Клонирането: преначертаването на човека

† Негово Високопреосвещенство Николай, митрополит Месогейски и Лавреотикийски е председател на Специалната синодална комисия по биоетика и деонтология на Еладската православна църква. Публикуваният текст е словото му пред Осмия общогръцки богословски конгрес, Атина, хотел Divani Caravel, септември 1999 г.

I. ВЪВЕДЕНИЕ

В началото Ви изказвам голямата си благодарност, господин председателю, че имахте добрината да ме почетете, възлагайки ми да напиша това слово, засягащо един много актуален, но и много сложен въпрос. Поканихте ме, след като споделихте, че за вас аз съм експерт по проблема. Аз лично не смятам, че познавам напълно темата. Оценяването на клонирането не е по силите на никого и специалисти по въпроса няма. В този дял на познанието изненади изникват почти всеки месец, а нищо чудно да започнат да се явяват и всяка седмица. По тази причина се случва да говорим днес едно, а няколко дни след това да го отхвърляме като неподходящо или в най-добрия случай – като нецелесъобразно. А това е опасно, защото откритието идва изненадващо, още преди да сме успели да го осмислим, и така налага своето прилагане, необезпечено от знанието. При наличие на познание и липса на осмисляне човечеството лесно се обърква в предизвикателно пренебрежение и решителна вина.

Научната революция предизвика ентусиазма на познанието и за първи път въведе човека в тайното пространство на невидимото. Технологичната революция, особено характерен белег на нашия век, води до възбуждане на естествената човешка сила и заместване на човека. Така роботиката замести мускулното движение, а информатиката – паметта и господството на мисълта. Днес се намираме на прага на една нова революция – генетичната, която започна преди години и едва сега чувстваме разтърсващите й последствия. Генетичната революция води до криза на човешката идентичност и възбужда най-страшния център на човешкия ипостас – егоизма да заемеш мястото на Бога. Поради това нейната проблематика има и богословски проекции.

Картографирането на човешкия геном, т.е. идентифицирането на физиологичните характеристики и биологичните свойства със съответните гени, което по всяка вероятност ще завърши в най-близко бъдеще, възможността за клонирането на човека или създаването на биогенетични същества и налагането на генетично променен режим предизвикват усещането, че се намираме в предверието на един свят, разрушил най-твърдите си основи, които досега сме познавали.

Това, което основно би се променило в човешкия свят – такъв, какъвто се готвим да го създадем самите ние – е ролята на природата, съдържанието на естествените предели, понятието за болест, методите на терапия, начинът на възпроизводство, същността на храненето, човешкото общество и семейните връзки, нравствените параметри, смисълът на ценностите. Тъй като досега само планирахме и извършвахме, сега създанието дойде преди да сме разбрали, че целта на планирането е не какво би трябвало да направим, а какво ще направим с това, което сме създали.

Така например, терминът клониране, допреди няколко години пренебрегван дори от учените, в наши дни е обект на всекидневните ни разисквания. Но при общата възможност за употребата му, научната му перспектива е непредвидима и преценката на неговите последствия е съвършено невъзможна. Видно е, че никой не е в състояние да познае перспективите и последствията от клонирането, нито да прецени неговото бъдеще и бъдещето на света, който то ще постигне като резултат.

ІІ. КАКВО Е КЛОНИРАНЕ?

Клонирането е създаване на биологични индивиди, генетично напълно еднакви помежду си, или на някой трети – жив или мъртъв. Генетичната тъждественост се постига или чрез раздвояване на един прост ембрион, както е при близнаците, или чрез пренасяне на генетичен материал от телесната клетка на отделен индивид в една неоплодена яйцеклетка, от която сме отнели ядрото, т.е. генетичното й съдържание. Небезизвестната овца Доли е създадена именно чрез метода на пренасяне на ядрото.

Макар да няма доказателства, смята се, че независимо от напълно идентичния генетичен състав на два еднакви клонинга, както при близнаците, те могат да бъдат много различни помежду си и в проявленията, и във формирането на личността: първо, времето и епохата на раждане са различни, и второ – различен е техният предродов и следродов опит¹.

