Кремацията на мъртвите: безвъзвратна забрава или вечна памет?

По отношение на човека Православната християнска вяра има две основни истини. Първата е, че човекът е психотелесна индивидуалност, и втората – че душата му е вечна по своята природа. Неговото тяло е неразривно свързано с душата, а душата – с божествената реалност.

Църквата не съхранява просто едно учение за душата, но и свой дълбок опит. Тя няма единствено мнение по въпроса, но и изпитани в живота истини. Нейното откровение не се преподава само като нещо поучително и наставническо, но има своите потвърждения в живота. Църквата не просто говори онова, което е получила като знание, а влива онова, което трупа като опит. В човека, във всеки един човек, тя вижда не само тялото му или временното му присъствие, а образа Божий, отразен в душата му, и вечното му измерение. Нима Църквата може да отрече това?

Човекът не е просто тяло, здраве, или онова, което виждаме. Нито само душа като вид настроение, като душевност, като израз на мозъчната му дейност, като естествен елемент на поведението – това, което съзнаваме. Съкровището на човешкия ипостас е душата като личност, като образ на божествената слава, като независимост, като възможност за участие във вечността, като благодат на самопревъзмогването. Всичко, свързано с душата, е свещен факт или елемент, който участва в спасението, освещаването, единението с Бога, изживяването на вечната перспектива на човека. Това е реално съществуващ елемент, това е човешката святост.

В такъв смисъл душата се пази в тялото и го преобразява в храм. Тялото, съхраняващо съкровището на душата, не е затвор. Но когато в живота не сме уважавали тялото си и от любов към света дори не сме го пазили, когато при все че сме го обслужвали биологично, на практика всъщност сме го разрушавали; едно тяло, за което медицинската намеса е необходима не само да се изцелят действията на физиологичното тление върху му, но и за отстраняване последиците от неправилен начин на живот и лоши житейски навици; едно тяло, което и самата душа пренебрегва, и наместо заедно с него да извършва свещенодейната си цел, тя е удовлетворявала сладострастните си стремежи и греховни настроения, и то като нещо естествено в рамките на обществения закон – лесно е обществото и душата да поискат да изгорят подобно тяло, за да завършат делото си и да изличат всяка следа от неуважението си към него.

За Църквата нещата са съвършено различни. Докато човекът е жив, тя вижда тялото му като съкровищница. Поради това и бруталните вмешателства върху него, и подчинението му на влечения, накърняващи неговата независимост, са проява на неуважение и се явяват като оскверняване и грях. Поддържането на тялото с храна става винаги с молитва – молитви за трапезата, съхраняването на здравето му се свързва с тайнство – маслосвет, възпроизвеждането му се благославя с друго тайнство – брак, и накрая освещаването му се постига с причастие с тялото и кръвта Христови.

Веднага след смъртта на човека тялото му се превръща в мощи. Тогава се увеличава и нашето уважение към него. Мощите са възпоменание на едно свещенодействие, в което е извършено спасението на душата, и напомняне на друго, което в света „непознато“ продължава извън него – славата на душата. Тялото не очаква разрушаването си, а под „друг образ“ (Марк. 16:12) преобразяване „в първоначалната красота“. По тази причина Църквата разглежда тялото с особено уважение и свещени чувства. Ние не горим храмовете, още по-малко – одушевените храмове.

Това със сигурност не означава, че тялото е нещо, което не бива да докосваме и върху което не позволяваме никаква намеса. Тялото е елемент от човека, а човекът е обект на тление. Естественото тление може би е най-силното напомняне за падналата ни природа. Всяко насилствено движение, причиняващо деформиране, е рана и за душата. По тази причина в тялото можем да интервенираме само терапевтично, препятствайки развитието на тлението, както и доколкото е възможно. Тази процедура трябва да бъде напълно естествена, никога – принудителна. Тя се поема от Бога в промислените от Самия Него условия, или от природата – в рамките на възложената й от Твореца отговорност, но никога от обществото. Това е следващата причина, поради която нашата Църква отхвърля кремацията на мъртвите. Църквата оставя на природата отговорността за тлението на тялото и не го изгаря, а го оставя да изтлее. Това означава, че щом природата позволи да се запази някакъв остатък, това има своя причина. Ако природата откаже пълно разпадане на човешкото тяло, тогава узаконената му кремация не е ли акт на недопустимо насилие?

