Църковно-народният събор и политиката на БПЦ

Размисли на един безпристрастен наблюдател

В България всичко се развива по план, в който на БПЦ е отредено да бъде "опиум за народа", патерица на национализма, крепител на външни интереси, традиционна институция за възбуждане на национална гордост и социално-икономически играч в голямата борба за преразпределяне на материалната собственост, останала от комунизма.

По правило напоследък избягвам да взимам отношение по актуални въпроси на християнството в България. Наскоро обаче се случи едно наистина историческо събитие – Църковно-народният събор, започнал в Рилския манастир през късната пролет, който ще продължи през октомври тази година. Анализът на фактите около събора показва колко сериозно е положението на вярата и религията в България. Какво казват известните ни факти от Църковно-народния събор?

Те показват, че Църквата продължава да се изживява повече като институция, отколкото като Богочовешки организъм. Тази "учрежденческа" позиция на БПЦ настъпи през комунизма и се запазва и до днес. Държи се на личността на патриарха, държи се на буквата на закона и на правилата за церемониално отношение към клира. До извеждане на сериозно обществено послание към вярващите в България не се стига. Засега няма данни за обсъждане на културно-просветната дейност на БПЦ, което показва немара за разпространението и утвърждаването на вярата в новата обстановка на плурализъм и неограничена информация в обществото. Не се казва нищо за издателската дейност на БПЦ, за нейните богословски и религиозно-философски трудове, които би трябвало да обобщят както годините на атеизъм, така и годините на либерална демокрация с оглед истините на православието. Не се отправя послание към вярващите с оглед разгласяване на това каква е Божията воля за България и българския народ, а това послание се чака вече 20 години. БПЦ не действа като посредник между човека и Бога, а действа като социално-политическа организация, която разчита на социално-икономическа дейност като някаква фирма, както точно го беше написал един вестник. Това значи, че социално-икономическият начин на мислене превзема Църквата, която вместо да мисли и действа за Небесното, се занимава със земни и материални дела.

Наистина без материалното не може да се живее, но все пак религията изисква първо да се изясни трансецеденталното и метафизичното в битието на човека и да има стремеж към осъществяване на възвишени идеали, заради които всъщност Църквата има имоти. Решенията на събора показват, че БПЦ няма мащаб на мислене и действие. Защото фирмената политика на всяка организация зависи от това – за какво хората са склонни да дават парите си и какво е търсенето и предлагането според неясна пропорция на качвания и падания на цени, определяни от неизвестни сили. Ако хората са доволни от своята Църква, те ще финансират всяка дейност на клира и духовенството, като към парите и имотите на Църквата ще се прибавят още богатства, дарени от българи и чужденци по идеалистични причини. Ако обаче хората са разочаровани от Църквата, тогава всякаква икономическа дейност ще отиде напусто, понеже за онова, което не е християнство и не е църковност, работят много мощни централи в България и по света.

На фона на богатствата на другите християнски деноминации средствата на БПЦ са жалки, въпреки че православието е световна религия, която може да придобие ресурс от хората по цялото земно кълбо. БПЦ не мисли за това и не разпространява Библията и църковните книги на английски език из онези български манастири и храмове, които са обект на туризъм и поклонение на хора от целия свят. А ресурсът на БПЦ в новата обстановка на членство в ЕС ще зависи повече от благоговението на чужденците, отколкото на 4-5 милиона българи в България. Ако наистина се изживява като вселенска институция, БПЦ трябва да взема и вселенски решения, а не да прави социално-икономически сметки с имотите си, които наистина могат да нахранят много хора в страната, но които са обект на апетити от много лица с християнска и нехристиянска идентичност на мисленето и поведението. Затова за прехраната на духовенството в нашите мизерни социално-икономически условия на "преход" социално-икономическата политика на БПЦ е добра, но погледнато в по-стратегически план, това са кокошкарски сметки на дребни църковни чиновници.

Друга важна постановка от решенията на събора е, че вече той ще бъде само църковен. Това значи капсулиране на БПЦ и на православието в България, като народът ще бъде отстранен от вземането на важни решения. Това скъсване на традицията на Възраждането идва да покаже, че по-важен за ръководството на БПЦ ще бъде гласът на сестрите-църкви, отколкото стремленията и въжделенията на българския народ. Разбира се, това се прави, за да не могат лица с нечестни намерения спрямо Църквата да влязат в нейните вътрешни проблеми и изживявания, но така също се отстраняват и верните, които са направили много повече за вярата от някои представители на настоящия клир. Отделена от хората през комунизма след страхотните репресии над духовенството и вярващите в България, БПЦ беше оставена в сравнително спокойствие и комфорт. Страхувам се, че това спокойствие и комфорт са и днес голямо изкушение Църквата, която не иска народът да съзре нейните слабости и недомислици в наши дни.

