За да се спаси един живот, трябва да се жертва друг

Източник: в. Седем

БПЦ няма позиция за новия закон за донорството, защото Светият Синод излязъл във ваканция

Човекът е устроен така, че нормално избягва да мисли за смъртта. Тя обаче е част от самия живот. Преди дни българските управляващи накараха своите избиратели да се замислят върху морално-етичните стойности на това висше човешко благо, променяйки Закона за трансплантации на органи, тъкани и клетки така, че ако починалият приживе не е изразил своето несъгласие и ако роднините му в рамките на 6 часа не сторят същото, тялото му да бъде използвано като пазарна стока.

В разгорелите се обществени и медийни дебати обаче изкристализираха няколко полярно противоположни факта, засягащи моралните критерии и стойности на българското общество. Тези със знак минус са срамните задкулисни машинации на някои оторизирани институции, които, оказва се, са превърнали смъртта в доходен бизнес за търговия с човешка плът, служейки на корпоративни и частни интереси. Радващо е обаче, че българите като цяло са узрели за такива идеи като съпричастност на личността към обществото, за уникалността на всяко човешко същество. Факт е, че според статистиките 40% от хората в България по принцип са съгласни да станат донори. Те обаче смятат, че водещи трябва да са свободната воля на решение, справедливост и равнопоставеност между приемащия и отдаващия. Недопустимо е при такъв високохуманен акт да се подхожда със съгласие или отказ “по презумпция”. Защото и според човешките, и според религиозните норми е дълбоко погрешно при донорство да действат користни подбуди, насилие, принуда или незнание. И макар че едва 1500 българи са изразили писмено съгласие за донорство, станалите в последно време известни случаи, при които родители дариха органите на загиналите си деца, доказват, че гражданското общество в България вече е факт.

А животът е дар Божи за всеки независимо от неговата расова и етническа принадлежност или религия, от неговите социално-политически или философски пристрастия. Затова съвременните демократични общества пристъпват с особено внимание и цялостен подход при решаването на такива общочовешки въпроси като абортите, евтаназията, трансплантацията или генното модифициране. Освен чисто научно-медицински тези въпроси са и философско-религиозни, и морално-етични.
Всъщност има ли смисъл да се търси мястото на духовността и религията в медицинската наука и практика и каква е тяхната връзка и взаимодействие? Проблемът старателно бе прикриван и дори отричан от социалистическото здравеопазване в годините на войнстващия атеизъм. В целия Източен блок и държавите с комунистическо управление на поколенията се внушаваше нихилистично и чисто материалистично отношение към смисъла на живота.

Ала корените на единоначалието между духовното и материалното водят към зората на човешката история. Цивилизацията не прекъсва тази връзка – съвременната медицина търси мястото на вярата и духовността за страдащите. Световните религии имат позитивна нагласа и единодействие за смисъла и ролята на здравето и човешкото тяло спрямо Божественото начало. И въпреки че имат различна трактовка за стойността на тленното – материалната половина на човешкото същество, то са единни, че тялото е обвивката на човешката душа.

Будистите вярват в прераждането на духовете, а тялото за тях е временен съсъд, в който материята и духът са в сложна симбиоза от 7 тела – освен материално има енергийно, ментално, астрално, сакрално… и т. н. Индивидуалността не е важна и за да се избавят от постоянното прераждане и да стигнат космическия вселенски дух, те се изчистват от всичко материално чрез задължителното изгаряне тялото на мъртвия.

Юдаизмът, християнството и ислямът търсят смисъла на земното съществуване във вярата в Бога и вечния живот след смъртта, но вярват в светостта и значението на земния живот. Затова още древните свещенослужители са били и първите лечители, а теологията и медицината са били неделимо цяло. Самият Буда е наричан Великият лекар. Авторите на Талмуда – Светото писание на юдеите, задължително са практикували и медицина. Мохамед сам се е лекувал и е лекувал следовниците си, като е свързал етиката на исляма със здравето, чистотата и хигиената. Иисус Христос е бил чудодеен лечител на болни и недъгави и пръв е доказал истината за възкресението от смъртта. В християнството има установени истини за страданието, любовта и саможертвата. Също и за задгробната участ на тялото и душата. По презумпция трансплантацията включва жертвата – за да се спаси един човешки живот, трябва да се жертва друг, макар и ненасилствено. Самият Син Божи се жертва доброволно, като принася своето човешко тяло в името на спасението на грешните души. Днес тази жертва се търси в междучовешките отношения и има съвременен прочит като символ на любовта, милосърдието, взаимната грижа и спасението на най-висшия Божи дар – живота. Бог е вдъхнал именно у човешката душа и разум вродена склонност за саможертва към ближния.

