Онова, що следва подир тях, е влизането в съкровищницата

Митр. Калистос (Уеър)

Задълбочавайки познанията си върху православието, вниманието ми беше трайно привлечено по-специално от три неща. На първо място, в съвременната Православна църква – независимо от напреженията и човешките провали вътре в нея – аз разпознах живото и непрекъснато приемство с Църквата на апостолите и мъчениците, на отците и на вселенските събори. Тази жива приемственост за мен можеше да се изрази накратко в думите пълнота и цялостност, но най-вече тя намираше своя израз в термина Предание. Православието притежава – не вследствие от човешки заслуги, а по Божията благодат – пълнотата на вярата и на духовния живот, пълнота, вътре в която елементите на догмата и на молитвата, на богословието и на духовността, съставляват интегрално и органично цяло. И тъкмо в този смисъл Църквата е Свято Предание.

В този контекст бих искал да поставя особено ударение върху думата „пълнота“. Православието притежава изобилието на живота в Христос, но то не притежава някакъв изключителен монопол върху истината. Тогава аз не вярвах – не го вярвам и сега, че има някакъв ярък и абсолютен контраст между православната „светлина“ и не-православния „мрак“. Ние не бива да си представяме, че тъй като православието притежава пълнотата на Светото Предание, то останалите християнски общности нямат нищо. Нещо повече, за мене ригористичната претенция, че светотайнственият живот и благодатта на Светия Дух могат да съществуват единствено във видимите граници на Православната църква, никога не е звучала убедително. И Владимир Лоски определено е прав, когато твърди, че – независимо от своето външно разделение – неправославните общности продължават да съхраняват своите невидими връзки с Православната църква:

Вярна на призванието си да подпомага спасението на всички, Църквата на Христос придава стойност на всяка „искрица живот“, макар и на най-малката, която може да се забележи в схизматичните общности. По този начин тя принася своето свидетелство за факта, че независимо от разделението те все пак запазват някаква връзка с единствения и животворящ център, връзка, която е невидима и отвъд нашето разбиране“. Има само една истинска Църква – единственият подател на светотайнствената благодат, но има и няколко начина на отделяне от тази една истинска Църква и различни степени на отслабване на еклисиалната реалност вън от нейните видими граници.¹

И така, съгласно с възгледа на Лоски, който аз охотно превърнах и в свой собствен, неправославните общности продължават в различни степени да участват в благодатния живот на Църквата. И все пак, вярно остава, че макар и тези неправославни общности да притежават част от спасяващата и животворна истина, единствено в православието може да бъде открита пълнотата на тази истина.

Особено поразителен беше начинът, по който православните мислители – когато говореха за своята църква като за Църквата на Светото Предание – настояваха в същото време, че това Предание не е статично, а е динамично, че Преданието не е отбранително, а е творческо, че то не е затворено и фокусирано навътре към себе си, а е отворено към бъдещето. Преданието, както научих от авторите, които изследвах, не е само формално повтаряне на някакви неща, които са били казани в миналото, а е дейно пресъздаване на християнското послание в настоящето. Единственото истинно Предание е живо и е творческо. То е формирано от единството между човешката свобода и благодатта на Светия Дух. За мен тази витална динамика се обобщава в ювелирната фраза на Владимир Лоски, че Преданието може да бъде определено като „живот на Светия Дух в Църквата“.² Подчертавайки този момент, той добавя: „Може да се каже, че Преданието изразява критичния дух на Църквата“.³ В Преданието ние не стоим по инерция – просто вътре.

В очите на много неправославни наблюдатели на Запад православието изглежда като Църквата на строгата неподвижност, винаги обърнато към миналото. Не такова обаче беше моето лично впечатление, когато за първи път се запознах с Православната църква в началото на 50-те, и със сигурност не е такова и моето впечатление днес – след като повече от четиридесет години съм православен. Макар и много от аспектите на православния живот действително да са характеризирани от известен архаизъм, това далеч не е всичко, което характеризира православието. Точно обратното, това, което сър Ърнест Бейкър казва за дванадесетте века византийска история, може да бъде отнесено в равна степен и към двадесетте века на православен църковен живот: „Консерватизмът е винаги примесен с промяна, а промяната винаги въздейства върху консерватизма – през всичките хиляда и двеста години на византийската история. И това е същността и очарованието на тези години“.⁴

Като живот на Светия Дух в Църквата, както разбрах, Преданието е всеобхващащо. И по-конкретно то включва писаното слово на Библията, защото не съществува никаква дихотомия между Писание и Предание. Писанието съществува вътре в Преданието и по същата тази причина Преданието не е нищо друго, освен начина, по който Писанието е било разбирано и живяно от Църквата във всяко поколение. Така, аз започнах да гледам на Православната църква вече не само като на „традиционна“, но и като на Библейска църква. И съвсем не е случайно това, че Евангелието лежи в центъра на светата Трапеза на всяко място, предназначено за православно богослужение. Тъкмо православните, а не протестантите са истинските евангелисти. (Стига само и ние, православните, да четяхме Библията по начина, по който правят това протестантите!)

