва в Ча­ша­та Си: „Пий – каз­ва Той, – за­що­то све­тът, ка­то то­ва ви­но, але­нее с пур­пу­ра на лю­бов­та и гне­ва Гос­по­ден. Пий, за­що­то ан­ге­лът вдиг­на тръ­ба­та си, пий пре­ди боя. Пий, Аз знам ко­га и къ­де ще оти­деш. Пий то­ва ви­но – то­ва е Мо­я­та кръв на Но­вия За­вет, ко­я­то за вас се про­ли­ва”.

 

Откъс от книгата „Към протестантите за Православието“  на Андрей Кураев, фондация „Покров Богородичен“, 2001 г., превод: Добринка Савова-Габровска