Възможно е да се клонират цели организми или отделни ембриони, тъкани, органи, или само ДНК.

Що се отнася до чисто научния му характер, най-същественото е дали и доколко методът на клониране чрез пренасяне на ядро може да се прилага при други бозайници и човека. Досега са използвани овца, крава и мишка.

При овцете и кравите клонирането с ембрионално раздвояване е стара практика, но клонирането чрез пренасяне на ядро буди по-голям научен и икономически интерес.

ІІІ. ВЪЗМОЖНОСТИТЕ НА КЛОНИРАНЕТО

Клонирането е забележителен и обещаващ метод. По принцип той би могъл съществено да допринесе за откриване тайната на живота (еволюцията, развитието на човека), също така да служи за терапевтично преодоляване на мъжкото безплодие и да помага на семейства с рискови наследствени заболявания, за да имат наследствено необременени деца².

Клонирането дава много надежди и в областта на трансплантациите. Мисълта за фабрично производство на клонирани органи звучи доста примамливо. Ако това се осъществи, ще бъде преодолян огромният проблем на вродената несъвместимост, водеща до пълно отхвърляне на трансплантираните органи. Специално произведените органи ще бъдат абсолютно съвместими с приемния организъм.

Разбира се, най-обсъждана, особено в средствата за масова информация, е идеята за създаване на клонирано подобие на всеки отделен човек, което да служи като резервоар за органи в случай на евентуална нужда. Като не отчитаме факта, че в технологичен план това е доста отдалечено във времето, то ще доведе на практика до огромни социални проблеми и до противодействието на множество етични, философски и социални позиции, защото поставя основите на едно съвършено различно разбиране за живота и човека.

Ето защо изследователският интерес е насочен най-вече към ембрионалните стволови клетки, които не възбуждат толкова много етични проблеми. Осъществяването на тези изследвания обикновено предполага унищожаване на ембрионални същества в начален стадий, в науката наричан предембрионален. Залага се на идеята, че от малки тъканни частици можем да стигнем до създаването на цял орган, който да бъде безпроблемно присаден, без никаква опасност от отхвърляне.

По конкретно, става дума за взимане на определени здрави клетки от организма на пациента, с помощта на обикновена игла за биопсия. Тези клетки, с подходящата за целта хранителна материя, се влагат в изкуствена присадка, използвана вместо скелет. Когато започне деленето на клетките, клонираните гени започват ускорено произвеждане на протеини. Процедурата продължава дни, седмици и дори месеци, докато трансплантът придобие желаните размери и може да бъде присаден в страдащата област. Замисълът на тези експерименти е цялостното развитие на клетките да доведе до формиране на един „умен“ биотрансплантен продукт, като например сърце, което накрая да се присади в завършена форма на пациента. Погледнато в перспектива, ще мине поне около десетилетие преди да се стигне до експериментиране с хора³ в тази област на изследвания.

Успехът на подобни проекти, реализацията на които е напълно постижима, има немалко ценни страни. По принцип това ще отвори решения за трудностите със съвместимостта, водещи до непредвидими усложнения, което естествено означава, че ще бъде снижен потенциалният риск от отхвърляне на органа. Възможно е също така да бъде преодолян проблемът от острия недостиг на органи. Като цяло във всичко това има скрита болка, душевна мъка, но и висока цена. Редом с останалото, подобен род решение ще подпомогне и за преодоляването на всички етични въпросителни, свързани с проблема на трупното донорство и мозъчната смърт.

Освен всичко друго, поддръжниците на клонирането – хора с доста развито въображение – твърдят, че по този начин човечеството ще постигне една форма на нетление и безсмъртие. Така например родители, загубили свое дете от тежка болест, ще могат да имат в замяна негов клонинг, и обществото ще може дори да възпроизвежда индивиди с редки таланти (учени, композитори, политици), личностни образи (светци, благодетели) и способности (гении).