Костите подсказват за съществуване на тяло и имат както прилика, така и разлика. Едно са кокалчета на малко дете, друго са костите на възрастен индивид. Едни са на човека, други – на животното. Изгорят ли се обаче, пепелта уеднаквява всичко. Дори когато тя се запази и не се разпръсне, различията се стопяват, всичко е заличено. В едно с характеристиките на личността заличен е и образът на човека. А когато се разпръсне остатъкът от пепелта, така със зрънцата обществено уважение окончава се заличава всяка следа от неговото присъствие в този свят. Екзистенциалната смърт е приподписала физиологичната.

Човешките останки не са форма на уеднаквяване и изчезване, а идентичност на вида, на личността и на нейното присъствие. Борбата да запазим костите, мощите, всичко каквото можем от човека на този свят, е паралелна на нуждата ни да запазим колкото може повече личността в другия. Нашето уважение към мъртвите мощи удостоверява вярата ни в безсмъртната душа.

Починалите не са мъртви, а спящи. Поставят се с уважение в гроба, обърнати на изток – в очакване на възкресението им. Църквата съзнателно отхвърля понятието „гробище“ и отстоява понятието „κοιμητήρια“¹. Но не поради психологични съображения – за да ни предпази от обезумяване, а по причини чисто духовни – мъртъв не означава свършен (който окончателно е свършил), а завършен (който временно е завършил). Край не означава прекратяване, а завършване. Костите на мъртвите са възпоминание за техния минал живот, спомен за конкретното им състояние, но и напомняне за бъдещата перспектива на човека. Нещо, което по никакви норми не подлежи на изгаряне.

Църквата не почита отделно тялото, отделно – душата, а тяхното единство: човека като цялост. При прекратяване на душевната активност, възниква опасност човек да бъде забравен, затова ние запазваме тялото, което напомня за душата не само ако тя функционира видимо, но и когато пази своето съществуване. Окончателното унищожаване на тялото – изгарянето му – не е изгаряне на мъртъв човек, на нещо, което подлежи на горене, а акт на изгаряне на живата му душа – нещо, неподлежащо на унищожение.

Душата е жива. Това личи от факта, че мощите имат свой живот, не биологичен, естествено, а вид духовен, който обаче е безспорно установен. За хората, чието изживяване на духовната реалност е било толкова интензивно, че още от времето, когато са били част от материята на този свят, те са функционирали на честотите на другия, смъртта е успение, оставящо свой отпечатък върху техните мощи. Драгоценен и необорим опит на Църквата е фактът, че се радва на многобройни примери, в които е налице проявата на особената благодат. Известно е, че мощите на светогорски монаси не са рядко явление, но има и други осветили се хора, чийто земен живот е протекъл с почит към тялото и душата и вследствие на това е проявил по-голяма от обичайната сила и жизненост – те запазват впечатляваща гъвкавост часове след смъртта. Липсва вкочаняване!

Но и доказаното благоухание на тялото на светиите, и восъчният им цвят, и чудотворната им благодат, и дори естествената нетленност, елементи необикновени и необясними по природните закони, са очаквани явления на духовната действителност. За Православното църковно предание и съзнание тези мощи са богатство по-ценно и от църковното учение – съкровище по-значително и от нейните утвари. Върху мощите на мъчениците се основават нейните свети престоли. Ако тези мощи се изгорят, биха били пожертвани нейните свещени… жертвеници. Разрушени нейните живи недра.

Съществуването на душата продължава. Душата живее и познава своето тяло и след смъртта, тя вижда и има отношение към изгарянето му. Следователно, би ли го одобрила? В състоянието, в което се намира, душата не може да бъде наранена от нашите действия, дори да изгорим собственото й тяло. Неуважението към него обаче разрушава самите нас. За Църквата нравственият критерий за подобно крайно решение притежава духовен характер. Това решение не може да бъде взето чрез избор от страна на едно мъртво общество – общество, отхвърлящо безсмъртието, а съобразно изискванията на безсмъртната душа, на душата, потвърждаваща своята вечност.

Ако ни попитат как бихме искали да си отиде от този свят някой наш близък: от мозъчна апоплексия, от сърдечен удар, от обезобразяващи изгаряния или да се овъгли до пепел – имам впечатлението, че трагичния начин ще поставим на последно място.