Ала кой всъщност може да определи границите между живота и смъртта, шансовете на живота или края му? Само Бог, който ни е дарил живота, е истинският господар на всичко тленно и нетленно. Както душите, така и телата ни принадлежат на Твореца. Светото писание изрично порицава всяко посегателство върху живота и тялото, а убийството, самоубийството и насилието са смъртни грехове. В този смисъл човешкият характер на трансплантациите и боравенето с биопродукти има стриктни морални изисквания от всички участници по веригата. За медицината, философията и религията обаче границата между живота и смъртта е различна. Именно тук е дилемата на трансплантациите – дали душата е временно или необратимо отделена от тялото. Именно тези въпроси трябва да диктуват решението оттук нататък по отношение на личностното и душевно-телесното единство на донора и реципиента. Вярващите се питат: дали мозъчната смърт е реална смърт, дали душата е напуснала тялото? И къде всъщност се помещава душата според Светите отци?

Дали мозъкът е вместилището й или сърцето?

Свети Василий Велики казва, че тя изпълва цялото тяло и всички негови части. Св. Епископ Лука Ясенецки пише, че органът, който осъществява психофизическото единство, е мозъкът, а сърцето е орган на общението на човека с Бога, на духовната любов. Дали присаждайки сърце или друг орган не приемаме част от чужда душа и чужда карма? А каква е причината за нетленността на светите мощи, които благоухаят и дори са топли. Не е ли това чудото на вярата и още живия дух в тях?

От друга страна, дали човек, изпаднал в тежка житейска ситуация, когато от трансплантация се нуждае негов близък, любим човек или скъпоценна рожба, ще коригира мисленето си и ще пренебрегне религиозните табута и канони? Ислямът и юдаизмът строго забраняват нарушаването божествената цялост на тялото и трансплантациите. Въпреки това в Израел и редица ислямски страни отдавна се правят такива операции – например в Саудитска Арабия от 1987 се присаждат бъбреци. В някои евангелистки църкви са абсолютно забранени медицинските намеси, операциите и кръвопреливането и въпреки това много родители се борят с догмата, за да спасят децата си.

Същевременно жестоката бедност плюс пазарното търсене на органи и донори и алчността на юридическите служители в много части на света карат изпаднали в нужда да продават сами своите органи и децата си. И да криминализират донорството. В един от последните комунистически бастиони – Китай, от 1993 са извършени 65 хил. трансплантации, като органи се взимат от екзекутирани затворници. Случаите били толкова драстични, че научавайки за зверствата в затворите и престъпленията на Китайската компартия във връзка с търговията с органи, 10 млн. китайски комунисти хвърлили партийните си членски карти.

По данни на Изпълнителната агенция по трансплантации в България за донори чакат: 447 души – за бъбреци, 48 – за сърце, 25 – за черен дроб и т. н. При обсъждането на законопроектите в комисията по правата на човека и вероизповеданията на заседанията бяха поканени и представители на различните религиозни деноминации за компетентно мнение. За съжаление в Народното събрание се появи само Неврокопският митрополит Натанаил от БПЦ. Той обаче не изрази никаква конкретна позиция. Синодалните владици, които обикновено светкавично реагират, когато решат, че са нарушени каноните на Светото православие, както в случаите с анатемата над филмите “Страстите Христови” и “Шифърът на Леонардо”…, този път бяха сварени неподготвени.

Митрополитът се изказа твърде неясно и обобщено:

“БПЦ ще подкрепи закона и съм убеден в това, но да се отнеме възможността на човек да даде съгласието си, е нарушение на правата… Убеден съм, че при една малка открита работа може да се постигнат много добри резултати, когато се разясни на хората… Смятам, че има подход за мълчаливо съгласие по административното производство – което е съвсем друга основа, тук става дума за душата на човека – докато човекът е жив, има възможност да се изправи…” В крайна сметка се разбра, че БПЦ подкрепя по принцип донорството. Църквата обаче нямала официално становище, тъй като информация по казуса в Св. синод дошла късно, след като синодалите излезли във ваканция. Сега чак в края на септември може да се обсъжда. И. д. патриарх Варненският митрополит Кирил пък бързаше за почивка в Гърция и само отговори: ”Църквата е в този свят и трябва да се съобразяваме с порядките му. Ще се съберем, ще видим…” Потърсихме мнение от Православния център по биоетика, който се намира в Атина и е към Вселенската църква, с директор Негово Високопреосвещенство Николай, митрополит на Лавреотики. “Както храмът е дом на Светия Дух, тялото човешко е храм на човешкия дух. Земният човек от пръст е направен и на пръст ще стане, т. е. материята е подвластна на физиологическите процеси и чрез своята физическа смърт участва във великия кръговрат на природата. Ала с делата си тук, на Земята, човек ще заслужи вечния живот. Бог ни учи да се обичаме и щастлив е този, който може да се жертва за ближния си. Сам Иисус ни сочи саможертвата чрез смъртта и възкресението си. При Второто пришествие мъртвите ще възкръснат с душите и телата си за прослава или за осъждане според земните си дела. Според Св. Апостол Павел Бог ще даде тогава тяло нетленно, ненуждаещо се от храна, без телесни нужди и недъзи.

Който в този живот е живял богоугодно и е помислил за душата си, след Възкресението ще е ангелоподобен.”