В търсене на „съвършения“ избраник

Всяка жена има приятелки, недоволни от неустроения си личен живот или въобще от отсъствието на такъв. Потоци от женски сълзи са проляти поради факта, че „всички порядъчни мъже са вече заети и са останали само инфантилни безотговорни егоисти“. Денонощно молим Бога да ни изпрати примерен рицар,  даряващ цветя с повод и без повод. В края на краищата пред теб стои той, на колене и с пръстен. А ти?

Мой приятел, порядъчен, умен, сериозен човек, се запозна с момиче в клуба по танци. Общуването прерасна в симпатия, започнаха да излизат заедно. Година, две, три, четири. Той се премести при нея, направи й предложение за брак. Не бързаха да вдигат сватба, започнаха ремонт, който той направи със собствени сили. Подадоха документи, отпечатаха покани, купиха костюм и сватбена рокля. Четири месеца преди сватбата момичето заяви, че не обича годеника си и му върна пръстена.

Може би тя се уплаши от отговорността и от мисълта, че това е „завинаги, докато смъртта ни раздели”. Но ако по времето на съвместния живот е имала съмнения за искреността на собствените си чувства, а решението за раздяла е узрявало в продължение на няколко години, все едно първокласен пармезан, защо се съгласи на годеж? За да не обиди? Та нали с връщането на пръстена годеникът бе съкрушен отвсякъде.

По време на съвместния им живот момичето забраняваше на моя приятел да живее обикновения си живот. Изискваше цялото си свободно време да прекарва с нея, да не се среща с приятелите си, побъркваше го с ревността си. А когато напълно го подчини, той престана да й бъде интересен: изчезна неговата индивидуалност, привлякла я някога като нещо специално.

Друга моя позната няколко години „прочистваше“ като плевели в градина вредните, според нея, навици на своя приятел. Подмени кръга му на общуване със… себе си. Когато се събраха, тя отказа да му глади ризите, нека сам следи за външността си, нали не той ми пере бельото.

След два месеца се върна при родителите си, обвинявайки партньора си в неготовност за сериозни отношения. Акцентирам вашето внимание върху това, че за всички тези години на съвместен живот тя съхрани своето право върху всичко — поведение, начин на живот, начин на обличане. А вътрешния и външен свят на своя спътник подложи да жесток „редизайн“.

Друг мой приятел, отличен перспективен младеж, се съгласи втори път „да влезе в една и съща река“ — започна да се среща с момиче по нейна инициатива, въпреки че преди години при тях не се получи. От наивност и доброта той реши да й даде втори шанс, с мотива, че вече са възрастни и трябва да градят семейство.

След няколко месеца след началото на „втория шанс“ той я заведе на почивка. Разучи вкуса й към бижутата и купи невероятен и скъп пръстен с брилянт. Направи предложение и даже не се притесни, че тя бави отговора си. Той работеше много, за да купи собствено жилище и да живеят двамата заедно. Накрая, след като чу заветното „да“, се съгласи да се венчаят. Отново по нейна инициатива и то след половин година съвместен живот!

Две седмици преди сватбата… Впрочем, вече се досетихте – тя се отказа.

Постоянно ни раздират противоречиви чувства: от една страна изпитваме потребност от половинка, но от друга искаме да защитим своето лично пространство, искаме да сме щастливи, но се страхуваме да не пострадаме от създадените близки отношения, мечтаем за семейство, но не искаме отговорности. Защо?

Страх от загуба на свободата

Ние се страхуваме да не изгубим свободата си, имайки отрицателен опит от живота с „подрязани криле“ или наблюдавайки подобни отстрани. Колкото по-силно изпитваме остра необходимост от другия, толкова по-силно усещаме неговата власт върху себе си. Извършва се дифузия, пълно разтваряне в партньора. Лишаваме се от собствена автономия, попадайки под влияние на нашия избраник. За да се предпазим, е необходимо да се връщаме към своите желания и потребности, да позволим на себе си и на другия да запази личното си пространство. А когато сме изпълнени с вдъхновение, да обогатяваме отношенията си с нови впечатления и емоции.

