Иди при мравката…

„Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър.“ (Притчи Соломонови 6:6)

Наскоро в един от сутрешните блокове, на живо от морския плаж, представител на Съюза на собствениците на Слънчев бряг, докато изказваше в ефир възмущението си от „медийната кампания срещу българското Черноморие“, възкликна: „ Ето, в момента може добре да видите колко е красиво нашето море, колко е красива нашата природа!“ – зад него печално стърчаха единствено гигантските хотели на Слънчев бряг. А природата, която се появяваше в кадър, бе пясъкът под краката на говорещия…

Миналата седмица позволиха да излеят бетон на къмпинг „Юг“ на 70 метра от морето, а следващата седмица Министерството на околната среда и водите с обилна доза патетика ще отпразнува Международния ден на Земята. Парадокси, с които, за щастие, някои българи не се примиряват. Сред тях има и хора с християнско самосъзнание. И все пак мнозина днес се изненадват, когато някой изповядващ християнското учение се ангажира с определена еко кауза. Сякаш е нетипично и неприсъщо за християнина да защитава подобни идеи… Не трябва ли той надменно да крачи с вдигната глава от позицията си на „венеца на творението“?!…

Действително според библейските думи единствено за човека от цялото видимо творение е казано, че е сътворен по Божи образ и подобие, и че по Божията воля човекът е благословен „да господарува“ над животните и над цялата земя. От християнска перспектива обаче в това „господаруване“ не е вложена идеята за гордо превъзходство, а за любяща грижа към създания, с които човекът е неразривно свързан чрез Единия Творец.

Споменавайки за грижата, често в екоспоровете се намества опозицията „създаване на работни места срещу съхраняване на природата“. Нима християнинът не трябва да е загрижен първо и преди всичко за своя събрат, веднага ще попита някой. В повечето случаи обаче знаем, че големите компромиси с природата, водени от прагматичен утилитаризъм, рано или късно повличат след себе си опустошителна не само физическа, но и духовна ответна реакция. „Един от симптомите на нашата епоха е, че се отнасяме към природната среда като към обект, който е подвластен на нашите нужди“, казва Атинският и на цяла Гърция архиепископ Йероним [1].

Неслучайно пък йеромонах Дамаскин (Кристенсен) [2] споменава едни думи на св. Варсануфий Оптински – че можем да видим само “отломките” на първоначалното нетленно творение; творение, което се е разпаднало поради греха на човека. Но съзерцанието дори и на тези „отломки“ ни напомня за изначалното състояние на творението – за неосквернената и непомрачена от човешкия грях красота. Както и да оценим и по-голямата красота, която ще дойде накрая. А когато тази красота се възцари, „вълк и агне ще пасат заедно, и лъвът ще яде слама като вол… те не ще причиняват зло и вреда по цялата Ми света планина…” (Исая 65:24-25)

Човекът няма изначален повод за гордост, особено заради това, че в тази си отговорност за грижа към природния свят той се проваля. Провалът идва с решението на първите хора да се откъснат от Бога. Със своето падение, първият човек отваря парадния вход за смъртта и повлича към тлението и цялото творение. В него нахлуват стихийността и хищничеството и то остава само бледа сянка на своето първоначално райско състояние. Затова именно провалът на човека спрямо отговорността му към природния свят, възложена му от Бога, прави екологичният въпрос важна тема за всеки християнин не само в етичен, но и в онтологичен аспект. Би могло да се каже, че християнинът носи вина за съдбата на творението, според думите на св. ап. Павел: „Тварите се покориха на суетата не доброволно… С надежда, че и самите те ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождаване на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стоят и се мъчат досега…” (Рим. 8:20-22).