ІV. ОПАСНОСТИТЕ ОТ КЛОНИРАНЕТО: ЕТИЧНИ ПРОБЛЕМИ

Въпреки това съществува едно твърдо противопоставяне от страна на широки обществени слоеве, религиозни организации, правителствени комисии, експертни органи и дори от отделни научни общности.

На преден план стои въпросът с практическата реализация на подобни научни проекти– до каква степен се простират възможностите за тяхното осъществяване, но не по-маловажна е и нравствената страна на този проблем – до каква степен е приемлива тяхната реализация⁴.

Към казаното дотук трябва да отбележа, че за експеримента от Единбург е било необходимо оплождането на 277 яйцеклетки от същия брой телесни клетки, от които само 29 са могли да се развият до ембриони. От тях годни за присаждане са били 13, а родената е била само една⁵. Тези цифри са показател не само за това колко време ни дели от „постижението“ човешко клониране, но и за една от многобройните етични страни на въпроса – погубването на толкова ембриони, за да живее един.

Редом с останалото, клонирането би могло да доведе до появата на непредвидени психологични проблеми (чувство за предопределен житейски път, меркантилност на възприемането, нарцисизъм и патологичен комплекс за превъзходство), проявени в клонингите (родени по различно време биологични копия) и дори на нежелани и непредсказуеми органични аномалии, които биха довели или до унищожаването на клонингите в ембрионален стадии, в случай на своевременно откриване още през периода на бременността, или до съществуване с доживотни дефекти⁶. И ако, от една страна, тези дефекти са в рамките на естеството, отговорност ще поеме природата, ако обаче са изкуствено предизвикани, кой ще понесе тежестта на вината и нейните последствия?

Още повече, клонирането би могло да доведе до икономически и неконтролируеми лични интереси, до третирането на човека като пригодено за програмиране същество. Дори е възможно по такъв начин съдбата, достойнството и бъдещето на човека да бъдат предадени в ръцете на правителства и корпорации с безнравствени и собственически интереси и да станат обект на безсъвестна и непристойна употреба.

Всичко това впоследствие ще доведе до омаловажаване достойнството на личността, понизяване стойността на човешкия живот, дори до расистки и евгеничен възглед за живота.

V. ДУХОВНИ ПОСЛЕДСТВИЯ

Предизвикателството на клонирането няма само биологични, социални и психологични последствия, а на първо място – духовни.

а) Индивидуалността на личността и разнообразието

Първото духовно следствие от клонирането е опасността да се разруши индивидуалността на личността и разнообразието на обществото. Според валидните до днес принципи, обществото се състои от незаменими личности, като всяка една от тях е изключителна и всички заедно композират мелодията на обществената симфония.

Всеки човек е неповторима индивидуална личност. Той не може да бъде заместен от нищо и от никого. Всички сме различни и изключителни в своята индивидуалност. Индивидуалността и неповторимостта на всеки човек подчертават стойността и изтъкват значението на личността.

И съответно, това, което описва обществото и съхранява функциите му е разнообразието и нееднаквостта.

В личността срещаме истината, обществото, отношението и красотата. Индивидуалността на личността и разнообразието на обществото са, които дават на нашия свят чувството за истина и красота. Клонирането заплашва да изхвърли през прозореца именно това. Хората са заплашени да изгубят своята индивидуалност, тъй като ще съществуват клонирани техни подобия. Човешката стойност е омаловажена, тъй като от една страна оригиналите ще имат копия, следователно ще бъдат заменими, а самите копия – клонингите, ще бъдат лишени от стойността на оригиналите, те ще черпят своята стойност от целесъобразността на употребата им.

Но и едно общество, което вместо да приема добронамерено, случващото му се, ще може да избира това, което желае, като намалява несъвършенствата и поставя ограничения в степенуването на качествените критерии, ще отхвърли естествения избор и на негово място ще постави користните икономически или корпоративни решения на закони и комисии. Такова общество стеснява спектъра на разнообразието, жертвайки го на олтара на изкуственото съвършенство.

