Православен развод?

Днес във всеки един храм ще ни предложат богат избор от литература на тема православен брак, пълна с разсъждения какво трябва да бъде семейството, създадено от вярващи. Но със сигурност няма да намерим нито едно книжленце, в което да става дума за грешките, които правят православните на семейното поприще и с какъв наистина триумфален размах се разпадат семействата на вярващите. Жалко, наистина жалко.

Според моите изключително лични наблюдения семействата, дошли в храма вече женени, са много по-здрави от тези, създадени след въцърковяването. Странно, нали? По всички правила трябва да е обратното. Защо безбройните съвети „как трябва“ не вършат работа?

Перифразирайки Толстой – всяко семейство се разпада по своему. Но при всеки разпад събираемите са еднакви. При православните разводи има общи подводни камъни, в които вярващите се препъват.

Според мен първото от тях е разпространената заблуда – щом вече съм в Църквата, нищо лошо няма да ми се случи, особено в сериозно нещо като семейството. Мозъкът просто спира да работи. С широко отворени очи вярващият марширува към краха на своя семеен свят. В резултат крахът предшества съзиданието. В повечето случаи той дори е предсказуем, защото мотивацията на младоженците е безкрайно далеч от живота. Независимо от нашите религиозни предпочитания, ние сме обикновени хора с всички, произтичащи от това последици. За съжаление, престъпвайки прага на храма, ние не се превръщаме в ангели, а рецептата „моли се, пости и се смири“ не е панацея. А да не забравяме, че ние просто не умеем, нито едното, нито другото, а за третото изобщо не става и дума.

Второто събираемо: „Господ ще подреди всичко“. Често се стъписвам пред безотговорността, с която православните създават семейства. Прочели, недопрочели прилично количество умни книжки, младежи и дори хора съвсем не в първа младост повтарят като папагали: „Господ ще подреди всичко“. Тичат към олтара, без всякаква визия какво ще правят след това. Убедени са, че никога няма да имат проблеми, поне не такива като у невярващите, а ако, не дай Боже, се появят, то те ще изчезнат от само себе си. Та това е само изкушение – ще прочетем няколко акатиста и всичко ще си дойде на мястото. Господ просто е длъжен да помогне! Достатъчно е да попостим, да се помолим и да се „посмирим“. Съпрузите, прехвърлили върху Бога отговорността за грешките си, заемат пасивна позиция към проблемите, носят се по течението и така стъпка по стъпка вадят тухличките от фундамента на своето семейство. Да не забравяме и ролята на неопитните духовници, благославящи брака на видимо неподходящи двойки с обещанието, че благодатта ще покрие всичко. Без усилията на двамата съпрузи никаква благодат нищо не би могла да покрие, просто защото няма какво да покрие.

Трето: търсене на чудеса и знамения. Наблюдавам следната тенденция: момичето идва в храма, започва да помага, да живее с проблемите му. Грижливите бабки, които вече нямат личен живот, си намират развлечение: започват да я сватосват. Виж, не идва ли на служба заради теб? Неслучайно се срещнахте именно тук! Тихичко сочат жениха, когото са набелязали. А женихът, двадесет и няколко годишен, е още инфантил, но това нищо не означава, ще се оправи, нали е в храма! Но за съжаление, означава. Ако пък е семинарист, а тя – девица, то съвсем! Момичето вече е в екстаз – ето я волята Божия! И дъга над храма се появи и всичко се случи на празника на Петър и Феврония, ето го знамението! Неслучайно разказват за семинариста, който си е намислил желание, че първата девица, която влезе в храма ще му стане жена. Станала, те живели щастливо, родили им се много деца и въобще идилия. Когато и кандидат-съпругът е настроен по същия начин, то клопката с благочестиво име „православен брак“ вече е с отворена вратичка. Венчаят се, без да се познават достатъчно, без всякакви чувства. Резултатът е ясен – мъчително съвместно съществуване под един покрив на двама чужди си един на друг, които не се развеждат само и единствено защото разводът е грях.

