Ще стане ли автокефална Украинската църква?

Ще си позволя да дам няколко цитата от статията на И. Гаслов "Украинският статут и Уставът на Московската патриаршия".

Авторът напомня, че юбилейният Архиерейски събор от 2000 г. е приел нов Устав на Руската православна църква, в който се казва, че "всички самоуправляващи се Църкви в състава на Московската патриаршия… трябва да променят уставите си в съответствие с новия Устав на Руската православна църква. Под всички тези решения на Архиерейския събор от 2000 г. стоят подписите на целия епископат на Украинската православна църква".

По неизвестни причини обаче съответните промени не са направени и новият Устав на УПЦ изобщо не отчита дори онези точки от новия Устав на Руската църква, които пряко засягат УПЦ.

В частност "нито дума няма за това, че висши съдебни инстанции за Украинската православна църква са Общоцърковният съд и съдът на Архиерейския събор на Руската православна църква" (Устав РПЦ, 8.12), "липсва споменаването, че въпросният устав трябва да бъде одобрен от Светия Синод на РПЦ и утвърден от Светейшия Патриарх на Москва и цяла Русия" (Устав РПЦ, 8.13), не се казва, че "самоуправляващата се Църква получава свето миро от Патриарха на Москва и цяла Русия" (Устав РПЦ, 8.15), липсват всякакви позовавания на Устава на РПЦ, въпреки че именно той е документът, който определя пълномощията на "Събора и Синода на самоуправляващата се Църква" (Устав РПЦ, 8.14).

"Най-сетне, ако следваме нормите на Устава на РПЦ от 2000 г., приет от пълнотата на епископата на Московската патриаршия, Уставът на Украинската православна църква от 2007 г. ще влезе в сила едва след като бъде одобрен от Светия Синод на РПЦ и утвърден от Светейшия Патриарх на Москва и цяла Русия. Странно е, че за този факт не се споменава нито в самия Устав на УПЦ, нито в който и да е от актовете на Събора на епископите на УПЦ от 21 декември 2007 г.".

И тези "странности" са, както изглежда, само външен израз на процесите, които протичат сред членовете на единствената канонична Църква в Украйна. За тази тема е подходящ още един цитат, вече от друга статия: "В рамките на самата УПЦ (МП) протичат процеси, които неизбежно я водят към руслото на автокефалията. През 16-те години, които изминаха, откак Украйна стана независима, се извърши смяна на поколенията в епископата на УПЦ. Значителна част от свещенството и енориашите са ориентирани към ценностите на "оранжевата" революция. Един от украинските архиереи още като архимандрит открито сътрудничеше с депутатската група "За поместна украинска Църква". Дори сред украинските семинаристи, учещи в московските духовни школи, преобладават "оранжевите" и автокефални настроения" (Максим Хижий: "Украинската православна църква в навечерието на автокефалията").

Има и други обстоятелства – например проектът за свикване на "Поместен събор на УПЦ", при все че самата тя не е поместна Църква и следователно не може да свиква поместни събори. Пък и Уставът на РПЦ предполага само едно разбиране на словосъчетанието "Поместен събор" – събор на поместната Руска църква. Пак тук може да се спомене съвсем скорошният факт, че на официалния сайт на УПЦ украинският превод на Рождественското послание на Московския патриарх бе публикувано със сериозни пропуски, като читателят дори не бе предупреден, че текстът се публикува със съкращения.

Йеромонах Тихон (Василиев) в статията "Към въпроса за автокефалията на Украинската православна църква в състава на Московската патриаршия" сочи и други признаци, сред които "прибавянето на думите "и отца нашего" към титлата на Киевския митрополит, "отсъствието на името на Московския патриарх на някои антиминси, изготвени в Киевската митрополия", "неспоменаването на Светейшия Патриарх по време на богослужение в редица епархии" – между другото въпреки и Устава на РПЦ (8.7), и свещените канони.

Освен идейните течения в самата Украинска църква, в момента се наблюдава и огромен външен натиск срещу нея с искане за автокефалия. Първо, това е натискът на държавата. Той изхожда както лично от президента на Украйна, така и от множество други чиновници с различен ранг. Във Върховната Рада (украинския парламент – прев.) дори беше създадена депутатска група "За единна поместна Църква". Светските власти намесват по навик политически елементи в църковните дела, за тях по-приемлива е незаконната автокефалия, отколкото законната автономия, защото за държавата е по-удобно да управлява една автокефална Църква.

