Метеора INSIDE

ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Бог ни говори на всякакви езици, с надеждата да Го разберем поне на един от тях.

Едно пътуване към Метеора, а всъщност към себе си…

Бог е вездесъщ. Той е винаги тук, сред нас, и ни говори. Говори ни с камбанките на първите кокичета напролет. Говори ни без думи с възхитителния залез през юни. Говори ни с жалостивото мяукане на окуцялата махленска котка, която разчита на тебе, за да изхрани ненаситната си челяд. Говори с гласа на възрастните съседи, които се надяват с твоята помощ да приберат въглищата за зимата. Говори ни и с гласа на лекаря, който съобщава тежка диагноза…

“Тумор в коремната кухина; екстраперитонеален; размери…”

Излизайки от лекарския кабинет, светът вече не е същият. Жена ти е мъжко момиче, няма да й е първа операция, но… Съзираш тревогата в дъното на пъстрите й очи. Животът на семейството минава на военни релси. Професорът от Националния онкологичен център ни определя дата за операция след четиридесет дена. Изтегляме заем от някаква банка. Молим се вечер пред иконата на Божията майка. За изцелението на Рени се молят и нашите познати, сестрите от Девическия манастир в града ни; отец Севастиян от Светотроицката обител също обещава да се помоли. Засега крием от детето и от родителите на жена ми…

Датата наближава. Но Господ ни говори. Този път с гласа на главната редакторка на едно списание за пътешествия. Съобщава ми, че печеля голямата награда в конкурса им за пътеписи. Пътуване за двама до манастирите на Метеора. О, Боже!.. За жалост, тръгването съвпада с датата на операцията. Все пак, наговаряме се да пътуваме след месец, ако е рекъл Господ и всичко е наред…

Цената на кръвта. Израилските първосвещеници оцениха невинната кръв на Спасителя на 30 сребърника. Цената на две банки кръв на черния пазар играе. Още на 50 метра пред Хематологичния център ме пресрещат десетина мургави братовчеди. С мен обаче преговаря само един по-лъскав. Някакъв тартор, очевидно. Иска ми по 80 лева за банка. Но аз съм проучил как вървят цените и успявам да сваля до 62,50. По време на пазарлъка сърцето ми учестява ритъма си. Напира да изхвръкне от гърдите. Все пак, това е кръв!..

Най-хубавото нещо в Онкологията е параклисът в задния двор. Моля се, докато трае операцията. Час… Два… Три… Четири… В един след обед професорът излиза от операционната. Туморът бил огромен. Но доброкачествен. Слава Богу!!!

Рени се възстановява нормално. Все пак, веднъж й прилошава под душа. Но по-късна дата просто няма, последната група тръгва за Метеора на 28-ми октомври. Прекръстваме се и тръгваме – мама, татко и нашата второкласничка. Естествено, Мария е най-възторжена.

След близо час чакане на Кулата, минаваме границата. Струма се разлива на воля, излизайки на равното. А, ето го и Солун! Но автобусът ни поема по някакъв обиколен път и тръгваме в северозападна посока. Край шосето се редят добре подредени овощни градини, памучни плантации. По едно време пред погледа ни се възправя някакво високо плато. На върха му – град. Едеса. Или Воден по нашенски. Най-после автобусът спира и слизаме. Времето е чудесно, истинско циганско лято. Влизаме в парка, нашарен от многобройните ръкави на река Мугленица. А ето тук – от ръба на платото – реката се хвърля в пропастта. На това място оставаш без дъх. /Особено ако не си виждал никога на живо Ниагара./ Оставаш и без мисъл – умът ти се изчиства от всичко маловажно и незначително. И в съзнанието ти отеква, като в катедрала, гласът на Бога. Оня глас, който чрез величественото творение говори за величието на Твореца…

Тръгваме обратно, нагоре по стъпалата. На една от площадките забелязвам вход на пещера, пред който седи жена и къса билетчета. Какво е това, недоумявам на глас. За най-голяма моя изненада, жената ми отговаря на български! А сърцето ми се сгрява от мисълта, че още не са забравили майчиния си език нашите българи, потомците на легендарния Постоль войвода – Ениджевардарското слънце…
Напускаме Воден и автобусът ни понася нататък през Егейска Македония. Прави ни впечатление че почти всички къщи в селцата, които прекосяваме, са окичени със синьо-белите гръцки знамена. По-късно в селцето Вергина, пред гробницата на Филип Македонски, разбираме за какво става въпрос. Днес е денят “Охи”, когато гърците спират настъплението на италианските фашисти. Оказва се, че сме извадили голям късмет, защото влизаме безплатно. Иначе, разглеждането на перфектно експонирания музей струва по 8 евро на калпак. Ето ги четирите златни венци; не са по-красиви от венеца на нашия тракийски цар Севт – си мисля. На излизане си купуваме илюстрован пътеводител с пълна информация за златото на Филип. Но по-късно той се загубва в автобуса. И аз дочувам в този знак Неговия глас: “Не се разсейвайте, не за това съм ви довел тук”… Наистина, не съм забравил накъде сме тръгнали – към едно от чудесата на света. В превод “метеора” означава “между небето и земята”. Затова и предварително съм сменил картата на дигиталния фотоапарат с доста по-голяма.

