Бракът в богословието и в живота

Темата за брака е обичайна и позната. Нейната история започва още с началото на човешката история, – но в наши дни се превръща във въпрос труден, трънлив и проблематичен, особено за религиозните и богословските ни схващания, излизащи извън обществените тежнения. В сферата на религиозните разяснения са изписани много статии и книги по въпросите за връзката между двата пола и любовта, но техни автори са главно безбрачни клирици, които, както сами споделят, черпят „опит” по съответните проблеми от изповеди на вярващи.

Сам по себе си този факт показва отрицателния характер на тяхното „познание”, черпещо извор от чувството за вина у човека спрямо любовния му живот. То е израз на отношение, което по принцип приема любовта като грях или вижда любовния факт в състоянието му на падение, т. е. – в състояние на грях. Не е учудващо, следователно, че тези текстове имат обикновено отрицателна позиция към главните аспекти на връзката между половете в брака: у тях е скрито желанието хората да предпочитат в живота си по-скоро безбрачието, отколкото брака. Дълбоко в основата си такъв начин на мислене приема безбрачието за най-висша форма на религиозен живот, а бракът остава приемлив само по снизхождение, „по икономuя”, както казват, заради слабостта и несъвършенството на човека.

За жалост и академичното богословие със своите изследвания не ни помага на дело по този въпрос. Отнасящите се до брака изследвания получават светлината на публикуването, но остават херметически затворени в сферата на абстрактната наука и не предлагат същностна помощ, нито популяризират заключенията си, за да могат хората да се просветят по тези проблеми. Чувства се боязливост на богословието да навлезе в динамичните проблеми на живота. Може би защото тези проблеми са станали комплицирани и много трънливи.

Настоящото изложение има за цел да сподели истини, които няма да са произволни, а ще се вградят в книжовното, пастирското и съвременното православно богословско свидетелство и опитност. Без да претендираме за непогрешимост, но и без да скриваме истината, желаем с всичко, което ще се роди тук чрез обикновената мисъл, да породим нов диалог и преоценка на позициите ни спрямо богословието на брака и проблемите на тази основна институция на живота. Поддържаме вярата, че никой няма право да обсебва православието. Православието не се налага с помощта на отлъчвания нито от богословско, нито от пастирско естество. Истинският застъпник на православието няма право да върши търгашество с истината съобразно собствената си оценка и избор. Православие е съзнанието на народа Божи в Църквата, което се формира боговдъхновено в историческия опит през вековете. Богословието се оценява като служение на тази истина и на опита на Църквата.

Отричането на брака и последствията от това отричане

Първо трябва да обърнем внимание на отричането или подценяването на тайнството на брака в нашата епоха. Този феномен се проявява също и у хора, които са в Църквата. Причините, естествено, са различни. Хората извън Църквата считат институцията на брака за отминал начин на живот. В епоха като нашата, обожествяваща свободната любов, бракът се счита за лишена от свобода форма на живот, която не обогатява връзката между двама човека, нито укрепва любовта. Бракът, казват съвременните младежи, е гроб на истинската обич и смърт на кипящата любов.

Но и в областта на религията бракът много пъти се подценява и се счита за по-низш от безбрачието. Под влияние на преблагочестиви позиции бракът е станал приемлив само „по икономuя”. Посреща се отчасти толерантно само когато се касае за хора, които не могат да се преборят с изкушенията на плътта. Добрите – героите в духовната борба – нямат друг избор освен безбрачието. Ако човек е приел брака, ще трябва да живее в законно и постоянно чувство за „вина”, защото не е постигнал абсолютното, съвършеното в духовния живот. Веднъж в една компания ми се случи да чуя и точната степен на оправдаване на хората на Страшния съд Божи. Монасите ще се насладят на 100% от окончателната „награда”, безбрачните в света – на 60%, а брачните – само на 30%1. В онзи момент, тъй като съм женен човек, се почувствах духовно унизен. Въздигането от Светата Църква на брака като сотирологично тайнство беше изгубено. Имах чувството, че живея в религиозна епоха на съживяване на манихейските разбирания и натрапване на идеите на „катарите” в духовния живот.