Грижите, полагани от човека за съхраняване на природния сват, са част от усилията му за възстановяване на връзката му с Бога. Отново йеромонах Дамаскин (Кристенсен) в своя беседа споделя един спомен за покойния отец Серафим Роуз (1934-1982), съосновател на манастира „Св. Герман Аляски“ в Калифорния: „Той имаше навика да се разхожда рано сутрин преди богослужение по земите на манастира и да благославя и да целува дърветата. Когато го питаха защо прави така, той само се усмихваше и продължаваше да се разхожда. Ние винаги тълкувахме това негово действие като израз на почитта и любовта, която той имаше към Божието творение, тъй като виждаше в него не само неговото състояние на разпад, а и изначалното му състояние на нетленност, както и окончателното му състояние на обожение. Когато отбелязвахме двадесет и пет години от кончината на о. Серафим, манастира ни посети митрополит Йосиф, предстоятел на Българската епархия в САЩ. Той изнесе беседа за о. Серафим Роуз и тогава спомена друго свое тълкуване на това негово действие. Негово Високопреосвещенство каза, че когато о. Серафим е благославял и целувал дърветата, той не само ги е виждал в тяхното бъдещо преобразено състояние, но чрез тях той сякаш е искал прошка от творението, защото то също страда заради нашите грехове“ [3].

От Преданието можем да разберем колко чувствителни към природния свят са били повечето светии на Църквата. Един от тях е и българският светия Димитър Басарбовски, който, след като по невнимание настъпил птиче гнездо и смачкал няколко пиленца, съкрушен от случилото се, три години – нито зиме, нито лете, не сложил обувка на „виновния“ си крак.

Отново Преданието ни разкрива особено силната връзка на велики християнски подвижници с животните. Например св. Герасим Йордански – светият аскет, заселил се край река Йордан, който „превърнал“ един лъв в домашно животно. Преподобният срещнал раненото животно и превързал раните му. Лъвът станал най-верен и смирен приятел на светията и го следвал неотлъчно, а малко след като св. Герасим предал Богу дух, лъвът тъгувал и скоро умрял от скръб при гроба на светеца. Свети Серафим Саровски можел да накара мечката, която идвала при килията му, да „почерпи“ със запасите си от мед посетителите, дошли при светията, вместо да стряска новодошлите. Св. Власий Севастийски имал преданата любов и на най-свирепите животни, на които изцелявал раните като полагал ръце върху тях. Особено важното в тези истории е… споделеното чувство. Светостта и чистота на сърцето била разпозната от „неразумните твари“.

Следите от тайната на това споделено чувство можем да открием и днес, например в любопитната история на малката Габи Ман от Сиатъл и нейната странна колекция [4]. Парченца стъкла от бирени бутилки, изгладени от морските вълни, черно копче, син кламер, жълто мънисто – това са едва малка част от „съкровищата“, които 8-годишното момиче пази грижливо. Всеки един от тези предмети й е подарък, донесен от гарван в градината й. Преди около 4 години малката Габи започва да получава тези жестове на благодарност от птиците, на които дава от своята закуска. „Показва ми колко много ме обичат“, споделя с усмивка Габи за своята колекция. По повод историята на Габи изследователи орнитолози коментират, че тези птици сформират дълбока лична връзка с хората, които ги хранят…

„Мравките – почеркът на изстрадалата земна история, щурците – неуловимият дух на вселената… неизтребимите обитатели на вечността“, пише големият Радой Ралин [5]. Ето – Писанието пък ни призовава, – вгледайте се в мравката, която следва своя кръст, изпълнява своя дълг, без да има нито началник, нито заповедник; научете се от пчелата, която по сила е слаба, но по мъдрост – силна [6].

Защото и мравката, и пчелата могат да бъдат наше вдъхновение по пътя ни обратно към Бога, като живи свидетелства за Божието присъствие; за Промисъла, според който всичко е устроено; за Божията творческата мощ, която сътворява „от нищото”.

Бележки

1. „Архиепископ Йероним за Световния ден на околната среда”, Pravoslavie.bg, юни 2008 г.
2. Йеромонах Даманскин (Кристенсен), „Православното светоотеческо разбиране за състоянието на човека и света преди грехопадението“, Pravoslavie.bg, октомври 2008 г.
3. Пак там.
4. „Момичето, което получава подаръци от птиците“, Offnews.bg, февруари 2015 г.
5. Из стихотворението „Ултериор“ на Радой Ралин.
6. Срвн. Притчи Соломонови 6:7-8