Нека обърнем внимание и на четвъртото събираемо – чувствата. Все още не мога да разбера, защо много от нас вярват, че не е задължително православните да се обичат. Да, мъжът трябва да командва, жената да ражда и да готви, каква любов, какви чувства? За любовта между вярващите не ни се говори, та нали знаем всичко за земната любов – както цъфти, така и увяхва. Ние, вярващите, сме други, ние се стремим към небесната любов и не ни е до светски глупости като букети за празниците или някакви си излишни комплименти. И въобще, който обича, той се държи лошо с другия, за да има той възможност да се спаси. Много вярващи минават под венеца без любов и дори без най-малка симпатия. Това е страшно. Все още сме слаби, нямаме нито необходимото търпение, да не говорим за смирение. Когато религиозният екстаз угасне, тези съпрузи остават насаме с проблема: животът с нелюбим човек е тежък, а с времето ще става още по-тежък. Такъв брак ще просъществува известно време, възможно е даже да е успешен в началото. Остатъците еуфория и чувството за дълг (венчани сме!) за известно време дават сили за преодоляване на психическия дискомфорт, но после… Когато силите се изчерпат, какво правим? А какво се случва, когато някой от съпрузите срещне своята действително истинска любов? Малко вероятно е влюбеният да съумее да се предпази от съблазънта да създаде друго семейство, в което ще бъде истински щастлив. Жените се чувстват по-обвързани заради децата, но мъжете се държат едва ли не като необвързани. Той е съгласен да плаща издръжка, но да бъде с онази, единствената, а неговото чувство за дълг към първата жена ще мълчи смирено в ъгъла. Разбира се, от това не са застраховани и любящите съпрузи, но всеки, който живее насила в семейство без любов, има достатъчно стимули за изневяра.

Достигнахме и до петото събираемо. Не зная какво определение да му дам, но мога да го опиша. Мъжете и жените, въцърковили се като семейни, сами влизат в този капан по-често от всички останали. Започвайки нов живот като вярващи, те като че ли придобиват втори шанс и в личния живот. Не им се иска да се връщат в семейството, защото там не ги разбират, чувствата вече не са същите, всичко им се струва досадно, делнично, греховно. А в църквата се срещат с нови хора, съмишленици, с тях е лесно и интересно. Вероятността на базата на новите интереси да се срещне нова любов е огромна. Твърде често се влюбваме в този, който е готов да ни изслуша. Ако половинката не споделя новите увлечения на съпругата или съпруга си, или, още по-лошо – му се подиграва, то слабохарактерният, чувствайки се жертва, мъченик за вярата, може да се хвърли в обятията на първия енориаш, който е готов да избърше сълзите му. Срещала съм вярващи, изоставили предишните си съпрузи и създали нови семейства, които са дълбоко убедени, че този нов брак е „во Христа“ и „от Бога“, и точно в него ще преуспеят. За съжаление, в нито едно от тези семейства въжделеното щастие така и не настъпи, съпрузите пренесоха всичките си грехове в новите, а разводите допълнително усложниха и без това сложния им живот. Равносметката е плачевна: в едно семейство, където мъжът се отправи в търсене на ново щастие, веднага след сватбата възникна проблем с алкохола и новото семейство е на косъм от развода. В друго, където съпругата изостави мъжа си заради по-млад мъж, проблемът е още по-сложен. Младият съпруг се оказа пълен инфантил и завършено мамино синче, а когато доведената му дъщеря порасна, той прояви и своите порочни наклонности. Нека пак да припомня, те се „намериха“ не някъде на улицата, а в храма, младежът се изповядваше и причастяваше, и изглеждаше в очите на своята по-възрастна любима съвсем порядъчен и образцов православен.

Когато говорим за брака, на първо място обръщаме внимание на духовното. Да, венчани на небесата, но се налага съпрузите да живеят на грешната земя. Не е редно да се говори само за духовната част на брачния живот, все пак ние не сме безплътни. Вярващите са също хора от плът и кръв, те също се нуждаят от съвсем земна подкрепа, любов, разбиране, добра дума, внимание. Устремявайки се към небето с всички сили, трябва да свършим много работа на земята. | www.matrony.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска