Мъже, обичайте жените си

Важен елемент на семейния живот е стремежът на съпрузите да бъдат заедно. В идеал – навсякъде и винаги. Такива бяха например родителите на моята съпруга: бракът им не само продължи почти 45 години, но те дори и работеха на едно и също място. Освен това трябва да прекарвате заедно отпуските си и почивните дни, и, разбира се, да вечеряте, а още по-добре – и да закусвате или поне да изпивате сутрешното си кафе заедно. Положението на семейния човек е такова, че трябва постоянно да го виждат с жена му, а и самият той трябва да желае това. Златното правило на семейния живот е: никъде не отивам без жена си! А ако някъде това е нежелателно, то аз със сигурност няма да отида там.

Важно е, докато си на работа, да се обаждаш вкъщи: това е показва твоята грижа и отговорност за съпругата и семейството. Съпрузи! Задължително в течение на деня кажете по телефона на вашата любима (въпреки всичко) съпруга нещо приятно – на жените не им трябва много, – и ще видите какъв ще е резултатът! Но ние, мъжете, не го правим, а след това се чудим защо климатът в семейството все повече заприличва на полярна зима. След работа жената очаква мъжа си вкъщи. Затова веднага щом изключиш компютъра, бързай към дома! Разрешава се да отскочиш по пътя до магазина за нещо вкусничко – за да бъде вечерята по-сладка. Не е добре, когато мъжете напускат за дълго семействата си, за да изкарват пари. Постоянно се чуват истории за изневери далеч от дома, а понякога и за разводи. В такива случаи по-добре е съпрузите да заминат да работят заедно, а децата си да оставят на грижите на бабата.

Отношенията на мъжа и жената са уникални. Те се изграждат с многогодишен търпелив труд, превръщайки се с времето по милост Божия в нежен и топъл съюз, наречен любов; но при това те се рушат стремително, а често пъти и безвъзвратно, ако в тях проникне грях и неправилно поведение дори само на единия от съпрузите. Съпружеските отношения са винаги подвижни, за тях е характерна не застиналост, а динамика. Те никога не могат да бъдат „фиксирани“. Днес всичко в семейството ти е наред, а какво ще е утре, никой не знае. Винаги трябва да държиш ръката си на пулса им. Отношенията между съпрузите не са като тези между децата и родителите, братята и сестрите. Ще дам един пример. Срам ме е да го кажа, но не съм виждал братовчедките си почти 20 години. Въпреки че те живеят не в Австралия и дори не в Канада, а в Митищи (градче в околностите на Москва – бел. прев.). Но е достатъчно само да отида там, при тях, да се прегърнем и целунем, а след това да седнем на масата – и ще бъдем отново, както в детските си години, Наталка, Иринка и Андрюшка. Отношенията ни ще се размразят бързо като палачинка в микровълнова печка. Същото ще се случи, когато изтърваното синче, скитало години наред неизвестно къде, почука един ден отново на вратата на родителския дом… Съвсем друго е при съпрузите. Раздялата създава навик, а понякога и потребност за обособен живот. Думите на поета Константин Симонов от известното му стихотворение „Чакай ме“ днес се изпълняват все по-рядко. Все по-трудно и по-трудно е на днешните семейни хора да си прощават, да се сдобряват и да се отнасят с търпение един към друг. Защо е така? Очевидно защото те не са ценели съпружеските си отношения и не са ги изграждали правилно; а при мнозина тези добри, топли отношения дори не са успели да настъпят – всичко е рухнало, семейното огнище не е издържало ударите на съдбата.

В началото на семейния ми живот ме беше страх, че в отношенията ми с моята презвитера някой ден може да настъпи хладина и формалност. Затова буквално тичах към дома – исках да бъда с нея. Пък и тя ме чакаше, нуждаеше се от мен. Дори след като сме живели заедно вече почти 20 години, аз се старая без уважителна причина да не се задържам никъде – бързам за вкъщи!

Още от първите години на брака си трябва да се придържаме към съзидателния принцип на семейния живот. Да се стремим само към онова, което укрепва и подобрява живота на семейството, създава добър и благодатен климат в него. Да се откажем от увлечения и занимания, които внасят дисонанс и спъват семейната хармония. Жененият човек трябва да пожертва онова, което преди брака е било до голяма степен смисъл на неговия живот. Това може да бъде и спортът, и футболът, и риболовът, и всевъзможните приятели и компании.

