Мъртвото тяло като витринен експонат

Доц. д-р Свилен Тутеков

По повод експозицията с човешки трупове в един софийски мол, която бе открита в средата на този месец и ще продължи до края на май, потърсихме за коментар доц. д-р Свилен Тутеков – преподавател по християнска етика и антропология в Православния богословски факултет на Великотърновския университет. Как реагира християнската съвест спрямо подобно събитие? Проявява ли обществото чувствителност и умение да разчете истинските цели на изложбата, промотирана като образователна – етикет, зад който всъщност стоят предимно комерсиални интереси…

Доц. Тутеков, през 2013 година в София имаше идентична изложба на тази, която се рекламира в момента. Мъртвите човешки тела са обработени и съхранени чрез метода на пластинацията. Как бихте коментирали подобна експозиция през перспективата на християнската антропология и биоетика?

На първо място трябва да кажем, че според християнската антропология тялото е неделим елемент от структурата на човешката личност, създадена по образ Божий. Тоест човекът не би могъл да бъде мислен без неговото тяло и всеки опит да се развъплъщава човека, всеки опит да се говори за човека без неговото тяло от библейска гледна точка е напълно безсмислен. Това обяснява безусловната ценност на тялото като неделим елемент от човешката личност. От това следва, че трябва уважаваме достойнството на тялото, да имаме отношение на почит, тъй като човешката личност в този материален свят се проявява чрез него – добродетелите, всички форми на духовен живот се проявяват през тялото, те са немислими без него. Когато става дума за почитта към човешкото тяло, тук нямаме определен догмат на Църквата, а това е въпрос на етос, на култура, на съвест. Ако тялото проявява тази човешка богообразност, оттук следва, че трябва да имаме отношение на почит към него.

В Новия Завет се казва, че тялото на човека е храм на Светия Дух (срвн. 1 Кор. 6:19), като че ли тези думи изразяват много ясно християнското отношение към тялото…

Да, апостол Павел много ясно казва на християните, че телата им са храмове на Светия Дух. Но в Новия Завет, особено при апостол Павел, имаме нещо, което не разбираме докрай, когато говорим за понятия като духовност и духовен живот. В нашето съзнание това са понятия, свързани с психиката, културата, интелектуалното развитие, и когато загатнем за духа, за духовност и духовен живот, ние някак си изключваме телесността и човешката природа. Мислим си абстрактно и отвлечено за такива категории, но при апостол Павел няма такова нещо – когато се говори за духовен човек (а по-късно виждаме този контекст и при светите отци), за духовно тяло и духовни сетива, се има предвид човека в състоянието му на носител на Божията благодат, тоест за живота на облагодатения човек, живеещ със Светия Дух.

Определението „духовно“ се отнася по-скоро за действията и проявите на благодатта на Светия Дух в живота на човека. Участието в църковния живот не е възможно да бъде мислено без тялото, защото то винаги има телесно измерение, особено като вземем предвид Тайнствата на Църквата, например светата Евхаристия. Там телесното се предполага по дефиниция.

Изложбата е озаглавена „Човешкото тяло – Науката в нас“. Формулировката се опитва да представи целта на експозицията като научна и образователна. Човешкото тяло тук обаче се превръща в експонат и таргет групата, към която се прицелват организаторите, не е тясно специализирана – например студенти по медицина, а е доста широка…

От християнска гледна точка не би следвало да има проблем, когато става дума за специализирано обучение в областта на медицината. Там все пак има друг мотив – тялото на починалия е инструмент, чрез който бъдещият лекар се обучава, за да помогне на ближните. В този случай от християнска перспектива възприемането на тялото като обект на изследване се допуска по икономúя с благородната цел да бъдат лекувани ближните. В случая с пластинираните тела заявената образователна цел е чиста демагогия. Тук ситуацията е напълно различна: налице е изкуствено естетизиране, разкрасяване на едно мъртво тяло, което да бъде гледано от чисто любопитство. Границата между научната цел, научната любознателност и любопитството, жадно за зрелища, е размита. Големият проблем е в отношението – човешкото тяло се превръща в експонат, а не е почитано като неделима част от човешката личност (макар и временно лишена от живот). Ключовото понятие е именно отношението, през което може да осмисляме подобно естетизиране.

Каква естетика може да открием в едно комерсиално обективиране на тялото?

Това е псевдоестетика, в която можем да открием дори и прикрит нагон към некрофилия – да съзерцаваш мъртво тяло, което е изкуствено „естетизирано“, в това има голяма доза нездраво любопитство. Което е сериозен духовен проблем според мен. Давам един пример на другия полюс с православната иконография: обърнете внимание на образа на Христос, Който виси на кръста с раните от гвоздеите и от копието в ребрата и т.н. В иконописта тези рани не са просто естетизирани, за да се съзерцава едно мъртво тяло, а са представени в друга перспектива. Те са показани в една есхатологична светлина. В православната химнография се говори за Животворящия гроб и Животворящото тяло в гроба (например на Разпети петък). В Евхаристията ние се причастяваме с животворящото Христово тяло, което е възкръснало, а нямаме култ към мъртвото тяло Христово. Това е много съществен момент в православното съзнание и точно тук според мен е критерият, по който можем да изграждаме мнението си към пластинацията като квазиестетизация на тялото.

Трябва ли да има някаква протестна реакция от страна на християните? Дори не само на християните, а изобщо и на невярващите, които биха съзрели посегателство срещу хуманността?

От една страна, всички ние някак си мислим, че би трябвало да има реакция, но от друга страна, мисля, че не е необходимо Църквата обезателно да реагира с някаква официална позиция. Живеем в общество, което е либерално и всеки е свободен да прави каквото си поиска. И все пак сме призвани да засвидетелстваме християнската си идентичност, защото в крайна сметка в този акт има нещо постчовешко. Нещо, в което човешкото достойнство остава на заден план за сметка на желанието за зрелищност. Зрелищност, която, пак казвам, спотайва някакъв некрофилски нагон.

Ако вникнем във философията на опелото в Църквата, ще открием болка, мъка и страдание заради разлъката на душата от тялото. Заради това, че тялото е лишено от свещения Божий дар на живота. Не мога да си представя това като нещо „естетизирано“, поставено като артефакт,  изложен за естетско съзерцание, или като обект на задоволяване на любопитството в услуга на някаква „популярна наука“.

Подобни изложби са едновременно проява и симптом за дълбока духовна и антропологична криза, защото съвременният човек сякаш е загубил критериите за почит и уважение към тялото като към Божие творение. В крайна сметка нашето отношение към всичко, включително и към тялото ни, трябва да бъде отношение на благодарност, защото то е дар за нас. Излагането на бездушното тяло на починал човек на показ според мен е радикално отхвърляне на тази благодарност към Твореца. Това е критерият, по който да преценим нашето отношение.

Православният подвиг не е борба против, а за тялото – защото то съучаства в духовния живот, обожението, молитвата, в освещението на човека. Това е изключително важен момент в християнската антропология и изгубим ли това, губим пълнотата на човешката личност. И това е нещо, което е постхуманно и антихуманно. А днес ни остава да се подвизаваме за тялото и за неговото достойнство…

Повече по темата: видеозапис от дискусията „Човешкото тяло и злоупотребата с него“, инициирана от Православие.БГ през 2013 г. по повод подобна изложба в ЦУМ, може да гледате тук.

Снимка: Mick Tsikas/AAP