Отричането на брака от хора извън Църквата не ни учудва. То е естествено следствие от отрицателното им отношение към тайнствата на Църквата и традиционните институции изобщо. Но днешното отричане или – нека бъдем по-точни – подценяване на тайнството брак от хора в Църквата ни задължава да напомним за тежките борби през Църковната история срещу съответните ереси. Да припомним също и учението на св. ап. Павел за „дарбата” на брака и безбрачието – той изрично подчертава, че „…всеки си има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак” (1 Кор. 7:7). Това означава, че съществува „дарба” на брака и „дарба” на безбрачието. Всеки трябва да открие в себе си своя дар, своя „талант”, за да му служи вярно и смирено като добър стопанин на благодатта Божия. Да встъпиш в брак или да поемеш безбрачие е въпрос на послушание и подчинение на дарбата, дадена от Бога на всеки човек. Не става дума за произволен личен избор и лична користна оценка, съответстваща на светски или религиозни разбирания. Става дума за вътрешно изследване – свободно и независимо – на тайнството на личния живот. Безпогрешен критерий е успокояването на сърцето на човека в неговата дарба. Един старец, аскет и мъдрец от Света Гора, бил попитан от младежи за избора между брака и безбрачието. Той отговорил с простота: „Виж в себе си, дете мое. Където сърцето ти намира покой, там е твоят път”.

Според богословското и духовно разбиране бракът и безбрачието са два пътя, необходими на човека, за да премине от падението към Царството Божие. Те са две форми на живот в настоящия век, приети от историята на Църквата и приканващи хората да живеят според дарбата си с преданост, за да принесат богати духовни плодове било на единия, било на другия път, защото иначе, сама по себе си, избраната форма на живот не спасява човека.

Нека не забравяме притчата за десетте девици. Първите пет не били оправдани, въпреки девството си. Оправдани били само тези, които бодърствали и обичали, запазвайки своята будност и запалените светилници на сърцата си за Великия Жених. Едната форма на девство е безплодна и формална, другата – плодородна и същностна. Тайнството, което приема брачният или безбрачният, е кръст и жертва, но също и слава в нейната пълнота. Както за клирика свещенството, а за монаха девството са духовната им слава и редом с това – кръст и мъченичество сред грешният свят, така и за брачния предаността към брака е всекидневна жертва и кръст, но също радост неизказана и небесна.

Едва ли е нужно да напомняме, че свети апостол Павел счита отричането или подценяването на брака за „отстъпление” от истинската вяра и преданието на Църквата, зад което се крият лицемери и лъжци, вдъхновени от „…мамливи духове и бесовски учения” (1 Тим. 4:1-5). Църквата е следвала това апостолско предание, осъждайки като ерес всяко отричане или отхвърляне на брака. Отрицателната позиция спрямо брака и циркулиращите безотговорни мнения за духовната нищожност на брачния живот имат за следствие не само неимоверното изопачаване на целта на брака сред широката общественост, но самите са резултат от дисхармонията и неуспеха, нерядко характеризиращи религиозните бракове. И това се дължи не само на непознаване въпросите на брака, но главно на факта, че местното религиозно възпитание ни учи да считаме за висше в живота само „духовното”, а на всичко друго – материално и „телесно” – да гледаме с пренебрежение като на нещо напълно низшестоящо.

Бракът обаче, както животът доказва, е чудесно съединяване на духовното и телесното – той води човека до удивителна хармония и равновесие, които са главни предпоставки за дълбок духовен живот. Точно затова е нужно да се осъзнава от всички – и особено от духовниците на Църквата, упражняващи чрез изповедта делото на възпитанието, дори самите те да са безбрачни, – че бракът не е нещо „лукаво” или „нечисто” за духовните човеци. Напротив, той е може би единственият „предпазeн лек” срещу покварата, безнравствеността и разврата.

