Отворено писмо до самоубиец

Категория за участие: ІІ

Подател: Невена е студентка, следва журналистика. Интересува се от книги, музика и кино, журналистика и психология.

Радвам се, че четеш писмото ми. Сигурно виждаш, че изписаното име на подателя е непознато, може би се оглеждаш около себе си, а пръстите ти за момент се отдръпват от хартията. После поглеждаш към категорично изписаното си име и решаваш, че това писмо е точно за теб. За теб е. Струва ми се, че сега е един от най-подходящите моменти да го получиш. То може да бъде истинска причина да се почувстваш по-добре. Както и да е. Аз знам, че напоследък не се чувстваш добре. Не питай откъде – просто знам. Може би съм те виждала да минаваш по улицата с отнесен поглед или съм се нареждала в аптеката зад теб и съм била свидетел как си купуваш валериан. Може би някоя от бъбривите ти съседки някой ден, след цената на картофите, е споменала за твоите проблеми. Може да умея да чета по лицата, да съм научила случайно за някое събитие или за теб, или дори да те познавам лично. Както и да е. Аз разбрах най-важното. Знам, че ти искаш да сложиш край на живота си.

Дълго мислих какво да ти кажа, защото искам да го запомниш. Може би знаеш голямата новина около себе си – светът е дискредитиран. В твоите очи. Ти си разочарован от него, може би дори го осъждаш и си напълно уверен, че той не е справедлив. Звучи странно, но искам да ти кажа, че мисля, че това е добра новина. Щом си разочарован от света, ти имаш идея за това какъв трябва да бъде той. Ти съхраняваш в себе си проекта, по който той първоначално е трябвало да бъде изграден, след това е бил изграден, но впоследствие нещо в хода на събитията се е объркало. Ти знаеш какъв трябва да е светът, а подобно знание притежават малко хора. Те вероятно имат склонността да се отчайват. Убедена съм, че проектът трябва да бъде пазен, независимо от бремето да го притежаваш. И така, истинската най-голяма новина е, че ти си добър и носиш идеята за доброто. И щом светът не ти харесва, такъв, какъвто е в момента, видимо е заключението, че ти не си примирен. Вероятно ти не знаеш в коя посока да се съсредоточиш – дали тя да сочи навън. Или навътре, към самовглъбяването. Сигурно верният път е някъде по средата – ти ще откриеш.

Представи си една котка, която от любопитство да види улука, се навежда и пада. Отначало тя е изненадана, разширява зениците си, а после се превърта няколко пъти във въздуха, докато се приземи съвсем леко. Котките са истински атлети на риска, но ние не можем да си позволим да сме като тях. Ние нямаме тяхната гъвкавост и трябва добре да преценим докъде се простира отчаянието или любопитството ни. Нашият живот не е повдигнат на степен. Той дори има свойството да се изплъзва. А ние трябва да го задържаме и да знаем кое е невъзвратимо. За да умееш да задържиш живота, съществуват така наречените Причини. Хората имат склонност да забравят за тях или да мислят, че техният жизнен случай ги изключва, но това не е вярно.

Първата причина е отговорността. Ти си отговорен за ценността на живота. Не можеш да отхвърлиш отговорността, която поемаш с въздуха, който дишаш, и с цветовете, които виждаш. Животът е малкото дете, което държиш в ръцете си, скъпоценният товар, натоварен на гърба ти, гърбицата, пълна с вода, с която минаваш през пустинята. Неговата тежест е отговорност, и радост, и помощ. Нищо не е еднозначно – освен твоята отговорност. Тя е категорична и умее да напомня за себе си. Понякога чрез писма, а друг път чрез притчи, но винаги успява да го направи.

Следващата причина са хората, които те обичат. За тях също си отговорен, на тях не можеш да причиниш болка, отказвайки да съществуваш. Любовта, която те изпитват към теб, е като корен, който те задържа. Животът задължително съдържа в себе си човек, който мисли за теб и дори да не присъства постоянно в полезрението ти, неизменно съществува. Този човек, чието присъствие е неумолимо поради обичта му към теб, може да се нарече човекът-на-прозореца. Когато ти не се прибереш „вкъщи”, човекът-на-прозореца се разпада. Неговият живот, който се осмисля чрез твоя и чрез самия „прозорец” също се разпада. Не отнемай правото на някого да те обича, не отказвай на някого най-голямата радост на света – това, че съществуваш.

Има още една причина, сигурно и безброй други, които бихме могли да открием, за да си тук и да четеш писмо като това. Причината се крие във възможността за „реванш”. Ако мислиш, че животът те е победил, изчакай да видиш как той ще опровергае сам себе си. Той притежава този навик – да се самоопровергава, понеже е трудно някой друг да поеме подобна функция. Бъди търпелив и почакай. Ще видиш, че нещо ще се случи. „Чакай и се надявай” е максима на Александър Дюма, а той е идеалният човек, който може да формулира така смисъла на живота. Неговите романи подлистници са символ на жизненото очакване, сякаш самият той не знае каква ще бъде следващата глава, пишейки настоящата. Нашият живот е във вид на подлистник, ние никога не знаем кога ще ни изненада и дали ще успее да изпълни очакванията за необходимия брой препинателни знаци. Това вътрешно чакане е най-важният признак, че искаш да живееш, че предизвикваш живота. А ти можеш да предявяваш своите очаквания за „случване” с пълно право. Никой не може да ти отнеме плаката, на който пише с големи ярки букви, че се надяваш.

Знаеш ли, докато чакаш, аз знам какво можеш да правиш. Можеш да четеш писмата ми. Сигурно ти се струва неочаквано моето предложение, но то е един добър вариант. Аз също чакам някое „случване”, а това може да става заедно с теб. Сигурна съм, че до сбъдването остава малко време. Дотогава ще изписваме заедно буквите на нашето очакване. Това, казват някои хора, които получават и изпращат писма, не е малко.