Църквата ни разпната между Божието и кесаревото

В началото на промените българското общество поиска освен смяна на политическия модел и идея, обединяваща в едно националната му принадлежност, специфичната му индентификация в Европа, но и сигурността на добре познатата и доказала се във времето институция. Българската православна църква бе припозната като единствената, която би могла да отговори на тези негови търсения не само по дефиниция, но и по призвание. Надеждите на малцината вярващи дотогава и на хората, откриващи достойнството на християнството едва след промените, бе подавена година след 10 ноември 1989 г.

Двадесет години след като от Българската православна църква отпаднаха каквито и да е ограничения за проповедничество, мисионерство и социална инициатива, налагани й дотогава от атеистичния режим, тя все още остава неразбираема за българското общество. Нещо повече, то не я припознава като част от себе си. През това време клирът й разви един твърде нелицеприятен за религиозна институция синдром – примиренческия. Той се зароди в средата на 1990 г. с начеващия разкол, като прерасна в пълното послушание към политическите сили по всички правила, научени по времето на Тодор Живков, когато на международни форуми първият секретар нареждаше до себе си патриарха, за да демонстрира свобода на вероизповеданията. Примиренчеството обезличи БПЦ, а непредубедените граждани започнаха да я индентифицират единствено с някои нейни клирици, отстъпили дори от канона в името на мамона.

Вместо с мисия и проповедничество БПЦ нахлу в живота на българите с агресивните площадни изяви на Христофор Събев, с разкола, окупациите и дезокупациите на Синодалната палата, свещоливницата и куп други имоти, но същевременно и с липсата на какъвто и да е интерес от страна на клира към душевните терзания на миряните. Дори тези от тях, които практикуваха православието дотогава, разколебаха доверието си в своите архиереи, а немалко бяха изгубени за християнството завинаги. Останалите все още редовно черкуващи се към момента българи са в позицията на мъчениците от първите векове – без постоянна грижа и пълно отсъствие на духовно съпричастие към проблемите им. Изключение правят шепата енорийски свещеници по места, които проповядват, обучават в православие и развиват социална дейност въпреки безхаберието на своите началници.

Към проблема се прибавя и обстоятеството, че

Синодът е раздиран от тежненията на две лобита –

това на владиците, възпитаници на руската школа и гравитиращи около линията на патриарх Алексий II, и завършилите в Гърция с тежнения към политиката на Вселенския Вартоломей I. На практика, който надделее в този спор, той ще сложи ръка върху управлението на милионите левове и ще сключва сделки с подходящи бизнес партньори. Става дума за имотите от едра градска собственост в митрополитските градове и сградния фонд на по-големите манастири. Тази на горите, принадлежали на БПЦ преди 9 септември 1944 г., трудно някой може да изчисли. Стойността на паметниците на културата, на иконите и църковната утвар, също нейна собственост, трудно могат да бъдат калкулирани. В сметката не влизат храмовете и причерковната собственост в чужбина. Но пък в собствеността на църквата ни се калкулира движимото имущество, което съвсем не е колкото за бог да прости. Само мощехранителницата, с която са били пренесени нетленните останки на св. Иван Рилски например, заложена преди десетина години в банка "Славяни", бе оценена тогава на 150 000 долара. Служители в синода твърдят, че само наемът от църковните имоти възлиза на 500 000 лв. годишно, като в тях не се включва арендата за църковните ниви и лозя. Все обстоятелства, които обръщат тезата, че не всяко лозе на баир е нефело.

Две десетилетия след като пред църквата ни отпаднаха каквито и да било ограничения, тя остава единствената сред останалите православни църкви, която няма своя социална доктрина.

Преди по-малко от година такъв документ бе приет дори от Руската православна църква. Само за осем години от възстановяването си Албанската пък откри семинария, богословски курсове, построи четири манастира с образовано монашество, направи свое издателство, неделни училища и дори болница за бедни. За двадесет години свобода клирът на БПЦ заявява единодушно само едно – искаме си имотите.

Именно те бяха и в основата на всички предложения, спорове и вземания на решения и по времето на Шестия църковен събор – свикан набързо в Рилския манастир, при неясен дневен ред, далече от погледите на журналистите и обществеността и пред безпокойството на мнозина от напредналата възраст на патриарх Максим. Впрочем свикването му е с 4 години закъснение, според устава на църквата той трябваше да се състои още през 2004 г. Мотивът бе да се актуализира именно уставът, но фактическата му цел бе да даде вътрешноведомствена рамка на параметрите, в които може да бъде осъществявана печалба с недвижимото имущество на БПЦ, както и да се разпишат правилата на играта за това кой колко може да разиграва коня си.

Първото, което архиереите гласуваха, бе, че

ограничават правата на миряните, като орязаха представителството им

до една трета. Да не забравим, че на събора не бяха поканени дори преподаватели от богословските факултети и семинариите. Само страхът от обществен скандал ги спря да не приемат предложението на един от събратята си светските лица въобще да бъдат натирени от представителство в съборите. Думата „народен" пък бе заличена от словосъчетанието „църковно-народен събор".

Така, независимо от налаганото му по дефиниция задължение да служи на бога и народа, клирът на Българската православна църква още веднъж демонстрира тежнения за елитарност. Нещо, което му се отдава твърде трудно по две причини: в българската православна общност, както и в цялото ни общество аристократи по произход няма, а „удостояването" с архонтска титла придоби твърде смехотворна слава, пък и малцина са тези от представителите му, пред чиято висока ерудиция и култура човек би свалил шапка.

"Дома на Отца ми не правете дом за търговия." (Йоан 2,16) Независимо от тази Христова заръка, точно в светинята на българската църковност – Рилския манастир, бяха взети твърде кесареви решения. Като това да бъдат ограничени правомощията на патриарха и да се създаде нов прицърковен орган – архиерейски събор, припокриващ напълно дейността на синода. Но пък стопиращ всяка инициатива без негова санкция, та била тя и богоугодна и на ползу роду. По настояване на Неврокопския митрополит Натанаил бе забранена подмяната на волята на дарителите на имоти. Запретени бяха разпоредителните сделки с имоти, включително договори за ипотеки и апорт на търговски дружества и дори учредяване право на строеж до свикването на трета сесия на събора през декември. Мотивът бе да се спрат прибързаните сделки – решение похвално, но твърде закъсняло. Независимо от така широко прокламираната обществена ангажираност съборът

не излезе с нито една социална или образователна инициатива,

ако не се брои лайтмотивът за въвеждане на вероучение в училищата. Затова пък свещолеенето отново бе в основата на голямото манастирско шушукане. В резултат бе наложен църковен монопол за производство на вощеници само на свещоливницата в Илиянци. Така бе отнета издръжката на няколко манастира, но пък бе решено свещениците да се назначават с трудов договор на минималната работна заплата, което бе отчетено от самите владици като особено социално достижение на събора.

На третата сесия през декември ще се реши окончателно въпросът за управлението на църковните имоти. Тогава и ще бъде преброено колцина от архиереите ни истински служат богу и кои най-вече кесарю. | www.monitor.bg