Тайнството на брака наистина пречиства и освещава човека. Съхранява младенческата чистота, предпазва младежи и девойки от сатанински сплетни в живота. По тази причина преданието на Църквата открай време е поощрявало младите да встъпват в брак „рано”, за да избегнат капаните на лукавия.

Проблемът „тяло и любов”

Впечатлението, че Православната църква приема повече безбрачния живот на девството и монашеството, отколкото брачния, е погрешно. Изкусно е насадено убеждението, че сексуалното обаяние и практика е канал за предаване вината на праотеческия грях на наследниците – от Адама та до последния съвременник. Това религиозно убеждение е силно повлияно не от източното православно предание на Отците, а от съответното западно учение, имащо за начало свети Августин.

Православната Църква никога не се е страхувала от сексуалния въпрос и затова е поставила брака сред светите си тайнства. Никога не е изолирала „телесното” от „духовното”, а когато говори за добродетел и грях, разбира участието на целия човек в едното или другото състояние. Върши ли грях, човекът го върши и с душата, и с тялото; освещава ли се, човекът се освещава и с душата, и с тялото. Същото е участието на целия човек в радостта и в скръбта. И любовта – била тя човешка, била божествена – обгръща целия човек. Както душата, така и всички части на човешкото тяло участват в това свещенодействие на любовта и обичта – брака. Чувствата, душевните и телесните функции действат съвместно в изживяването на това тайнство на „съпричастността”. В истинската любов съществува екзистенциална тръпка на възторженост и съпричастност у целия човек. Тя е върховен миг, обгръщащ целия човек. Там е трудно да се различи докъде стига тялото и откъде започва участието на духа и душата.

Човек има тяло и тялото участва съществено във функциите на любовта, но този факт не намалява духовността на човека. Погрешно е схващането, че тялото е зло и е извор на зло, следователно – достойно за презрение. Християнското учение въздига човешкото тяло с всичките му физиологични функции. Свети Кирил Йерусалимски казва: „Не ми говори, че тялото е виновно за греха… Тялото не съгрешава само по себе си, а чрез тялото – душата”. Презрението към човешкото тяло не е християнско учение, а има езически и идолопоклоннически произход.

Следователно, всяко подценяване на брака заради телесния и сексуалния му елемент е неприемливо от християнска гледна точка. Предлаганите решения за „обезсексуализиране” на човека и на брака, в името на някаква духовност, противоречат не само на човешката природа, но и на творческата воля на Бога, Който сътвори човека мъж и жена и постави в живота на хората дълбокото тайнство на обаянието и общението на двата пола. Затова св. Йоан Златоуст без колебание смело заявява, че „любовта – било божествена, било човешка – Бог вдъхна в сърцата на хората”.

Съпружеският живот, заедно с всичко друго, се нуждае от мощен вътрешен двигател – любовта. Тоест онази вътрешна подбуда за пълна всеотдайност, за постоянно посвещаване и прилепване към едно лице – подбуда на свободния избор; една любов не само с човешки, но и с божествен произход, с вечна продължителност. Дълбочината и верността на съпружеството се нуждаят най-много от изживяване на любовта. Нужно е преобразяване, което носи в живота на двама истинската любов – преобразяване на чувствата, на характера и на целите в живота. Любовта е способна да преобрази и задълбочи сексуалното поведение на съпрузите, да отнеме инстинктивния му и животински характер и да ги запази чисти и непорочни от греха в живота. Дълбоката и същностна любов няма никаква връзка със скверното и безнравственото – напротив, тя облагородява и обогатява човека, защото любовта по природа е благо и доброта.

Показателно е, че за две форми на живот, според Новият Завет, е възможно човек да изостави баща и майка, приятели, роднини, дори децата си: заради посвещението си на Бога и заради личното си тайнство на брака. И в двата случая критерий е любовта, „било божествена, било човешка”, според словото на св. Йоан Златоуст.