Второ, това е натискът от страна на разколниците. Така, наскоро до бъдещия "Поместен" събор на УПЦ бяха адресирани обръщения от страна на двете най-големи разколнически организации – "украинската автокефална православна църква" и "киевската патриаршия". И двете съдържат призив към УПЦ да стане автокефална и обещание да се присъединят към новообразуваната автокефална УПЦ.

По някои данни, на Украинския събор, чието провеждане е насрочено за лятото на 2008 г., се готви обръщение към Московския Патриарх с молба за предоставяне на автокефалия на УПЦ. Като имаме предвид споменатия от нас външен и вътрешен натиск, напълно е возможно, че ще стане тъкмо така.

Да се опитаме да отгатнем как ще се развият събитията при една такава крачка.

Първо, Московската патриаршия може и да не удовлетвори подобна молба. И тогава неговите автори и привърженици ще трябва или да се смирят и успокоят, или да тръгнат по стъпките на Денисенко (самопровъзгласения "киевски патриарх" – прев.) и да провъзгласят автокефалията самостоятелно и с абсолютно същите последствия, както при разколниците. В такъв случай това ще означава само появата на още един разкол в Украйна. Епархиите, верни на Московската патриаршия, ще продължат битието на каноничната УПЦ (МП), която просто ще се очисти от онези, за които автокефалията е по-важна от Царството Небесно.

Второ, да допуснем – чисто теоретически, – че Московската патриаршия все пак ще отговори положително на такава молба. В този случай на преден план ще излезе фактът, че значителна част от епископата, свещенството, монашеството и миряните на Украинската православна църква са настроени рязко срещу автокефалията и възнамеряват да останат при всички случаи под омофора на Московската патриаршия. Сходна бе ситуацията в руските енории в САЩ през 1960-те години. Затова в томоса за автокефалията, даруван от Московската патриаршия за Православната църква на Америка, е посочено, че нейните енории имат свободата сами да решават, и онези, които желаят, могат да останат в подчинение на Московската патриаршия.

Нямаме никакви основания да смятаме, че в украинския случай ще бъде постъпено по друг начин. А значи една немалка част от енориите, манастирите и дори цели епархии ще изоставят УПЦ в случай на издаване на аналогичен томос за автокефалия и ще преминат в непосредствената юрисдикция на Московския патриарх.

Украинските филоавтокефали, както изглежода, не си дават сметка за това, че получаването на автокефалия не е нещо, което се извършва с махване на вълшебна пръчица, а е много дълъг процес, който приключва едва когато новосъздадената Църква бъде призната от всички останали православни поместни Църкви.

И дори ако предположим, че Московската патриаршия ще даде автокефалия на Украинската православна църква, признаването й от страна на другите поместни Църкви ще се забави с десетилетия, като през цялото това време статусът на УПЦ в православния свят ще бъде неясен и "висящ". Тази нестабилност ще се отрази незабавно и върху вътрешното положение в Църквата. Така че от гледна точка на каноничността това ще бъде еднозначна крачка назад в сравнение с онзи статус, който УПЦ притежава сега.

Ако привържениците на автокефалията смятат, че Константинополската патриаршия ще ги подкрепи, те се заблуждават жестоко. Древните патриаршии се отнасят изобщо твърде сдържано към появата на нови автокефални Църкви – затова през ХХ век с десетилетия се е забавило признаването на Българската, Полската, Чехословашката църкви, а получената в пълно съгласие с каноните автокефалия на Православната църква в Америка не е призната от тях и до днес.

С още по-голяма сила важи това за Вселенската патриаршия. Тя може да приеме благосклонно идеята за преминаване на Украйна от Москва към Константинопол, но една автокефална Украинска църква ще повдигне автоматически въпроса за юрисдикционното самоопределение на задграничните украински епархии, които днес са в лоното на Константинополската църква и които са напълно способни да преминат под юрисдикцията на хипотетичната автокефална УПЦ. А в този случай дори не самата възможност, но дори и сянката на такава възможност ще предизвика рязката съпротива на Фенер. Цялата история на ХХ век показва колко болезнено и сурово е отношението на Константинополската патриаршия към всичко, което й изглежда като посегателство върху нейното паство.

