Писмо от моя ангел

Навън е слънчево – прекрасен ден, който придава живот на поокапалата мазилка на овехтелите, лишили се от цвят с течение на времето, но иначе прекрасни стари сгради в центъра на града. Мислите ми все още са завити с одеалото на прекрасните сънища, но въпреки това, поглеждайки внимателно в деня си, го виждам как се разлива наоколо и вътре в мен – жив и светъл. Вплитам се в птичите песни, в миризмата на боклукджийските кофи, в играта на слънцето с дърветата…

И се усмихвам. Смея се, естествено, без свян и топлината на тази усмивка ме изпълва, а аз й позволявам, оставям я да ме завладее, да ме изпълни целия, да си играе с мен и да ме води – не към бреговете на съня и мечтите, изпълнени с гнилоч и отпадъци, изхвърлени от срещата на невъзможното с реалността, а към себепознанието, към мисълта за недекларирана и непоказна промяна, към бъдещето вътре в мен. Отново за един кратък миг ставам цяло със същността си – истинската, не заучените фрази от драматичната роля, която сам избрах преди време и носих толкова често и дълго, че се отпечата върху лицето ми и вътре в сърцето ми, върху това, което мога да бъда. Зареждам се с парченца оптимизъм, които дори и сивото злободневие не може да отмие, отдавам се и свалям маската си – просто оставям хармонията, която ме заобикаля, да изкъпе истинското ми лице.

Усещам, че мога да пусна на воля облаците обаяние, вълните очарование на днешната действителност, на Сега-то, да лудуват колкото си искат в мен, да карат кожата ми да настръхне, гърдите ми да туптят, изпълнени с цветния прашец на действителността. В такива моменти ставам господар на себе си и на живота си, отварям сетивата си до краен предел без страх от възможностите, без въпроси за утре, без да ми пука, че мога да се пристрастя към многообразието на живота и по този начин да загубя собствения си малък театър.

Чувството е невероятно – толкова истинско, живо, пеещо любовна песен за душата ми, носещо вкуса на горски шишарки и мириса на вятър в косите.

Прекрасен ден…

Вземи, подарявам ти го!