Размисли за брака

Източник: In Communion

Разбирането, че жените трябва да се покоряват на мъжете си и че мъжът е “глава на жената”, несъмнено не е онова, което човек ще прочете в повечето съвременна литература по въпроса. Това разбиране като че ли застъпва едно съпружеско положение, при което мненията на жените идват на второ място спрямо тези на техните мъже, положение, което движението на жените се опитва да поправи вече няколко десетилетия.

Джим и аз станахме православни по време на нашия съпружески живот, като бяхме благословени с тайнството брак на 10 септември 1995 г. в църквата “Св. Николай Мирликийски” в Амстердам. След венчанието разговарях с няколко жени, всички неправославни, на които им беше доста трудно да възприемат част от венчалната служба. Тази част, която създаваше проблеми, беше четивото от Посланието на св. ап. Павел до Ефесяни (5:21-33):

Обезпокои ме това, че хората, които бяха срещнали затруднения с този пасаж, оставяха тези затруднения да засенчат всичко, което намираха за добро и красиво във венчалната служба и в православието въобще. Затова реших да им напиша едно кратко писмо, като се опитам да разгледам някои от тези проблеми.

Разбирането, че жените трябва да се покоряват на мъжете си и че мъжът е “глава на жената”, несъмнено не е онова, което човек ще прочете в повечето съвременна литература по въпроса. Това разбиране като че ли застъпва едно съпружеско положение, при което мненията на жените идват на второ място спрямо тези на техните мъже, положение, което движението на жените се опитва да поправи вече няколко десетилетия.

Понеже беше нашата венчавка и понеже категорично считам, че истината на този пасаж не отхвърля “правата на жените”, искам да напиша нещо за това какво означава той за мен. Аз не съм богослов и богословските ми познания не са големи. Но ние с Джим бяхме сключили граждански брак тринадесет години по-рано, така че имахме много години натрупан опит като семейна двойка преди да бъдем венчани в църква.

Преди всичко мисля, че има няколко начина човек да отхвърли лесно целия пасаж. Може просто да каже, че е въпрос на превод. Една приятелка, която не приемаше пасажа, ми каза, че я притеснява нидерландската дума “onderdanig”, която звучи много по-силно от английското “be subject to” (“покорявайте се”). Когато погледнах пасажа в нашия библейски конкорданс, научих, че на гръцки има няколко думи, които предават идеята за покорство и подчинение. Думата, използвана в този конкретен пасаж, υποτάζομαι, е съвсем същата, която се използва, за да се предаде покорство пред Бога. Всъщност тя е гръцки военен термин, който означава “строявам [военни части] под командването на началник”. Но в ежедневна, цивилна употреба думата е означавала “доброволна нагласа да отстъпиш, да сътрудничиш, да поемеш отговорност и да понесеш товар”. Има и друга дума, използвана в Посланията, която се превежда като “подчинявам се”, но тя предполага податливост и слабост. Думата, използвана във венчалната служба, обаче не предполага слабост; тя предполага сътрудничество.

За сравнение, има две други места в 6-та глава, в които ап. Павел разглежда покорството на децата пред техните родители и покорството на робите пред техните господари, и тук той използва трета дума. Така че ап. Павел подбира думите си внимателно. Той е избрал дума, която предполага споделяне на бреме и сътрудничество, а не поддаване като по-слаба страна. Ние нямаме такава гъвкавост в английския (или в нидерландския).

Човек би могъл също да отхвърли пасажа и въз основа на културни различия. Все пак ап. Павел казва и на робите да се покоряват на своите господари, а днес всички признаваме несправедливостта на робството. Тогава не можем ли да кажем, че разбирането на ап. Павел за жените е също така отживяло, както и неговото разбиране за робството? Предполагам, че можем, но той прави ясно разграничение между обсъждането на брака (с различен глагол) и обсъждането на други видове покорство. Ключовото изречение е “Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата.” За ап. Павел съществува жизненоважна връзка между брака и любовта на Христос към църквата. Той не казва, че отношението на децата към родителите или на робите към господарите отразява любовта на Христос към църквата. Така е само в брака.

Мисля, че тук са заложени два важни проблема. Единият е значението на свободата в християнския живот. Другият е радикалната промяна, която Христос внася в йерархическите структури (въпреки че не ги премахва).

В своята кратка проповед след венчанието отец Сергей Овсянников говори за това, колко съществено е онези, които сключват брак, да са свободни хора. Той каза, че в древни времена на робите не се е разрешавало да сключват брак; това е бил обред, запазен само за свободните хора. Както мъжете, така и жените са встъпвали в брак поради свобода, поради желание да се предадат един на друг и готовност да жертват своята единичност, за да създадат нещо ново, брачна двойка, едно цяло. Това не означава заличаване на собствената личност, а предполага свободно избрано състояние, при което има постоянна и активна покорност един към друг. Свободата е важна, защото тя означава, че и мъжете, и жените трябва да се борят да вземат разумни, зрели, отговорни решения, да се вслушват един в друг, да имат смелостта да признават грешките и да отстъпват един на друг понякога. Хора, които не са свободни, не се държат така. Жените, които не са свободни, никога не противоречат на мъжете си и ги подкрепят, дори когато не са прави. Това не е християнски брак.