Въпреки това обаче, общението на две същества, изградено само върху „ероса”, се сблъсква с опасността да остане несъвършено и относително. За да стигне това общение до най-идеалната си форма, то се нуждае и от „агaпи”. Свети Григорий Палама подчертава, че „агaпи” прави живота на съпружеското единство да стигне до съвършенство. „Агaпи” в брака води „ероса” към съвършената му форма и го прави непреходен и вечен. Така тайнството на „агaпи” преобразява съпрузите от индивиди в обичани и любими лица вътре в личната им свобода. „Агaпи” и „ерос” в Църквата приемат образа на тайнство.

Разбира се, някой би могъл да каже, че „ерос” и „агaпи” не са тъждествени понятия. Но в брака те не създават различни практики. Едното допълва другото или по-скоро – едното завършва целостта на другото. Без тях не може да има същностен живот в християнския брак и изобщо в брака. Може би е истина, както казват, че всички хора рано или късно се влюбват в живота си. За нещастие обаче не всички достигат голямата обич. Християнският брак трябва да бъде потвърждение и осъществяване на срещата между „ерос” и „агaпи”. Дълбокото изживяване на брака не може да съществува, ако не се подхранва постоянно от непресъхващите извори на „ерос” и „агaпи”.

Целите на брака и въпросът за децата

Светата Православна църква и богословие никога не са заемали нравоучителна позиция и давали нравствени рецепти. Този принцип е спазен и по въпросите на брака и раждането на деца. Богословие, което би искало да прави „семейно планиране” и да се забърква в проблемите на „контрола над раждаемостта”, ще извършва социално дело, а тази негова намеса ще бъде форма на секуларизация. Богословието за брака, задължено да разгледа и да даде отговор на тези въпроси, не бива да забравя чисто духовните си измерения, в които трябва да се движи, за да не изпадне в изкушението на нравствените и социални рецепти, водещи до демографско осмисляне целите на брака.

Тук свети Йоан Златоуст, още в своята епоха, надраства демографския проблем и разглежда брака не във връзка с броя на децата, а във връзка с главната цел на съпружеството, която е съвършенството на човека и завършване целостта на човешката личност. Поне за православното богословие е станало съзнание, че главна и крайна цел на брака е духовното и нравствено съвършенство на съпрузите. Всички други цели – като раждането или изхранването на децата, увековечаването на човешкия род и умножаването на членовете на Църквата – са със сигурност велики цели, но второстепенни и последващи, при все че и те, по свой начин, могат да помогнат на крайната цел.

Разбира се, не бива, когато говорим за брака да разграничаваме първостепенни и второстепенни цели. В Светото Писание никъде не се казва, че единствена и главна цел на брака е раждането на деца, както и никъде не се подчертава само духовният му аспект. Християнският брак е неразделно единство между „духовно” и „телесно”, второстепенни и първостепенни цели.

В тази перспектива и въпреки факта, че раждането на деца идва като „втора цел” на брака, а чрез любовта – усъвършенстването като „първа”, решението за създаване на деца без съмнение играе главна роля в усъвършенстването и съзряването на личността на съпрузите. Решението за раждане на деца не е само проста предпоставка на брака – то съществено докосва свободата и волята на човека за плодотворно общение между личности, не за егоцентричен живот на двама. Броят на децата показва също и личната отговорност на семейната двойка, която съзнателно и свободно избира съзидателната си дейност за раждане на нови същества, поставяйки себе си в пространството на творческата енергия Божия. Защото раждането на деца в брака наистина няма образа на естествено и биологично възпроизвеждане на вида, както се случва в животинския свят, а е акт на лично решение, отговорна постъпка.

Решението за броя на децата в брака показва степента на отговорност на съпрузите. Не става дума значи за „случайно” и принудително приемане на деца („колкото дойдат”), а за отговорна дейност и зряло решение спрямо друг живот, който идва в света. Нашето отговорно решение също има дял в съществуването на този живот, който по-късно справедливо ще изисква отговорност и жертви за израстването си, за физиологичното си и духовно развитие в света и в живота.