б) Заблуждаваща употреба на метафизичните понятия

Вторият резултат от клонирането и изобщо на генетиката е, че чисто метафизичните понятия и значения, като „безсмъртие“, „нетление“, „вечност“ и т.н., се появяват на хоризонта на генетичните успехи и в научния диалект на клонираните постижения в една невероятна лекота и напълно технологично значение⁷. Съвременната генетика обичайно се съпровожда от понятието механическа, а технологията определя най-революционните области на биологията (биотехнологията). Но ако механизирането на научния живот учудва и изненадва, подчиняването на метафизичните истини не просто на физични параметри, а на технологични схващания, със сигурност предизвиква съмнения за идеологическа вина и заблуждаващи обещания. Благодатта на метафизичната истина е заменена от високомерието на технологичните обещания, жизнеността на човешката независимост – от вледеняването на утилитарното самохвалство, събуждащото очакване на божествения свят – от илюзията на един земен рай.

в) Фалшифицирането на човека (падение – Вавилон)

Всичко това води до един свят, чийто основен център не е всесилния Бог на любовта, а недостатъчния псевдобог на човешката нужда от удостояване с почит и от успех. Историята на човека започна с неговия опит за въздигане до степен да стане „като Бог“⁸, вкусвайки един забранен плод на рая, а не допустимия от безпределната градина на Божите благословения.

Продължението на историята изобщо не убеждава, че човекът се е поучил от последствията на падението си и затова неговият егоизъм го задължава от само себе си да гради кулата на второто си падение. Егоизмът, който и го принуждава да отрича своята среща с Бога на земята, която Той е създал за нас, и да избере подчинението си на Бога пред самоволното човешко постижение. Това е кулата, водеща не до всеплодието на рая, а до едноплодието на падението, не до полифонията на Петдесетница, а до хаоса на Вавилон.

Праотеческият грях и вавилонското високомерие в нашата епоха очевидно се появяват с ново лице – лицето на генетичния възход.

г) Човекът възпроизвеждащ и човекът създаващ

Човекът обаче е образуван то Бога възпроизвеждащ вида си, а не създаващ го. В творението, Създателят, Който ражда нови форми и създава нови фигури е само Бог, нито дори ангелите – това означава „битие“. Създаващ е само Несътворения. Той създава, а ние създадените възпроизвеждаме и се възпроизвеждаме – ние сме възпроизвеждащи се.

Нашата днешна позиция е да отхвърляме формите, създадени от Бога чрез собствените ни решения. Променените храни изваждат на повърхността нови вкусове и свойства, генетично модифицираните животни водят до появяването на нови видове, клонирането отхвърля нуждата от мъжка сперма и заедно с естествения начин на възпроизводство поставя в бялото поле мъжкия пол при всички видове живи същества. В епохата на култа към мъжката сексуалност, „силният“ пол опитва вкуса на биологичното си зачеркване, когато вече се подписва най-големият развод в историята, разводът на сексуалната функция с възпроизводителното свещенодействие, на чувството с плода, на душата с живота, на силния миг с безсмъртното следствие, на нашето себе си с това на другия, на нашата воля с премъдрия закон Божий. Самопонятното досега е отстранено от нововъзникнолото непредвидимо. Божият свят се замества със света на човешкото създавание.

д) Разрушаването на душата

Всичко това завършва със направата на един човек, чиято идентичност носи печата на големи недостатъци и необяснимо опасни решения.

Така освен самопревъзнасянето и високомерието, за които говорихме, новият образ на човека се характеризира с интензивна секуларизация и безбожие. Бог вече нито е необходим, нито желан в света на генетичните създания. Той съществува само, за да се възрадваме на Неговото отричане.

Един друг недостатък, развиван от съвременната генетика е секретността. Всички постижения се научават впоследствие. Овцата Доли се роди на 5 юли 1996 г., но фактът се узна на 23 февруари 1997 г. Опитът за клониране на ембриони е извършен през ноември 1998 г., а оповестяването му бе през май 1999 г. Това, което сега се извършва и може би никой от нас не подозира за него, нито може да си го представи, ще види светлината на публикуването след няколко месеца. Изследването става при отсъствието на обществото. То нито се контролира, нито може да се контролира, нито се планира, нито може да се планира. Резултатите не се предвиждат, нито е възможно да се предвидят. Дъщеря на секретността е отсъствието на съзнание.

