Животът като ценност: етични проблеми на аборта

Съвремените форми на медицинска намеса в репрудуктивната способност на човека: изкуственият аборт, контрацепцията (противозачатъчните средства) и стерилизацията придобиват през 20-ти век масов характер и протичат на фона на принцип-ни промени в нравствената оценка и юридическия статут на тези форми на медицинска намеса. Цивилизованият свят и на първо място страните от Европа и Севрна Америка се опитват да се освободят от традицията, в която те практически са съществували 15 века. Става дума за традицията на моралното и религиозно осъждане и законодателната забрана на абортите. Известно е, че във всички европейски държави няколко столетия извършването на аборт се е наказвало със смърт. През последните 40 години в резултат на продължителни дискусии и обсъждания е настъпила отмяна на законовата забрана или нейното отслабване в някаква степен, както например в Швеция през 1946 г., в Англия 1967 г., САЩ ’73, Средиземноморските държави ‘78-79 и т.н. Докато в Португалия, една страна с устойчива католическа култура, абортите още на са легализирани.

И до днес въпросът за тяхната легализация остава да бъде повод за дискусии между специалистите, за демонстрации на граждани, заседания на парламенти. Остротата в обсъждането на тази тема се запазва, въпреки че проблемът е “стар като света”. Исторически отношението на лекаря към аборта е от първите и основни медикоетични проблеми, които запазват и днес своята актуалност. Обяснението на този факт е, че проблемът за аборта концентрира в себе си междучовешки отношения на нивата на нравственото и религиозно съзнание, на юридическото, социално-политическото и на научното съзнание. Като разгледаме проблема за аборта според тези изброени нива, можем да отговорим на въпроса защо абортът е основен и принципен проблем за съвремената биоетика.

Етикомедицинско ниво на проблема аборт

Първата позиция е изразена още в оригиналния текст на Хипократовата клетва. Сред множеството съществуващи лечебни манипулации Хипократ специално отделя внимание и изтъква “плодоизгнанието” и обещава: “На никоя жена няма да дам абортивен песарий”. И така още в 5 в.п.Хр. Хипократ фиксира позицията на лекарското съсложие за етичната недопустимост на лекарско участие при извършването на изкуствен аборт (вж. Истор. Модел от минала лекция). Тази Хипократива позиция е още по-важна като се има предвид, че тя е в пълен разрес с мнението на големите моралисти и законодатели на древна Елада за “естествената” целесъобразност на аборта. Тези възгледи са обобщени и изразени ней-точно у Аристотел, който пише в своята “политика” така: “Ако ли у пребиваващите в съпружеско съжителство трябва да се роди дете свръх положената бройка, тогава трябва да се прибягва към аборта, преди у зародиша да се е появила чувствителност и живот”.

Като израз на втората позиция може да се разглеждат документите на една от Асоциациите на лекарите (в Русия) приети през 1994 г., в които не е изразено никакво отношение или становище към изкуствения аборт. Този подход демонстрира разрива не само с принципите на Хипократ, но и с етичните традиции на медицинското общество от първата половина на този век. Русия освен това е характерна с първото за 20-ти век официално легализиране на абортите след болшевишката революция. Например преди това в 1911 г. д-р Шабад пише, че абортът е социално зло. И в същото време той практически е един от първите, които поставят въпроса за “правото на майката да се разпорежда с функциите на своето тяло”, особено в случайте на заплаха за живота и. Фактически д-р Шабад стои при “изворите” на либералния подход към изкуствения аборт и се опитва да намери аргумент против господстващия законодателен принцип. Осъждане на наказателно преследване спрямо майката и лекаря е било заключението и на 12-тия Пироговски конгрес през 1913, но въпреки това едновремено осъждането и неприемането и на самия аборт се запазва като основна тенденция. Обобщено казано, след широки обсъждания в печата на морално-етичните проблеми на аборта, в началото на века като резултата, е разделянето на въпросите за етичната недопустимост и за наказателното преследване и, разбира се, типичното за широките обществени дискусии – смисловото размиване.