Думата “свободен” е интересна в индоевропейските езици. Ако проследим етимологично нейния развой назад до древния индоевропейски език, праосновата на повечето съвременни европейски езици, ще открием един общ корен, който като дума днес вече е изчезнал. Учените допускат, че индоевропейският корен на английската дума “free” (“свободен”) е “pri”, което е означавало “да обичаш”. В староанглийски “free” е предполагало отношение. Думата е означавала някой, който е “скъп на вожда” и който се сражава за племенния вожд поради преданост и любов, а не срещу заплащане или по принуда. Свободният човек не е подлежал на задължителна служба, нито е бил наемник. Думата “free” е включвала в значението си също жертва и покорство. Тя не е означавала да бъдеш “свободен” от всички връзки, както се разбира днес. Означавала е това, че моите връзки са били свободно избрани поради чувството ми на любов към човека, комуто отдавам своята преданост.

Ако проследим развоя на индоевропейския корен при преминаването му в останалите западни езици, бихме се изненадали от това, което ще открием: всякакъв вид думи, които изразяват отношения на любов: friend (приятел), “freund”, “vriend”, “vrijen” и десетки думи в други езици чак до праславянската дума “prijateli”, и санскритските думи “priya”, скъп, и “prn”, доставям радост или ставам скъп. Така че връзката между свободата и любовта е дълбоко вкоренена в нашата култура.

Като имаме предвид това, ще е интересно да се върнем към онази гръцка дума, която на английски е преведена със “submit” (“покорявам се”). Значението на тази дума е “доброволна нагласа да отстъпиш, да сътрудничиш, да поемеш отговорност и да понесеш товар”. Откриваме същото наблягане върху свободата и решението на свободния човек да отстъпи на другия и да помогне в носенето на товар.

Но да се каже, че мъжът и жената трябва да бъдат свободни хора, обичащи се хора, може би не решава задоволително проблема за това, че мъжът е наречен “глава” на жената, а на жените се поръчва да “се покоряват на мъжете си във всичко”. Мисля, че не бива да разглеждаме този проблем само от позицията на нашето западно, постпросвещенско мислене; не можем просто да настояваме мъжът и жената да бъдат считани за отделни, уникални, равноправни индивиди и да спрем дотук. Връзката, или потокът на любовта, или динамиката, която винаги съществува в брака, трябва да бъде описана някак.

Няколко пъти в този пасаж ап. Павел казва, че брачното отношение е като любовта на Христос към Църквата; той казва: “Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата”. Няма друг вид отношение, което да е описано по този начин в Библията – нито платоническата любов между мъже, нито любовта на поданика към царя, нито любовта между майки и деца и дори любовта на духовния пастир към неговото стадо, въпреки че всички те са изключително дълбоки форми на любов. Никоя от тях не се отнася до Христа и до църквата, както бракът. Като че ли ап. Павел почти ни казва, че брачната двойка е икона, начин действително да видим тайнствената истина за Христос и за църквата. Затова да се каже, че мъжът е “главата”, не е просто позоваване на традиционната патриархална сексистка йерархия; това е начин да се опише структурата на брака, като се отрази тайнствената истина, към която той се отнася. Това не дава позволение на мъжете да се разпореждат с жените си и да ги подчиняват с бой; то трябва да служи за насочване на вниманието на мъжа и жената към отношението, което е техен образец – любовта между Христос и църквата. И така, какъв е този образец?

Ето тук, мисля, идва вторият проблем, радикалната промяна, която Христос внася в йерархическите структури, и въпросът за властта и подчинението. Аз не съм специалист по Нов Завет и не мога да цитирам съответните места в Новия Завет, но знам, че целият живот на Христос е разказ за Сина Божи, Който Се е смирил и Се е жертвал за човешкия род. Той се е родил в пещера, живял е скромно, скандализирал е хората с това, че е общувал с обикновения народ, умил е нозете на своите ученици, въпреки протестите им. Следователно Христовата любов към църквата е образец на смирение и жертва, а не на сила и власт.

Има много пасажи в Евангелието, в които отношението между Христос и църквата се описва като отношение между жених и невеста. Често се сещам за това по време на литургията, защото ми се струва, че цялата физическа структура на храма и движението на литургията непрекъснато насочват към това отношение. Хората, които влизат в храма и носят свещи (като разказа за мъдрите и неразумните девици, очакващи младоженеца), свещеникът излиза от олтара, носейки хляба и виното – Жениха – на църквата, а църквата пристъпва напред да Го приеме. Паралелът между това и брака е велик (както казва ап. Павел) и наситено физически в същото време.

