Дано прочетеш колко ми липсваш, откак ни напусна…

Колко пъти съм се молила да върна времето назад, колко пъти съм плакала и просила да се върнеш, поне за миг, за да ти кажа …., че ми липсваш, че не те обвинявам, че те обичам… Благодаря за този шанс, благодаря за тази прекрасна идея…

Изминаха седем години… като че ли всичко беше вчера, още чувам думите „няма го вече, отиде си завинаги”. Трябваше ми много време, за да се примиря, но повярвай ми нито за миг не съм те упрекнала, никога не попитах защо го направи, знам че за теб това е било правилното решение, единственият изход… Мислех си колко несправедлив е този живот, колко безсмислен е всъщност, колко е жесток. Окайвах се и самосъжалявах, докато не осъзнах, че няма накъде – ще трябва още да се живее, докато е рекъл Господ и ми поолекна. Започнах да се поусмихвам, да се вглеждам в околните и какво си мислиш – взе, че започна да ми харесва пустия живот, започнах да го обичам, престанах да се моля по-рано да си отида, да се срещнем отново, хареса ми да живея на пълни обороти, да си поставям цели и да ги постигам, да жъна успехи, да се запознавам с нови и нови хора, да пиша книжки, да помагам на хора с психични отклонения и т.н. Всичко ми изглеждаше така прекрасно и истинско, толкова смислено и така чисто. Всичко това ме караше да се замислям все повече какво би могло да те накара да вземеш това решение, какво толкова е могло де се случи, за да те накара да натиснеш скапания спусък на пистолета…

И знаеш ли какво, батко? Получих отговор и на този си въпрос, отговор, който боли толкова много, че нямам сила да понеса цялата тежест, която се стовари така интензивно над мен. В един-единствен миг опознах болката и разочарованието от лицемерието, злобата и завистта на приятелите, така безценни и обичани. Смаза ме тяхното подло предателство, изпитвах срам и аз не знам от кого, от самата себе си, не исках да погледна никого, не исках да живея, отново започнах да си мисля, че този живот е наистина така отвратителен, по дяволите… Нямах желание да върша работата си, тъй като бяха наоколо, припомняха ми с присъствието си цялото това зло с фалшивите си усмивки, беше ми така адски трудно и пак започнах да копнея да те видя, да поплача на рамото ти, както правехме тогава, някога…

Плача и сега, когато ти пиша, но ми олекна, вярвай ми, почувствах се по-чиста, по-силна, по-малко сама. Изпращам ти късче от себе си, помни, че винаги ще те нося в сърцето си, че те обичам, че ми липсваш и имам нужда от теб, както винаги.

П.С. Не съм забравила, че остави някого след себе си и ти обещавам, че ще го открия и ще се погрижа за него като за собствен…
Липсваш ми…