История на правния статус на аборта

Голямата динамика на юридическите санкции – от смъртно наказание до пълна легализация (процес протекъл по-късно в цяла Европа и САЩ) поставя въпроса за причината на тези кардинални промени, станали най-вече в течение на последните 100 години. Отговорът на този
въпрос предполага да излезем на нивото на социално-политическите процеси.

Социално-политически аспекти на проблема за абортите

Отговаряйки на него дълго време са предполагали, че ръстът на изкуствените аборти се стимуилира от икономически фактори: тежки материални условия, нужди, бедност. Но тези аргументи не са издържали критика дори още във времената преди комунизма, когато статистиката на практика е свидетелствала за равен брой аборти сред осигурените слоеве на населението и сред семействата с малки приходи.

В началото на 20-ти век твърде влиятелен е бил социално-политическия подход към проблема за абортите. Сериозно се е смятало, че ако се подобри положението на жената в обществото по отношение на социалните и права, уважението, правата за майчинство, обезпечаването и и т.н., тогава абортите ще изчезнат.

През годините на комунистическата власт това е било направено, поне на ниво на официалната идеология, но нивото на абортите продължило трайно да се покачва, за да достигне в бившия СССР през 1988 г. ужасяващата бройка от 7 млн. и 265 хил. Парадоксално, но тези условия които би трябвало да доведат до ликвидиране на необходимостта от изкуствен аборт стават, обратно – ново мощно основание за ръста на тази необходимост.

На фона на социално-политическите фактори твърде условен изглежда психо-емоционалния мотив за аборта. “Срам от греха”, “Страх от позор” – в тези случай религиозният смисъл е опразнен и тези понятия се изпълват с нов съдържание – страх от общественото мнение и приспособленчество към социално-битовите стандарти. Един от тях е организацията на здравеопазването, предвиждащо съществуването на специални заведения, осигуряващи извършването на аборт, разработването на специални медицински методики за него, анестезиологично оборудване, подготовката на специални медицински кадри. Съвремената технологична комфортност на изкуствения аборт, неговата общодостъпност, безплатното извършване – това са благоприятните условия не само за провеждането му, но са и гаранция за устойчивият ръст на практиката на изкуствените аборти.

Либерален подход към проблема за аборта

Дотук изброените фактори, като се допълват взаимно, от своя страна на могат да съществуват в морален и мирогледен вакуум. В настоящия момент най-влиятелната форма на морално – мирогледно оправдаване на аборта е либералната. И ако законодателствата в Европа и Америка, които забранявали медицинската практика на аборта до средата на 20-ти век са били формирани под влиянието на морално-религиозните схващания, то съвремените законодателства, които легализират абортите имат за своя основа либералната идеология. Либералното оправдание за аборта се базира на два принципа. Първо – това е правото на жената да се разпорежда със своето тяло. Второ – отричане на личностния статус на плода.

Първият принцип – “правото на жената да се разпорежда със своето тяло” е завоювал с голямо усилие мястото си в европейската култура. Първите му наченки са в признаването на медицинските показания за аборт, т.е. специфично медицински случай, например анатомично тесен таз или хидроцефалия на плода, т.е. тогава когато раждането на бебето поставя под заплаха живота на майката. Постепено след това става разширяване на медицинските показания и към тях започват да се добавят болести на сърцето, бъбреците, туберколоза, психични заболявания, наследствени болести и пр.

През първата половина на 19 век в обращение влиза дори понятието “по социални показания”, което в началото включвало изнасилване, извънмерна семейна нужда. Постепено обемът на това понятие се разширява и то започва да включва “желание на съпруга”, “неблагоприятен семеен живот”, “желано количество деца”. В крайна сметка цивилизованият свят стига до признаването на правото на жената да бъде съвършено автономна в вземането на решения за прекъсване на брамеността си, и то не само в първата и третина.