Като живот на Светия Дух – така ме увериха Лоски и Флоровски в своите трудове⁵ – Преданието не е само всеобхващащо, но и неизчерпаемо. По думите на о. Г. Флоровски:

Преданието е непрестанното пребиваване на Духа, а не само памет на думите. Преданието е благодатен, а не исторически принцип… Благодатният опит на Църквата… в нейната съборна пълнота… не се изчерпва нито с Писанието, нито с устното предание или с определения. Той не може и не трябва да бъде изчерпан.⁶

Въпреки че периодът на седемте вселенски събора има превъзходство по важност за православието, ние не трябва нито за миг да си представяме, че „епохата на отците“ е приключила през 8 век. Точно обратното – светоотеческата епоха е епоха с отворен край. И няма никаква друга причина, освен човешкия грях, и през третото хилядолетие да има по-нататъшни събори и нови отци на Църквата – равни по авторитет с онези от ранните християнски столетия. Защото Светият Дух продължава да присъства и да бъде действен в Църквата точно толкова, колкото и винаги е бил в миналото.

Тази изпълнена с живот и оживяваща концепция за Преданието, която открих в православието, придобиваше все по-голямо значение за мен. Все повече и повече откривах, че живото приемство, за което Православната църква свидетелства, липсва в англиканството, в което бях възпитаван от ранното си детство; че това приемство е било нарушено, ако не и разрушено от развитието, благоустрояването, подобряването на живота в Латинския Запад през Средновековието. Дори в случай че, както е за много англикани от XVI век насам, Английската реформация е представлявала опит за завръщане към Църквата на вселенските събори и на ранните отци, до каква степен в действителност този опит може да бъде смятан за успешен? „Православието“ на Англиканската църква ми изглеждаше в най-добрия случай скрито – повече като аспирация или като далечна надежда – отколкото като непосредствена и практическа реалност.

Винаги ще оставам искрено признателен за англиканското си възпитание. Никога не бих се ангажирал с негативна полемика против общността, в която за първи път съм познал Христос като мой Спасител. И до днес с радост си спомням красотата на хоровите служби в Уестминстърското абатство, на които присъствах като ученик в Уестминстърското училище, и в частност голямата процесия с кръста, свещите и флаговете по време на Евхаристията в деня на св. Едуард Изповедник. Признателен съм още и за връзките, които установих в това училище и в университета с такива членове на Обществото на св. Франциск, като отец Елджи Робъртсън, отец Гардиън и неговия млад ученик брат Питър. Това бяха францисканци-англикани, които ми посочиха мястото на мисията в християнския живот и ме научиха на ценността на светотайнствената изповед.

И аз винаги ще се отнасям към решението си да прегърна православието като към осъществяване във висша степен на пълнота на всичко онова, което беше най-доброто в целия мой опит като англиканин – като утвърждаване, а не като отхвърляне. И все пак, независимо от цялата си любов и признателност, ако искам да бъда честен не мога и да остана ням за онова, което ме тревожеше през 50-те и което днес ме тревожи още повече, и това са крайно големите несходства на вярванията и практиките, съществуващи заедно вътре в границите на англиканската общност. Бях (а и сега съм) обезпокоен преди всичко от контрастиращите възгледи на англо-католиците и на евангелистите върху централни положения на вярата – като действителното присъствие на Христос в Евхаристията и като общението на светците. Трябва ли осветените Дарове да се почитат като истинско Тяло и истинска Кръв на Спасителя? Можем ли ние да ходатайстваме за починалите и да молим светците и Божията майка да се застъпват за нас? Това не са просто някакви маргинални въпроси, върху които християните е допустимо да са на различни мнения. Тези въпроси са фундаментални за нашия живот в Христос, така че как можех аз да продължа да живея в християнска общност, която позволяваше на своите членове да поддържат диаметрално противоположни възгледи по тях?

Още по-обезпокоен бях от съществуването вътре в англиканството на „либерално“ крило, поставящо под съмнение божеството на Христос, Неговото девствено раждане, Неговите чудеса и Неговото Възкресение с тяло. В ушите ми още кънтят думите на св. апостол Тома: „Господ мой и Бог мой!“ (Иоан. 20:28) и чувам св. апостол Павел да ми казва: „ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14).⁷ За своето собствено спасение аз трябваше да принадлежа към църква, която се придържа здраво и с непоколебима вярност към първоначалните християнски учения за Светата Троица и за личността на Иисус Христос. Къде обаче можех да намеря такава църква? Уви, не в англиканството. То не притежаваше онова приемство и онази пълнота на своето предание, които аз търсех.