Заблудата и неискреността паралелно господстват при представянето на всяко постижение. По този начин, когато основен двигател е изследователският интерес и неудовлетвореността, а подбудата е личното славолюбие, това, което накрая се представя като цел на генетичната машина са някакви уж терапевтични успехи.

VІ. ЦЪРКОВНИЯТ ОТГОВОР НА ГЕНЕТИЧНОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

Как Църквата да преодолее това предизвикателство?

1. По принцип Църквата следи цялостното усилие на човешката наука и познание с особен интерес и с разположение не само да приеме, а и да прослави всяко постижение. Проникването в тайните на Божията премъдрост от една страна и откриването на скритите способности и възможности на човека, не могат да я оставят безчувствена от друга.

2. Генетичната машина обещава революция в своевременната диагностика на огромен спектър болести, в профилактиката на болести, предизвикани от моногенни (single-gene) аномалии и в терапията на болести, произлизащи от взаимното влияние на генетични предразположения и фактори на околната среда.

Всичко, развиващо здравеопазването, ограничаващо болестите, облекчаващо всеки вид болка, се разглежда от Църквата като дар Божий и тя би могла всесърдечно да сподели човешката нужда и желание за по-добро здраве и качество на живот.

3. Църквата в своя вековен път е познала три велики свои благодетеля: в началото на своя живот – гонението, след него предизвикателството на гръцката философия и през целия си исторически ход – болката и неправдата. Първият й дари нейната кръв, вторият – богатството на нейното богословие, а третият – потвърждението на нейната истина – най-голямата непримиримост, как Бог на любовта може да съществува заедно с болката, неправдата и злото в света? И тримата явно трябваше да я разрушат, но не го постигнаха. Напротив, те довършиха нейната слава. Заради това, Църквата е обикнала предизвикателството на гонението, противопоставянето на елинизма и непримиримостта на болката и неправдата повече от всичко друго.

В наши дни виждаме, че Църквата понася атаката на науката под формата на генетичната машина. Мнозина говорят за ограничаване на жизненото пространство на религията и заплахата от окончателен „край“ на Бога. Църквата обаче радостно за пореден път посреща един нов благодетел. Съвременните научни понятия тя ще използва за описание на човека, както тези на елинизма и платонизма за формулиране на нейните догматични истини. Така, модерната наука предлага на Църквата една изключителна възможност да формулира отново емпиричния си възглед за тайнството на човека на един съвременен и много по-точен изказ.

4. Църквата няма връзка със страха на консерватизма, нито с ограничеността на схоластиката. Нито пък се страхува от непознатото, новото, дръзкото и рискованото, характеризиращи науката генетика, още повече, че и богословието, носещо същите елементи се бори досега през вековете.

Несъмнено, новото на божественото откровение е несравнимо по-трудно отколкото новото на човешкото познание. Непознатото в Бога произлиза от много по-голяма дълбочина отколкото генетичната дълбина на човека. Опасността от грешка е по-пагубна в богословието отколкото в науката. Дръзновението обаче на богопознанието е по-величествено от опита на самопознанието.

Поради това и Църквата не изпада в безизходица дори и пред способността ни да се занимаваме с гените и тайните на тайните ни. Ако тази способност се намира като възможност в ръцете на общество с критерий, принципи и ценности, тогава тази власт не представлява опасност, а съзидателна сила.

5. Обаче всичко това е съпроводено от едно „но“ без което прилича на наивно и красиво празнословие. Интересът на Църквата е да защити човека духовно, неговата свобода да познае Бога, неговата сила да понесе истината, неговата способност да прозре вечността, неговата възможност да действа в правилния жизнен път. Църквата не може да затвори очите си пред една действителност – нашето общество е разрушило и познанието, и природата, и необходимостта. Неговият идеологичен запас е много беден. То лесно се подчинява на често непредвидими и нелогични последствия на „успеха“, обещаващ да построи живота, но съкрушава човека като психотелесно същество.