И така, либералната легализация на изкуствения аборт довежда до окончателното размиване на юридическото и етично измерение на този проблем. Като не споделя идеите на традициония морал, либералното съзнание си постоява своя аргументация за “моралността на аборта”. В нея изходен принцип е “правото на жената за аборт”. Ако анализираме това съждение ще видим, че то е имало своя смисъл по-скоро в условията на борбата на либерализма с консервативното законодателство, което преследвало извършването на аборти нежели в условията на господство на либералното законодателство, разрешаващо извършването на аборти. В тази ситуация, в която сме и ние сега, принципът на “право на жената за аборт” като ценност в борбата губи позитивния си смисъл. За това в арсенала на либералната идеология се появява принципът “право на жената върху собственото и тяло” или “право на жената да се разпорежда с функциите на тялото си”. В този случай ясно прозира и метафизичната основа на либералното съзнание – натуралистично – материалистичната антропология, съглано която човекът е психоматериална телесност, материя осъзнаваща сама себе си и дори по израза на Ницше “тяло и само тяло”. В тази светлина съждението “правото на жената върху собственото и тяло” се превръща в съждение “право на тялото върху собственото тяло”. Питаме се може ли такова съждение да изпълнява ролята на регулираща норма или на ценност?!

Вторият основополагащ принцип при защитата на изкуствените аборти е отричането на личностния статус на плода.

Действително, ако тръгнем от схващането за морала, като система от идеи, регулираща отношенията между хората, необходимо ще бъде, поне от формални съображения, наличието най-малко на два субекта на тези отношения човек-човек”. Ако допуснем, че плодът не е човек (особено според трърденията на привържениците на изкуствения аборт, че зародишът не е човешко същество, че той не е нищо повече от “уплътнение от тъкани” или “кървава маса”) тогава, поради отсъствие на втори събект в моралните отношения, абортът въобще не би бил морален проблем. Вземането на решение за аборт ще бъде тогава резултата от изчисление на едни или други интерси, от балансиране на житейски обстоятелства, но в никакъв случай няма да бъде постъпка с морално значение. Ала можем ли да допуснем, че плодът е само едно “уплътнение от тъкани”, а не човек?

В своето развитие човешкото същество преминава през редица стадии: от оплодена яйцеклетка (зигота) до зрялата личност. Кога, на кой стадий да смятаме, че е започнал животът? Може ли да се постави знакът за равенсво между понятията човек, ембрион, плод, ооцид, зародиш? В кой момент човешкото същество става морален субект? Конкретните отговори, които са давани от културата и от науката са се променяли през епохите.

Според древната източна традиция възраста на човека се отмерва от момента на зачеването му. В древната западна цивилизация е било разпространено схващането, че животът започва от раждането. Дълго време лекарите са свързвали началото на живот на плода с първото помръдване. В католицизма от епохата на късното средновековие, под влияние на схоластиците, е била възприета аристотеловате концепция за “одушевяването” на 40-тия ден след зачеването за момчета и на 80-тия за моммичета.

За нашето време най-масова е естествено научната или физиологична позиция. Относно началото на човешкия живот за тази позиция, за разлика от религиозната, е характерно липсата на единно решение, единен отговор на този въпрос, дори разглеждана само в пространството на западноевропейската култура. Различноите физиологични подходи могат да се обединят само по формален признак, а именно, че отговарят на въпроса “кога започва човешкият живот?” винаги предполага свеждането на началото на живота до началото на функциониране на някоя физиологична система: сърдечно съдова, нервна и пр. Например в началото на века биологията е свързвала живота с 4месечния плод, тъй като тогава се появява същинска мозъчна тъкан, която може да говори за възникване на рефлексно-възприемащо същество. В края на същия 20 век вече у 6 седмичен плод (месец и половина) се регистрира електрофизиологична активност на мозъчният ствол. Да отбележим тук, че изчезването именно на тези мозъчни импулси у възрастен човек е съвеременото юридическо основание за констатиране на смърт, така наречената “мозъчна смърт”. От друга страна не може да не напомним, че съзнанието и езикът, като признаци на личността се появяват едва към втората година от живота на детето. Ала да признаем тази възраст за начало на човешкия живот е абсурдно, и следователно, въобще поставя по съмнение варианта, свързан с мозъчния критерии.

Друга определена физиологична граница за възникването на човешкия живот е първото сърцебиене (четвърта седмица). За мнозина други, пък, принципно е формирането на белодробната система (20 сед.), което свидетелствало според тях за жизнеспособността на плода извън майчиния организъм.