Страх от провал

Негативният личен опит налага отпечатък върху бъдещите отношения – страхуваме се от своите грешки, страхуваме се да не изпитаме отново същата болка. Преживените раздели, обиди, измени, трудностите, свързани със собственото семейство, страхът да не се повтори родителския сценарий – всичко това формира у нас комплекси, ограничава поведението ни, свободата да вземаме правилни и адекватни решения. Като че ли вече сме готови да кажем заветното „да”, но се страхуваме от онова „ами ако?”.

Понякога е по-лесно да не напускаме зоната си на комфорт, отколкото да живеем в постоянен страх от разочарование. Но колко дълго ще лишаваме себе си от щастие и любов? Когато до нас е любящ човек, искрено желаещ ни щастие, може би си струва да му се доверим и да се откажем от разрушителното чувство на нещастие?

Страх да не изпуснем по-изгодната партия

Намирайки се пред линията, която ни разделя от брака, започваме да се колебаем: „А дали изборът ми е правилен?“. Нима това е таванът на всичко добро, което мога да имам в живота? А ако с някого другиго бих живял по-щастливо, по-богато и по-весело? По-често подобни мисли посещават тези, които за първи път имат сериозни отношения. Страстната любов отстъпва място на делничната уравновесеност.

Ние се оглеждаме наоколо, разглеждаме красивите картинки в лъскавите списания и си създаваме илюзията, че животът на другите е много по-ярък и фееричен. В днешния високотехнологичен век „пазарът” на потенциални съпрузи е на един „клик” разстояние. Изпарява се желанието да си губим времето със „заспали“ отношения. Не е ли по-добре да се гмурнем в нов роман и нова връзка. Същото е като в супермаркета: вече сме на касата и буквално с кожата си чувстваме какво многообразие от варианти сме оставили зад себе си.

Вечният образ на рицаря или на прекрасната дама

Образът на идеалния избраник се е загнездил непоклатимо в нашето въображение. Как да се откажем от тези мисли, когато в главата ни отдавна е съставен точен списък с качествата на бъдещата принцеса или принц? Нищо, че самите ние не сме някакъв еталон, на инат продължаваме да предявяваме претенции към другия. Налагаме му своите вкусове и нрави, своите навици и хобита. За да се събудим един ден от скука и досада. От предсказуемост. Но истинската любов не е в това да направим другия бледо свое копие, а да проявяваме търпение и грижа за близкия човек, да се интересуваме от него и да не бъдем безразлични към неговия живот.

Когато се вземаме домашен любимец сме наясно, че той ще цапа, ще драска мебелите, ще шляпа с мръсни лапи по новия килим, ще изхвърля люспи от клетката, ще има и периоди на лошо настроение. Не се дразним, а почистваме след него и продължаваме да го галим в скута си. Тогава защо, встъпвайки в сериозни отношения с друг човек, очакваме безкраен празник и разбирателство на ниво телепатия? Стоим пред дилема: да имаме ли половинка или сме си самодостатъчни? Да заемаме ли потребителска позиция в отношенията или да работим за тяхното обогатяване? Важно е да разберем, че съвместният живот е перманентен компромис. С желаното и действителното.

Американският психотерапевт Ървин Ялом пише в книгата си „Лечение от любов“, че любовта е особено отношение между хората, в нея няма принуда, но има много топлина и желание да се грижиш за другия и да го даряваш с всички земни блага.

Обичайки и приемайки другия такъв, какъвто е, запазвайки правото му на лично пространство, ние разкриваме своя потенциал и придобиваме пълнота в живота си. А нима встъпвайки в брачен съюз не се стремим към точно това? I www.matrony.ru

 
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска