Две малки чудни истории за благотворителността

Ето вече четири години се губя в този чужд град Лондон. И ти, макар и последна, се оттегли от мен, сякаш ме няма. Но аз ти пиша сега за глътка въздух. А пък и за да сложа в думи две невероятни истории. Може би ние, живите, не бива да разказваме такива неща. Просто колелото на думите може да ни затисне. Но дано Бог ми помага в чистото ми сърце.

Първата се случи през януари на 2005 г. Помниш цунамите в Азия. По това време аз чистех всяка събота в къщата на едно семейство от Шри Ланка.Това беше семейство хармонично и богобоязливо. Детето ми викаше Стамена акка, което значи кака Стамена на български и без превод на английски. И когато след ваканцията за Рождество и Нова година се върнах там в първите дни на януари, аз вече имах на сърце да дам £15 за децата в тази страна. Можех да изпратя чек до една от многото организации, но реших да ги дам лично в семейството. Една лекарка, близка до семейството, щеше да ходи лично до Шри Ланка и да купи лекарства за децата.

Свърших чистенето там, а на следната седмица в понеделник отидох при едни австралийци да почиствам. И какво открих мислиш, скъпа? 40 допълнителни паунда и подарък за новата година. Зарадва се бедното ми сърце. И случайно ли бе всичко това?

А втората история беше зачената в мига, в който реших да даря малко пари на един новостроящ се храм в България. Това стана през 2006 г. А близостта на православния храм до родното ми място, пък и нещо в обявата, ме накара да изпратя чек за £20. Добре, но седмиците минаваха, а онлайн банкирането показваше, че чекът не беше осребрен. Обадих се в България, за да „подбутна” нещата. И не щеш ли, месец след това се получи.

А още две седмици по-късно тест за бременност показа , че съм заченала дете! Най- вероятно по същото време, когато е бил приет чека! Аз бях на 36 и не вярвах, че ще зачена заради предубежденията, статистическите данни, загубената вяра на баща ми в мен и какво ли още не! Но ето че аз и моят съпруг бяхме дарени с този чудесен дар! През капчица милост за храм е минавал пътят на нашето дете!

И тогава , мила приятелко, започнах често да се страхувам за този дар. И, Боже опази, но си мислех защо ли съм го искала, щом на земята има толкова насилие и болка да се изтърпи. Тогава намерих една спасителна мисъл: то милото ще се уповава на Бога както на никой друг, както дори не и на мен! И тази мисъл върна съня и спокойствието ми.

Ето така завършвам писмото си,
Надявайки се все още на теб,
Оставам твоя приятелка