Тази отговорност на решението със сигурност не може да бъде поета от което и да е трето лице, било така нареченият семеен съветник, било духовен наставник. Затова в пълна степен може да се счита за неприемлива всяка съответна намеса. По въпроса за раждането на деца отговорността тежи изцяло върху семейната двойка. Съпрузите трябва да имат чувство за цялата си отговорност, дори ако се заблуждават и съгрешават по въпроса за раждането на деца.

Редом с раждането на деца не бива също така да забравяме и проблема за бездетието. В този случай, когато по медицински или други причини е възпрепятствано раждането на деца, най-ясно проличава главната цел на брака: завършване целостта на съпрузите чрез любовта и живот в онтологично общение, водещо човека към съвършенство и към царството Божие. За щастие, досега никой не се е осмелил да оспорва достоверността и светостта на бездетния брак. Нито да характеризира като безнравствени интимните отношения на съпрузите, които въпреки горещото си желание не могат да създадат деца.

Това е един от многото факти, който ни принуждава да диференцираме сексуалния въпрос от въпроса за раждането на деца. Защото съчетаването на сексуалността с раждането на деца е способно да създаде огромни проблеми. Горко ни, ако раждането на деца зависи от едно или друго наше положение в сексуалността, а животът на новите същества изразява, малко или много, неспособността ни за въздържание, както се подчертава от мнозина. Идването на всяко ново дете изисква създаването на всички подходящи условия, така че да не възникнат непреодолими проблеми и да не се обърка непоправимо нормалният живот на семейството. Едно дете не може и не трябва да се счита за „случайно” и в никакъв случай не е позволено да бъде нежелано. Всяко ново дете изисква да е „желано дете” – дете, чакано от всички с копнеж, с пожелания и молитви, изисква идването му да бъде факт на радост, благословение и щастие за всички; дете, дар от живота и от Бога; дете, което със себе си хармонизира свободната ни воля и решение с волята Божия.

Смисълът на тази съпружеска отговорност ни избавя и от численото безпокойство при раждането на деца, развър-звайки съпружеската двойка от псевдопроблема: две, пет или десет деца? Съпружеската воля и решение са аналогично отворени към какъвто и да е, малък или голям, брой на децата, понеже добродетелта на създаване на деца зависи не от численото количество, а от качеството на отговорността спрямо тайнството на брака и тайнството на създаване на ново същество.

Епилог

В никоя обществена и религиозна система бракът не стои така високо, както в християнството. И никоя страна на християнското богословие не е толкова реалистична, както богословието на брака. Въздигането на брака като единство на двата пола заедно със сексуалната им функция в тайнство на Църквата е висша практика, премахваща ненужното разделяне между духовно и плътско, значително и незначително, земно и вечно. След чудото на Христа в Кана Галилейска, тайнството на брака е вече висш духовен факт в историята – начало на „чудесата” на любовта Божия към човека и на „чудото” на настъпването на нова епоха във връзките на хората помежду им и връзките им с Бога и Царството небесно.

Бракът в християнството престава да бъде „проклятието” на човешкото падение, нито съответства на „тиранията” на половете в търсене на избавление от нея чрез сексуалността. Бракът не носи вина за човека – той го освобождава от чувството му за духовна голота, от всеки страх и срам. Бракът става славата на мъжа и жената. Агaпи, еросът, раждането на деца преоткриват в брака първоначалната си Божия благословия и благодат и брачният човек заживява в ново измерение на добродетелите на непорочността и чистотата. Човешките души и човешките тела – непорочни и чисти в тайнствеността на брака – стават вместилища на Божия благословия, храм на Светия Дух и инструменти в Божиите ръце за продължаване на сътворението и явявяне на Божията обич към света.

Човекът е не само образ Божи в света, но и „управител”, който управлява създанието и води творението към съвършенство, към завършване на целостта му. Тайнството на раждането на нови деца не трябва да се приема само като биологичен факт на брака, но и като служение за „наследяването” на рода човешки във висшата му мисия, за която човекът е поставен в света от Самия Бог.

Превод от гръцки: Владимир Петров

Списание Мирна, бр. 15 [поръчай]