Пренощуваме в Паралия Катерини и на сутринта поемаме към равнината Тесалия, посред която се извисяват величествените скали на Метеорите. Неприятният момент е, че от вчерашното чудесно циганско лято няма и следа. Ниски облаци са притиснали цяла Гърция; ръми неприятен дъжд. Оттук и първото разочарование – минаваме край планината Олимп, но митичният връх Митика остава скрит зад облаците. Нищо, малко ни интересува обиталището на езическите бесовски “богове”. Най-после, точно по обед автобусът спира в подножието на Великия Метеор. Влизаме в някакво ателие за икони, където ни посреща с “Добре дошли” една руса жена. Димитринка е художничка и рисува тук икони. Родом е от Ловеч, но от няколко години не се е връщала при децата си. И това личи по тъгата, скрита в ъгълчетата на очите и. После ни показва своето копие на най-известната тукашна чудотворна икона. По време на турското робство, агаряните обсадили манастирите, обричайки монасите на гладна смърт. Но по техните молитви станало чудо: на една икона света Богородица била изобразена със съд в ръце – и от този съд потекъл зехтин! По този начин сам Господ хранил своите верни раби в продължение на две години, докато турците се отказали и вдигнали обсадата…

Автобусът започва да се катери по тесния и опасен път нагоре – към манастира “Преображение Господне”. Моля се наум и все още тая крехка надежда, че по-нагоре слънцето ще разкъса облаците. Слизаме и продължаваме да се катерим пеш. Уви, мъглата става още по-плътна… С едната ръка стискам здраво потната ръчица на Мария, с другата подкрепям жена си. Ще издържиш ли, питам я; тя стиска зъби. Най-после; близо 700-те стъпала са останали зад гърбовете ни. Поемаме си въздух. Жените обуват по една пола, която е задължителна – и влизаме в светата обител. Запалваме по една свещица за здравето на мама, а после тихичко изпяваме с нестройните си гласове “Богородице, Дево, радуй ся…”. Все пак, целувайки иконата на Спасителя, се помолвам: Покажи ни, Господи, великолепието, сътворено от Твоите ръце…

Двайсетте минути, които са ни отпуснали екскурзоводите изтичат. Преди да тръгнем обратно, заставаме до дървения парапет на площадката, откъдето при хубаво време се открива панорамна гледка към долината. И ето, повява вятър и сякаш чудото е на път да се случи – мъглата започва да се разкъсва и иззад нея се провиждат очертанията на страховита пропаст. Въпреки това, не става за снимки. Сред недоволно цъкане с езици, заради провала на мечтаното фото-сафари, цялата ни група поема обратния път.

Преди да излезем от манастирската порта, съзираме една монашеска килия, на чиято врата е изрязан широк отвор. Занемяваме – върху рафтове, високи до тавана, са подредени черепи! Досещаме се, че това са мощи на монасите, подвизавали се в тази обител. Вадим фотоапаратите и на това място правим единствения читав кадър. Някои от черепите са снежнобели, повечето жълтеят. Според монашеското предание, костите на братята, придобили милост пред Господа, имат кехлибарен цвят.

Слизайки надолу по стъпалата, срещаме двама млади монаси. Навеждам се и им целувам ръка, за благословение. Разменяме няколко думи на лош английски и става ясно, че са румънци, които следват “Богословие” в Солун. “Bad time, bad time!” – оплаквам се аз и соча фотоапарата. Отецът се усмихва и потупва гърдите си – там отляво, където е сърцето. И аз, изумен, чувам как Бог ми отговаря на английски с гласа на румънския монах: че най-добре е хубавото време да е там, отвътре. “Inside, inside!” – отекват думите Му…

Бог ни говори на всякакви езици с надеждата да Го разберем поне на един. Това си мисля, докато пътуваме обратно към България. Дано съм Те разбрал, Господи. Но разбрах, че желанието ни за фото-сафари е нелепо. Че идеята ни да ходим по светите места като туристи, а не като поклонници е несполучлива. Че невинаги се молим за това, от което действително имаме нужда. Че красотата и мирът на вътрешния човек са по-важни от всички красиви гледки на света. Че помненето на смъртта е залог за вечния живот…