Мисля, че ап. Павел набляга върху това, че в брака трябва да разбираме мъжа като “глава” на жената, защото е почувствал много дълбоко, че тайнството на брака е действително отражение на тайнството на Христовата любов към църквата. В такъв случай с тези думи ап. Павел иска да каже, че любовта на мъжа към неговата жена трябва да бъде толкова смирена, толкова пълна и отдаваща себе си, колкото е Христовата любов; а като казва, че жените трябва да “се покоряват” на мъжете си, ап. Павел, с подбора на думите си, има предвид, че жените трябва доброволно, по силата на свободата си, да се съгласят да се вслушват, да сътрудничат и да носят своя дял от брачния товар.

Трябва да приемем факта, че, като деца на нашето време, пасажи като този ще бъдат много трудни за всички нас, православни и неправославни. Покорството не е популярна нагласа днес. Затова може би трябва да отидем по-далеч от изучаването на етимологията на думите в посланието на ап. Павел. Може би ние, като жени, трябва да изследваме своята собствена реакция към това да ни се каже да се покоряваме, да признаем някой друг като наша “глава”. Това несъмнено е нещо много трудно за интелигентни, образовани, здрави хора. Ние настръхваме при самата мисъл. В днешната западна култура интелигентни жени са онези, които приемат своята собствена индивидуална ценност; много жени отказват да променят името си като един начин да отстояват своята индивидуалност; жените изискват да бъдат признавани като равни пред закона. Така че, когато стане дума за това, че трябва да се покоряваме на съпрузите си, мъжете би следвало да разбират какво изключително трудно нещо се иска от нас. Но то се иска от нас, защото без нашето покорство иконата на брака е непълна.

Когато неотдавна обсъждах това с един наш приятел, свещеник с широки познания върху исляма, той ми напомни, че в исляма най-висшето нещо, към което човек може да се стреми, е покорството, че самата дума “ислям” означава покорство пред Бога. А когато погледнем към Богородица, която би трябвало да бъде нашият образец за съвършен отговор на Божията воля, ние виждаме същото отношение на покорност. Но това е покорство пред Бога, ще кажете вие, а ние говорим за покорство пред мъжете, пред обикновени човешки същества. Може би именно в това е тайнството на брака и това е, за което говори ап. Павел, когато казва, че никое друго отношение не носи печата на Христовата любов към църквата. Покорството на жената пред нейния мъж не е еднопосочна улица, защото от мъжете се изисква да обичат жените си, както Христос обикна църквата, тоест с онази жертвена любов, която е изпълнена с уважение и почит.

Тук съществува изкушението да видим брака като някакво равновесие, при което съпругът и съпругата играят предпазливо своите карти на покорство и жертва с крайната цел да се бранят и да ласкаят своето собствено его: “Ще ти се покорявам, ако се жертваш за мен”; “Направих нещо самоотвержено за теб, за да ти покажа колко съм свят, и очаквам нещо в замяна”. Но това не е начинът, по който Христос обича Църквата. Ако човек встъпва в брак с представата, че ще се бори да запази своето аз, дори и като балансира своите постъпки на взаимна жертва, той изобщо няма да има брак. Бракът не е сделка. Потокът на покорство и жертва е отражение на потока на любовта между лицата на Светата Троица. Ние разглеждаме Троицата не като три отделни бога, които се обичат, а като един Бог, Който е самата Любов. И може би в това е тайнството: ап. Павел казва на жените да се покоряват на мъжете си не преди всичко от чувство за собствено аз (било покорството като начин да се увеличи его-то на човек, или пък покорството като потвърждение на ниско самоуважение), а без да имат предвид собственото си аз въобще. Предизвикателството на брака както за жените, така и за мъжете е в това, че той трябва да стане главен източник на идентичност и за двамата, и че енергията, която го крепи и го поддържа жив и жизнен е покорството от страна на жената и жертвената любов от страна на мъжа.

Често ни се обяснява, че предизвикателството на брака днес е в това двамата партньори да успеят да запазят своите идентичности. Но може да се окаже, че това е една много съмнителна цел и че всъщност точно обратното е вярното. Предизвикателството на брака днес е, че в лицето на една култура, която ни принуждава да живеем в крепостта на своята собствена личност, с цялата изтощителна защита, която едно такова начинание налага, ние сме призовани да съборим стените и да изградим нещо ново с някой друг. Голямата утеха от посланието на св. ап. Павел е неговото уверение, че като правим това, ние отразяваме любовта на самия Христос.