Естествено е, когато се сбогуваме с близък човек, да пожелаем да видим и усетим за последно близостта на неговата външност, не да го заварим в отвратителното състояние на противоестествена, безобразна, обезличаваща пепел. В подобни мигове съкрушената любов се изразява в нуждата да прегърнеш, да целунеш, да наситиш погледа си, да изразиш нежност над бездушното тяло. Ако насилието на природата ни наранява, то как ние избираме след него и насилието на собствената ни свободна воля? Когато губим нещо скъпоценно за нас, винаги се стремим да запазим поне малко от него. В никакъв случай не бихме допуснали узаконяване на умишлено унижаване на последните неоценими останки.

Претекстът, че няма достатъчно място в гробищата, звучи обидно. Ако нямаме, да създадем. Любовта намира и място, и предпоставки. Меркантилната любов няма същностен характер и винаги доказва теснотата на сърдечното ни пространство. Уважение много повече заслужава онзи, който го отстъпва другиму, отколкото онзи, който просто го приема.

Следвайки такъв път на развитие, нашето общество не само ще изпитва липса на място, но и недостиг на хора, които да погребват, или пък да изгарят мъртвите. Безпределното старопиталище – нашият „цивилизован“ свят, където броят на младите намалява спрямо броя на възрастните и ражданията се снижават спрямо смъртността, ще разполага с мъртви, но ще му липсват гробари. Наместо да се интересува преди всичко за въвеждането в живот, например – демографския проблем, нашето общество се ангажира усилено с неговия край – кремацията. Такъв начин на мислене, склонен да заобикаля ражданията, т.е. – живота, същият той се отказва от старостта, предлага евтаназията, не понася мъртвите, отхвърля сътворението и избира кремирането. Такъв начин на мислене слага край на края, край на целта, край на човека.

Тези, които пренебрегнаха правото на човека да има своя Бог и оскърбиха неписаните права на Бога спрямо човека, само те са в състояние да се позоват на т. нар. човешки права, за да узаконят неуважението си към човека. Кремирането не е лично право на мъртвия човек, запазването на неговото тяло е обществена отговорност на уважение и дълг към съществуването на личността му. Невъзможно е волята на отделен човек – дори да се позовава на подобен род право – да противоречи на нуждата от уважение към общото. Не може правото на някого да бъде… правото да го изгорим ние. Въпросът не е дали някой е желал да го изгорят, а дали обществото приема да го изгори.

С кремирането на мъртвите обществото приподписва своя собствен край – своето унищожение. Едно общество, което не търпи човека нито в болестта му, нито в слабостта му, нито в смъртта му, едно общество, което изгаря своите мъртъвци, едно общество, което унищожава възпоминанието на живота и паметта за своето бъдеще – именно това са мощите, едно общество, което прави началото на човека изкуствено и механично и неговия край – окончателен и безвъзвратен, едно общество, което отхвърля диханието на вечността и се ограничава в задушаващото ежедневие, каква връзка може да има такова общество с живота? Дори атеистите са подчертавали възпоминанието на земните си богове с балсамиране на телата им (например тялото на Ленин), а където това е било невъзможно – с направата на статуи и фалшиви подобия.

Вижда се какъв е резултатът за човека без Бог, за цивилизацията без ценности и за нихилизма без цел, резултатът от смесването на атеизма и унищожаването на човека – изгарянето на последните му останки. Изгарянето на мъртвите води до изгаряне на човешкото достойнство.

След всичко казано дотук, въпросът е не в това, че кремацията е непозволена според светските закони, а че Църквата смята за невъзможно да приеме и напълно отхвърля едно толкова меркантилно решение, като цяло неубедително по своята практическа тежест, за да не жертва своя опит на живо уважение в божествеността на всяка човешка личност, още повече на човека, когото тя е кръстила в своя купел, почитайки едновременно и душата, и тялото му. Невъзможно е да не почита и тялото този, който вярва в Църквата и приема предложения от нея живот, който живее реалността на душата, който уважава човека. Обществото дължи на тялото почит и уважение след смъртта, и то повече, отколкото то е успяло да получи като съхранение и грижа от самия човек по време на земния му живот.

† Негово Високопреосвещенство Николай, митрополит Месогейски и Лавреотикийски е председател на Специалната синодална комисия по биоетика и деонтология на Еладската православна църква

„Освободени от генома“, издание на Центъра по биомедицинска етика и деонтология на Еладската Църква, Атина, стр. 363.

Бележки

¹ Етимологията на думата идва от старогр. глагол „κοιμω̃μαι“ – лягам за сън, заспивам, намирам се в състояние на сън, откъдето семантично „κοιμητήριο“ (в ед. ч.) би трябвало да се разбира като „място на спящите“. – Б. пр.