Защото това, което стана през комунизма, беше всъщност алтернативата на Църквата и вярата. България през атеизма вярваше в закономерностите на историческия процес по цял свят, контактуваше с различни цивилизаци и народи, европеизира се според определена европейска философска традиция, защото комунизмът е измислен в Европа, и получи информация за света. Всичко това стана заедно с една латинизация на езика и представите на българите. Държавата създаде тогава алтернативи за всяка традиционна църковна дейност, с изключение на храмовите служби и требите. Днес БПЦ не иска да се конкурира с тази алтернатива на църковния живот. Нулева издателска и просветителска дейност със слабо подготвени кадри на фона на традиционно високото образователно равнище в България, нулева здравна и социална дейност, исторически сравнено с дейността на Екзархията, отдръпване от своите верни, които не участват в комбинациите на клира, липса на грижа, милосърдие и състрадание към низшето духовенство и миряните, разчитане на социално-политически комбинации за оцеляване в обществото, а не на Бога, което показва лаицизиране на мисленето на клириците, силна зависимост от сестрите-църкви и най-важното – отказ от настояване основните християнски добродетели и положителни практики на живота да станат актуални политически категории.

Единственото, за което БПЦ се бори, е навлизането на вероучение или религия в училищата, но този проект не се защитава както трябва, а се разчита на политическа подкрепа и на традиционната привързаност на българите към православието. Подкрепа, която с годините ще намалява, защото предстои отваряне на досиетата, предстои още по-голямо активизиране на неправославните изповедания, предстои повишаване на религиозната грамотност на българите и ново настъпление на материалистично-прагматичния светоглед. На едно място бях написал – литургията е заглушена от рокендрол и чалга, иконичността вече не е в храма, а по телевизията, киното и видеопрожекциите, архитектурата на храма не е така внушителна, както архитектурата на моловете и бизнес комплексите, има Интернет с всякаква информация в него, свободното книгоиздаване процъфтява, чуждите специализанти и навлизането на английския език ще се увеличават, атеистичните книги в страната само чакат да бъдат реактивирани за масово ползване, държавата рано или късно ще оправи плачевното състояние на здравеопазването и образованието, движението на хора и капитали в световен мащаб ще доведе до прагматизиране и техницизиране на представите и въображението на хората според базисните устои на европейското образование, което е световно значимо. Ето това трябваше да се дискутира на събора – бъдещето на вярата в един десакрализиран и атеистичен свят на задоволените щения и на множеството алтернативи на църковността. Защото научният проект на Запада философски е замислен като алтернатива на църковното и ако тази дейност не е на висота, то молитвите в храма и требите, които може да извърши всеки с основно образование, изобщо не могат да привлекат хората към БПЦ. Да не говорим за мистико-ирационалните алтернативи като врачки, хороскопи, астрология и магьосничество.

А ако БПЦ разчита Сам Бог да привлича хората в лоното на своя земен организъм, каквато по дефиниция е Църквата, то тогава точката с възрастта на патриарха, с експлоатацията на имотите и с календара – този дребен факт на разногласия сред вярващите в България – ще бъдат излишни. Може да не се прави нищо съществено и без протокол, без имоти и без церемониално прение на коя дата да празнуваме Рождество Христово. И без това задграничните ни свещеници заработват допълнително като келнери, шофьори и градинари. Алтернативността в живота на човека, жертвите от времето на комунизма и бъдещето на вярата – това са въпроси за църковен събор с оглед на това, което казва историята за дейността на църковните събори. А иначе в България всичко се развива по план, в който на БПЦ е отредено да бъде "опиум за народа", патерица на национализма, крепител на външни интереси, традиционна институция за възбуждане на национална гордост и социално-икономически играч в голямата борба за преразпределяне на материалната собственост, останала от комунизма. Затова лично за мен ще бъде безинтересно да следя продължението на събора през октомври, освен ако не настъпят събития, които да бъдат достойни за вселенската история на вярата според нейната вековна традиция и според учението на Църквата за самата Нея.