А Рим? През 50-те, преди Втория Ватикански събор, очевидна линия на поведение за всеки католично-мислещ член на Англиканската църква, който не одобряваше „широтата“ на англиканството, беше да стане римокатолик. Та нали и тук ние имаме християнска общност, която не по-малко от Православната църква претендира за приемство с апостолите и с мъчениците, с ранните събори и с отците. И – което е още по-важно – това е църква от западната култура. Защо тогава да се търси православието? Не можеше ли моето търсене на живото Предание да намери своето осъществяване на едно по-близо място?

И все пак, винаги, когато чувствах себе си изкушен да тръгна към Рим, аз чувствах и колебания. Това, което ме възпираше, не беше на първо място Filioque, макар че след като прочетох Лоски можах да разбера важността и на този проблем. Основният ми проблем тогава беше папската претенция за универсална юрисдикция и за непогрешимост. От времето, когато изучавах ранните столетия на християнството, за мене стана ясно, че източни отци като св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст, а дори и западни отци като св. Киприан и бл. Августин, са разбирали природата на Църквата по начин, радикално различен от гледната точка на Първия Ватикански събор. Развитото във времето учение за римското първенство, както бях видял, просто не отговаряше на историята. Папската централизация, особено от 11 век нататък, беше повредила по един непоправим начин приемствеността на Преданието вътре в Римската общност. Единствено Православната църква бе в състояние да ми подсигури онова, което търсех: животворното и неотслабено присъствие на миналото.

Два аспекта на православието, на които бях започнал да обръщам все по-голямо внимание, затвърдиха допълнително моето убеждение, че само вътре в православието щях да мога да намеря неповреденото приемство с Църквата на апостолите и на отците в неговата пълнота. Първият от тях беше широкото разпространение на преследването и на мъченичеството и в съвременния православен опит – първоначално под властта на османците, а след това и под властта на комунистите. Това беше нещо, което свързваше Православната църква от новото време непосредствено с Църквата от първите три столетия – до времето на св. Константин. „Силата Ми се в немощ напълно проявява“ – е казал св. апостол Павел (2 Кор. 12:9), и аз видях неговите думи изпълнени отново и отново в историята на православието след края на Византия.

Успоредно с тези, които са преминавали през видимото и буквално мъченичество на кръвта, в православието имаше още безброй много други, които бяха последвали унизения Христос, прекарвайки живот във вътрешно мъченичество – кенотични светци, показващи нежна, изобилна и състрадателна любов, като Ксения Петербургска, Серафим Саровски, Йоан Кронщадски и Нектарий Егински. Същата тази кенотична състрадателност открих и в съчиненията на Достоевски и на Толстой. А тъй като още от седемнадесетгодишен бях пацифист, особено много ме привличаха други двама светци – светите страстотерпци и руски князе от историята на Киев през XI век Борис и Глеб. В техния отказ да пролеят кръв дори в защита на самите себе си, в тяхното отхвърляне на насилието и в невинното им страдание аз видях илюстрирано централното послание на Кръста Христов.

Вторият аспект на православието, който оцених заедно с мъченичеството, беше мистичното богословие на Християнския изток. Преданието, разбрах аз, се проявява не само в предаване към поколенията на определения, отнасящи се до учението на вярата, но в равна степен и в предаването на духовност. И между тези две неща не може да има никакво разделение, а още по-малко противопоставяне; Владимир Лоски е прав, когато твърди, че „… няма християнска мистика без богословие, но по-същественото е, че няма богословие без мистика“, защото мистицизмът трябва да бъде гледан „… като връх на всяко богословие, като богословие в истинския смисъл на думата“.⁸

Докато първоначално бях привлечен към православието благодарение на неговото богослужение, с неговия дълбок символизъм и неговата музика, сега аз вече виждах как тази „иконична“ форма на богослужение е уравновесена в Християнския изток от „не-иконичната“ или апофатична практика на исихастката молитва, с нейното „оставяне настрана“ на образите и мислите. В книгата Пътят на поклонника и в писанията на „един монах от Източната църква“ – архим. Лев (Жиле), православният свещеник в храма на сдружението „Св. Албан и св. Сергий“, аз научих как исихията, т. е. покоят и тишината на сърцето, се придобива чрез постоянно повтаряне на Иисусовата молитва. Св. Исаак Сириец ми показа как всички думи намират своето осъществяване в тишината – точно както прислужниците замлъкват, когато сред тях се появи техният господар:

Движенията на езика и на сърцето по време на молитва са ключовете. Онова, що следва подир тях, е влизането в съкровищницата. В този момент нека замлъкне всяка уста и всеки език. Нека сърцето, което е съкровищницата на нашите мисли, разсъдъкът, който управлява нашите сетива, и умът – тази бързокрила и безстрашна птица, с всички свои средства и свои сили, и убедителни посредничества – всички те нека сега замлъкнат, защото Господарят на дома е дошъл.⁹

Откъс от „Царството вътре в нас“, Омофор 2019, превод: Борис Маринов

Заглавието е от редакцията

Бележки