Mастилени петна върху писмото

В тази битка аз загубих… Както винаги се случва, всъщност. Явно такава е съдбата на душите не от този свят. Пак този смразяващ студ и усещане за пълна пустота! За малко бях намерила огън, достатъчно силен, за да ме сгрее и забравих какво е да се свиваш мъчително в ефирни дрехи, отдавна не по мода, да зъзнеш и да усещаш съществото си като среща на всички урагани и виелици.. Знаех, че ще бъде същото като в мечтите. Или почти. Дори по-хубаво… И щях да импровизирам – приближавам се тихо, спокойно, така че птичето на щастието да не избяга подплашено. И завинаги го прибирам – мое, само за мен… За мен нещата се делят на вечни и … несъществуващи. Познайте кое предпочитам! Искам да е дълго, колкото дните ми живот – прашинки в огромния пясъчен часовник.. Не знам колко са те, но искам да са смислени. След толкова прозрачни хора с бегли, тъжни очертания най-сетне някой, който да не е маска. Толкова пъти се заблуждавах и мислено неусетно наслагвах върху празнотата моя идеал – невероятния, неземен принц, с бял кон, разбира се, който преминава покрай мен, взима ме в движение, и отминаваме в мрака към един по-хубав живот. Всяка жена е принцеса вътре в себе си, но малко мъже около нея са способни да го забележат… И покрай тяхната слепота и много жени го забравят. Но… както казах, в моята приказка няма щастлив край. Доброто и красивото е толкова непознато, екзотично и слабо, че би трябвало да го пазите най-строго и да не позволявате дори да се одраска. А вие от вродена жестокост го стъпквате с крака, разкъсвате белия цвят на невинността, незнайно откъде попаднал точно във вашите груби ръце с почернели от тежък физически труд нокти, късате крилцата на любопитната пеперудка, кацнала доверчиво на рамото ви. Ако ви се струва, че мастилени петна са изпоцапали листа и някои думи с прекалено изобилни заврънкулки са се изгубили някъде във времето и пространството, знайте, че за пореден път грешите… Не са мастилени петна… Нежнорозовите петна са кръвта на сърцето ми, прободено от ножчето, което забихте в мен при последния си, самоцелен експеримент… Да, точно така – сълзите… Все пак, аз съм само дух тук, не мога да използвам пълните си възможности, иначе никога не бихте успели дори да ме докоснете, без да се разпаднете в същия миг на прах. Това бе единственият начин нашите два свята да се слеят, без да пострадате. Не ме заболя… Обида, изненада от неочакваната, безсмислена злоба, беше всичко, което почувствах.. Когато се събудиш, мен няма да ме има. Ще си тръгна с горди стъпки, куцайки от болка и оставяйки след себе си неуловими за теб кървави следи. От тях ще израстват цветя… Червени, уродливи рози, покрити с остри бодли, хищни да причиняват болка, подобна на тази, която ги е създала. Пази се от тях, защото те, за разлика от великодушната ти малка приятелка не прощават. Ако със смешната си смелост протегнеш демонстративно ръка и пронижат загрубялата ти плът една убийствена и непоносима тъга ще завладее съществото ти и за части от секундата ще усетиш онова, което причини на мен, преди да рухнеш в пепелта, разпадайки се на хиляди частици съжаление и угризения… А може би и жалост. Докосвайки се до теб потъмнях леко и ангелските ми крила се опръскаха с долнокачествената черна боя на земната любов (която въобще не е никаква обич, но може да се превърне, ако човекът успее да надскочи поне малко онова, което го държи заробен). Опасно е да се оставиш да те обича истински човек. Но и любовта на един ангел е непосилна за вас. Затова и бягате от нея като от чума. Такава е цената за невероятните неща, постигнали те веднъж в живота. След тях никога вече не си същият. А какво загубих най-вече ли? Възможността да те направя като мен. И да те имам завинаги.