В последно време физиологичните граници минават все повече на клетъчно ниво. Съвремената микрогенетика разполага с два подхода. Според първия, собствено личността, като неповторима и неделима цялост се образува по време на втората седмица след зачеването в резултата на пълната загуба на способността на родителските клетки да съществуват самостоятелно (повече имаме предвид яйцеклетката)./ Другата позиция, също широко разпространене сред микрогенетиците, свързва началото на човешкия живот с момента на оплождането на яйцеклетката, като момент на придобиване на пълния индивидуален набор гени на бъдещия биологичен организъм. От гледна точка на съвремената биология – генетиката и ембриологията животът на човека като биологичен индивид започва от момента на сливане на ядрата на мъжката и женска полови клетки и образуването на едно ядро, съдържащо неповторим генетичен материал.

През цялото време на вътреутробното си развитие новият човешки организъм не може да бъде считан за част от тялото на майката. Не може да бъде уподдобяван на орган или на част от орган от майчиния организъм. Поради това е очивидно, че абортът, независимо в кой момент от бремеността се извършва, е умишлено прекратяване живота на човек.

Етичното познание предлага свой отровори на въпроса за това, кога и при какви условия човешкото същество става морален субект, т.е. носител собствено на морални права и преди всичко, на правото да не бъде умъртвявано. За съжаление и при различните етични подходи също не можем да говорим за единодушие. Съгласно един от тях въпроса за началото на живота на човешкото същество може да бъде решен само при условието да се определи критерия за моралния статус на човешкия плод. Разбира се такива критерии като способност към рефлексия, към постъпки и пр. Отпадат, тъй като става дума за плод в утробата на майката. Може обаче да бъдат отделени 4 свойства, които се смята, че могат да играят ролята на критерии. Това са вътрешна ценност, жизненост, рационалност, реакция към дразнители.

В този пример някои учени стигат до извода, че прилагайки тези свойства към ситуацията на моралния избор при аборта се оказва приемлив единствено критерия за реакция към дразнители, в тесен смисъл разбиран като способността да се усеща удоволствие и болка, приятно и неприятно. Този критерии се избира от тези учени като основание да се установи от морална гледна точка съществената разлика между ранното и късно прекъсване на бремеността, сиреч второто и тромесечие. Вярно е че един такъв подход съвпада с разпространени житейски представи, че дори и с юридическата практика и поради това привидно прави морално допустимо ранното прекъсване на бремеността или, по-точно казано, приспива лъжливо успокоява нравственото чувство на обществото.

От наша гледна точка обаче, такъв един подход, като горния пример, не може да се нарече безупречен. Моралният статус на човешкия плод не се определя от един набор физиологични реакции и свойства. Тук просто наблюдаваме една “процедура” за свеждане на моралното до биологичното, с добронамерената но некоректна цел за обясняване на моралните ценности и норми. Ако говорим изобщо за моралният статус на човешкия ембрион, дикато се опитваме да отговорим на въпроса за моралността на аборта най-добре ще е като правим това да се придържаме в границите на моралното съзнание, а не на физиологични процедури. При тези условия плодът придобива морален статус, като съучаства в морални взаимоотношения. За това критерий за морален статус на плода се явява не-говата включеност в морално отношение, възникващо когато плодът, ембрионът, зародишът, “уплътнинието от тъкани”, стане обект на морална рефлексия и за майката, в някакъв критичен момент от нейния избор, и за човешката култура, която още със самата постановка на проблема за моралния статус на ембриона вече го прави субект на фундаментални морални права, като при това проявява моралните качества на човешкия род като цяло, такива каквито са солидарността, дългът, отговорността един за друг, свободата, любовта, милосърдието.

Едва ли е целесъобразно да се отричат тези ценности, които са традиционното съдържание на морално-етичните “задължения”, въпреки реалната разлика в житейски обстоятелства, интереси, многообразието от ситуации.

Истинското морално-етично решение на проблема за началото на човешкия живот е разумно и непротиворечиво допълнение както на нашата религиозна (православна) позиция, така и на естествено научната предстаена от изследванията на съвремената медицинска генетика (която както вече сами видяхме по-горе от изложеното поради самите естествени научни факти се доближава до християнския възглед).