Своя семеен живот трябва градим и украсяваме все с нещичко всеки ден. Да полагаме всеки ден по една малка тухличка в тази сграда. Това трябва да правят и двамата съпрузи. И жената трябва да се откаже от много неща, за да бъде щастлив семейният живот. Тук сериозно препятствие често бива присъствието на любимата ѝ майка. Кой знае защо на днешните млади омъжени жени им е много трудно да излязат изпод бдителния контрол на мама. Знам много случаи на разпаднали се семейства именно по вина на тъщата. Вярно, тези „майчета“ бяха най-често разведени и имаха само едно дете – дъщеря, също толкова нещастна като тях. Родителите на хората, живеещи в брак, са длъжни да предоставят на младото семейство пълна свобода в решаването на всички въпроси, които животът поставя пред него. А младите съпрузи не трябва да се страхуват да решават самостоятелно проблемите в своя живот, и съвсем не е задължително да звънят по всеки повод на мама и да я питат за съвет.

Много важно е освен добрите думи и комплиментите да проявяваме също и готовност за съпреживяване и съчувствие, да сме готови да изслушаме винаги внимателно своя партньор. От това особено много се нуждаят мъжете, та нали те имат често проблеми в работата, в службата. За жените, от друга страна, е важно да получават от мъжете си помощ в къщната работа – това също е форма на съчувствие и подкрепа. Често съм чувал от жени, че са готови да простят много неща на съпрузите си, ако имат тази форма на подкрепа от тях.

Вероятно всеки един от нас е бил поне веднъж в живота си на гости в някой дом, откъдето не му се е искало да си тръгва. Ето какво трябва да бъде християнското семейство: да не ти иска да си тръгнеш от този дом! С особения християнски, евангелски дух, царуващ в него. Знаем, че атмосферата в семейството и дома формира и създава човека. Това най-добре се вижда при децата. Те израстват в пълна зависимост от духа и климата в семейството. Затова когато възниква въпросът: кое е най-главното, което децата трябва да получат от родителите? – моят отговор е вече готов: едно щастливо детство!

За семейния живот може да се говори много. И такива разговори са нужни. Семейството трябва да влезе в съзнанието ни като най-голяма ценност, която трябва да пазим с всички сили. Освен това тези неща трябва да чуват постоянно и нашите деца и внуци. И сериозно да говорим с децата си за това как точно трябва да живеят „големите“, още от времето на най-крехката им възраст.

В наше време у мнозина е съвсем изгубена житейската мъдрост, в това число и изкуството да живееш в брак. Хората често правят непоправими и недопустими грешки в своя живот. И вече никой не може да им помогне след това. Остава само да се самооплакваш, да жалиш разбития си живот, да се усмихваш през сълзи, гледайки благополучието и щастието на другите. Но ако да плаче с плачещите човек понякога успява, то да се радва с радващите, както призовава апостол Павел, може само един на хиляда. Такава е горчивата истина за нас, хората. А нали Господ иска да изпълни живота ни именно с радост. Той е направил всичко за това и продължава да прави. Бог не иска ние да плачем, да страдаме и да се измъчваме. Самите ние си причиняваме това. Ние правим толкова сив и безрадостен своя живот. Искате ли да потърсим заедно пътя към нещо по-добро? Този път съществува и по него са минали милиони. Човек, чийто семеен живот се е получил, е наистина един щастлив човек!

Да, пътят към семейното щастие минава през житейския подвиг и труда над самия себе си, заради благото на най-скъпите ти хора. Но всяка изживяна в брака година ни учи да благодарим на Бога за всичко, дори за скърбите и несполуките, за сторените трудове и вложените сили. Трябва да вървим и занапред в избраната посока, мислейки повече за ближните и техните нужди, отколкото за себе си и своите потребности. А също и да помагаме на хората – ако не с дела, то поне със слово, изпълнено с добрина и съчувствие към човека. Та нали сме християни и на това ни учи Евангелието. | pravoslavie.ru
Превод: Андрей Романов