Научното изследване, при цялата му красота и блясък, често става самоцелно и не се ръководи от принципите и вечните ценности, поради което вместо да решава проблемите, създава нови и още по-големи.

Така днес, без да можем по никакъв начин да се противопоставим – ние нито искаме, нито се надяваме, нито можем, нито пък нашите комисии са способни, нито политиците ни разбират, нито законодателите ни успяват да го постигнат – детерминизмът ни води през една поредица срещани за пръв път нововъзникнали проблеми, чиито отговор на всеки един от тях и на всички заедно предизвиква световъртеж, страх и чувство за безизходица по-големи по степен и измерение от радостта и визията на триумфалното научно постижение. Нашите възможности са по-големи от нашата поносимост. Вече имаме възможността да вземем в ръцете си такива сили, които да не можем да контролираме.

По тези причини Църквата не може да приеме лудата игра на унищожение, нито излязлото на повърхността евгенично разбиране на живота и обществото, нито заплахата от икономическо заробване и корпоративния тоталитаризъм, нито пожертването на личността на олтара на меркантилни и комерсиални схващания и „ценности“, нито естествено нововъзникналите чудовища на любовта към биологичния живот и патологичното високомерие, нито ненаситното преследване на власт над природата, защото този път постепенно води до загубване на независимостта. Църквата отхвърля всичко това още и защото така се унищожава вечният и богопрекрасен човек, а и защото представляват симптоми на патологична психична дейност, базирана на човешката неудовлетвореност, на неориентираната свръхзаетост и любопитство и на надменното човешко намерение да поправи „божествената“… грешка.

6. Жизненото и изключително красивото в Църквата е онова, което нейните „учени“ – богоносните и богосъзерцателни отци вършат, дори до днес, в обителите на пустинята, в пещерите и килиите на аскетите. Те там докосват тайните Божии, вслушват се в Неговия дъх и сега и завинаги са завършили всички свои експерименти и са картографирали във всяка подробност „духовния ген“ на човека. Този ген ни предлага Църквата в своето слово на отеческото предание.

На основа на този опит Църквата вярва само в духовното клониране на човека, в необходимостта той да функционира като яйцеклетка, тоест да стане „женският материал“, приемника, да извади ядрото на егоистичната си идентичност – малкото и незначително, което е – и да го замести с „генетичния материал“ на Бога – великото, което може да стане. Само по този начин би избегнал унищожаването на личността си, загубването на своята изключителност. Така би постигнал и вековното си предначертание да стане „божествен клонинг“. Не малкият, поробен от страстите и безсилен бог творец, а великото автентично подобие на истинския Бог Творец.

„Освободени от генома“, издание на Центъра по биомедицинска етика и деонтология на Еладската Църква, Атина, стр. 111-123).

Бележки

¹ Mc Laren, Anne, Cloning, 15th Annual Meeting of the European Society for Human Reproduction and Embryology, June 1999, p. 20.
² Harris, John, „Goodbye Dolly“: The Ethics of Human Cloning, Journal of Medical Ethics, vol. 23, No 6, December 1997, p. 357.
³ Laino, Charlene, Building Smart Organs – From Scratch, http://www.msnbc.com/news/-234453.asp
⁴ Savulescu, Julian, Should we Clone Human Beings? Cloning as a Source of Tissue for Transplantation, Journal of Medical Ethics, April 1999, 25, pp. 87-95.
⁵ Wensley Dana, Being Human: Science and Philosophy of Cloning, Bulletin of Medical Ethics, 148, May 1999, p. 14
⁶ Nussbaum, Martha. & Sunstein, Cass, Clones and Clones: Facts and Fantasies about Human Cloning, W. W. Norton Co, New York, 1998.

⁷ На булеварда на „Безсмъртието“ – брой посветен на генетиката, в. „Елефтеротипия“, 24 април 1999 г.
⁸ Бит. 3:5.

Превод от гръцки: Владимир Петров