България

Рила е най-свещеното място в България. Там е намерил убежище св. Иван Рилски – покровителят на всички българи. А аз бях там, за да открия това, което търсех дълго време. Вървейки по една планинска пътека, се отдалечих от себе си и се приближих към това, което е България.

Много хора преди мен са я търсили. Хайдутите – в гората, коята ги е защитавала; поетите – в словото на Паисий Хилендарски или на чутовния връх Шипка. А аз я намерих в очите на една старица. Нейното име е Славка, но това вероятно има значение само за мен. Важното е, че в нея открих майка – България. Този бленуван от поколения хора образ се бе скрил в едно малко селце в Рила планина и чакаше някой да спре да гледа нагоре и в миналото в търсене на себе си.

Тя бе жива! На пръв поглед нямаше нищо общо с подвизите на Ботев, Бенковски или Хаджи Димитър. Не беше напускала своята планина. Нейната кръв не шумеше бурно и страстно в жилите, а течеше спокойно, защото тя бе уверена, че нищо не би я изличило.

Името й го няма в учебниците по история. Това няма да се промени.

Не е учила в Русия или Западна Европа. Не знам дори дали може да напише името си.

Нейните ръце са напукани, а косата побеляла. Няма и частица от ореола на красотата и величието, с който украсяваме националните си герои.

Тя не се интересува от това колко голяма е територията, населявана от българите, или кой точно е сътворил нашата азбука.

Тя вярва! Вярва в Бог, вярва и в себе си.

Всичко е постигнала със собствения си труд. Не говори за красотата на българската природа, а за това как е отгледала ягоди в малката си градина.

Не знае що е демографска криза, защото е родила седем деца. И – както в народните песни – ги е кърмила до три години.

Тя е колкото обикновена, толкова и уникална. Баба Славка е от поколението, преживяло Втората световна война. По времето, когата милиони са умирали на бойното поле, загубили причината на своето съществуване, тя е създала семейство и е възпитавала децата си. Ето защо тя приема съдбата такава, каквато е.

В един разговор тя ми разкри душата си. Направи го да изглежда просто и лесно. Говореше с еднаква вяра както за наученото по време на слугинските си години в големия град, така и за вампири, самодиви и дяволи.

Тя няма нужда от документ, за да знае, че е българка. Родителите й, а и поколенията преди тях, са били такива.

Аз съм горда, че съм българка, защото и баба Славка е такава.

Сълзите и смехът й ми напомниха, че Родината ни не е само хайдути, славни военни подвизи и уникална култура.

България за мен е спокойният и уверен в добротата на хората поглед на една старица.

А за вас?