Затова отношението и поведението на Константинопол в случай, че УПЦ получи томос за автокефалия, не е трудно да се предвиди. Единственото, което сдържа Константинопол в момента от претенции за територията на Украйна, е твърдата и определена позиция на Руската православна църква по въпроса за каноничната принадлежност на този край. При това позиция, която е официално подкрепяна и от другите поместни Църкви. Но ако Московската патриаршия се откаже изведнъж от това Украйна да влиза в нейната юрисдикция и я предаде на църковна структура, която Константинопол не признава, то най-логичното, което му остава, е да създаде собствената юрисдикция в страната.

В тази юрисдикция ще влязат вероятно част от разколническите енории, но също и известна част от енориите на "законно-автокефалната УПЦ". При тези обстоятелства задграничните украински енории на Константинопол само ще засилват значението на епархиите му в самата Украйна. Разбира се, и Букурещ няма да се забави да осъществи на дело вече декларираните от него идеи за откриването на собствени епархии в страната. Между другото, в светлината на тези декларации е очевидно, че румънците също няма да бързат, меко казано, с признаването на "законната" автокефалия на УПЦ.

И тъй, в случай, че УПЦ получи автокефалия, първа и най-вероятна последица ще бъде появата на четири канонични юрисдикции в Украйна – оредялата и недопризната Украинска православна църква, енориите на Московската патриаршия, енориите на Константинополската патриаршия и енориите на Румънската патриаршия.

Излишно е да казваме, че това положение няма да донесе на православието в Украйна и най-вече на Украинската православна църква нищо освен злини. Тя ще загуби немалка част от своите енории и манастири, значителна част от енориашите си, ще загуби влиянието си в Руската църква, статуса си на единствена канонична Църква в Украйна; нещо повече, положението й ще остава съмнително през цялото време, докато въпросът за признаването на нейната автокефалия ще бъде разглеждан от другите поместни Църкви.

Всичко добро, което може да се получи от независимостта и самоуправлението, УПЦ вече притежава при статуса си на широка автономия – пълна самостоятелност и във финансовите, и в имуществените, и в административните въпроси. И тъй, филоавтокефалите вече имат всичко, което имат техните роднини и приятели от разколите, с изключение май само на това, че за разлика от последните те не могат да блеснат с "юрисдикционно обоснована омраза към московците".

В желанието Тялото Христово да се раздели по национален признак, и то тъкмо с цел раздухване на национална горделивост и вражда, няма нищо здраво. Не е излишно да напомним, че на Константинополския събор от 1872 г. Вселенската Православна църква отхвърли етнофилетизма като ерес, казвайки: "Ние отхвърляме и осъждаме племенното деление, тоест племенните различия, народните разпри и разногласия в Христовата Църква, като противни на евангелското учение и свещените закони на блажените ни отци, на които е утвърдена Светата Църква и които, украсявайки човешкото общество, водят към божественото благочестие. Онези, които приемат такова деление по племена и дерзаят да основават върху него нечувани досега племенни сборища, ние провъзгласяваме, съгласно свещените канони, за чужди на Едната Католична и Апостолска Църква и за истински схизматици".

Именно в сегашното време и в сегашните условия каноничната принадлежност към Московската патриаршия е единственото и последно лекарство срещу болестта на етнофилетизма за Украинската православна църква.

От автокефалията ще загуби само УПЦ. При това тези загуби ще бъдат невъзместими и толкова големи, че тази крачка може да се смята за самоубийство. Ревностните филоавтокефали се мамят с надеждата, че получаването на "законна автокефалия" щяло да реши всички проблеми на Украинската православна църква – на практика то само ще създаде нови такива.

Ако разглеждаме от човешка гледна точка днешните процеси в Украйна, това, колко силен е натискът срещу каноническата Църква отвътре и отвън, колко високи постове заемат хората, които осъществяват този натиск, може наистина да ни се стори, че кобната крачка към автокефалията е неизбежен.

Но не трябва да забравяме, че Църквата – това не само хората. Това е и Господ, Който има силата да извърши невъзможното и да удържи украинската част от Вселенската Православна Църква от крачка към бездната.

Превод: Андрей Романов (със съкращения)