Семейно образование

Ставам все по-скептичен не само към възможноста, но и въобще към смисъла от това да се въведе православното вероучение в системата на държавното образование. Че и повече даже – значително по-добре се вписва в цялостната философия на образователната методика неконфесионалният предмет Религия, така, както е предвиден от проф. Георги Бакалов и неговия екип.

Ставам все по-скептичен не само към възможноста, но и въобще към смисъла от това да се въведе православното вероучение в системата на държавното образование. Че и повече даже – значително по-добре се вписва в цялостната философия на образователната методика неконфесионалният предмет Религия, така, както е предвиден от проф. Георги Бакалов и неговия екип. Затова да оставим, предлагам, дипломираните шамани да разсъждават за религиозността, антропологията, математиката, биологията, химията, физиката и културата, според както ги води разпиления им ум – нека мъртвите погребват своите мъртъвци, според каквото сметнат за уместно и „цивилизовано”. А ние да се върнем към личните си отговорности – да възпитаваме самоотвержено и отговорно праведно потомство.

Нека напуснем държавното училище! Да бойкотираме държавната образователна система! Да изведем децата си от този вертеп и месомелачка. Защото Господ ги е поверил на нас и нямаме никакво оправдание, ако ги изоставим, от леност или конформизъм, в ръцете на прогресивно демонизиращата се държава, за да ги моделира и трови с религията на светския хуманизъм. Бог притежава семейството. Родителите са тези, на които Той е поверил задачата да ги възпитат и социологизират…. А държавата?… Къде, да му се не види, се вписва държавата?! Къде в Светото Писание и на Стария, и на Новия завет се срещат заедно думите дете и държава? Напротив:

„Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили.Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти (и в душата ти); и внушавай ги на децата си и говори за тях, кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш; и завържи ги на ръката си за знак, и да бъдат те превръзка над очите ти, и напиши ги върху спонците на къщата си и върху вратите си.” (Второзаконие 6:4-9)

Защо да изведем децата си от системата на държавното образование?

Защото училището се е превърнало понастоящем в „икона” на древния кръвожаден бог Моллох, комуто били принасяни в жертва именно деца. Как? Българското училище стана школа по безличие – място, което легитимира избора на личностите да се разграждат до индивиди. Държавността не просто деградира с ускорени темпове, а катастрофира – всяка идеологическа парадигма, върху която се опитва да легне, за да оцелее, е предварително амортизирана и опорочена. Хайде да й помогнем да умре. Явно сама го иска. Културата е в криза – старите ценности не раждат нищо, освен еклектика или пропаганда. Цивилизацията постигна предела си – днес сме в очакване на новите варавари, сиреч на тези, които ще срутят въздушните кули, изтривайки символите на християнството, станали вече не просто декоративни, но обременяващи със своята гротескност, понеже са изпразнени от съдържанието си (даже по-добре казано – претоварени с безсъдържателност). Дали варварите, които ще срутят новия Вавилон ще са ислямските фундаменталисти или социалистите утописти от далечен Китай е без съществено значение. Понеже и на двете агресивни култури ние нямаме какво да противопоставим (по-точно не знаем какво). На фона на всичко това държавната образователна система сякаш се опитва да даде отпор. Но това е само привидно. Понеже училището не възпитава личности, а гримира бесовщина. Затова и го оприличавам на палестинското божество Моллох – в моменти на опасност за общността, майките занасяли пред статуята му новородените си и хвърляли върху нажежените плочи телата им, за да се разтопят. Това било молитва. Искрена и кървава. Но безполезна. Всъщност не – полезна, само че единствено за платените жреци.

А ако напуснем държавното училише, извеждайки децата, които Бог ни е поверил от там, ще има ли някаква полза?

Да бъдем екстравагантни в изказа и аргументацията си (нали е модерно това сега) – ще има: „Ние сме в Сената ви, във войската, в домовете… навсякъде. Ако решим, в един миг, да си тръгнем, ще се уплашите от самотата си” (Тертулиан, „Апология”)

Да бъдем и практични – ползата е неминуема, защото дипломите съвсем скоро няма да означават нищичко като конкурентноспособност в условията на свободния пазар. Тогава децата на християните ще имат какво да предложат, ако са въпитавани в отговорност и инициативност – възпитание, осъществимо единствено в средата на християнското семейство.

2002 година, Благоевград. С първата ми съпруга гостувахме на нейни роднини в Благоевград. Ивалина ме похвалила на жената на братовчед си, че пиша добре. И понеже дамата беше младоженка, пък и си имаше множество други задължения (като довършването на зимнината и приготвянето капамата за Коледа), а и видя, че се занимавам основно с пиене на македонска ракия и пеене, реши да ми възложи… курсовата си работа по славянска филология в Югозападния университет. Авторът, който трябваше да анализирам, беше чех или поляк (забравих вече), сроден на лорд Байрон, налегнат трайно от „мировата скръб”. Помолих за книжка с неговата поема, придружена от дълъг увод. Писах и късах страници цял ден. „Студентката” получи шестица.

2002 година, Варна. Една приятелка ме помоли да се занимая с курсовата й работа по психология (Свободен университет). Писах няколко часа. Момичето получи петица.

А започна ли да си спмоням, че пропусках часове и цели дни от задължителните посещения още във втори начален клас, ми става смешно. В трети и четвърти клас ходих редовно, защото дядо Ангел ме спука от бой. Но почина. И останах на поправителни изпити в пети клас, повтарях седми прогимназиален клас и три пъти девети гимназиален (полезно ми беше, защото още зная наизуст трите признака за еднаквост и трите за подобност на триъгълници – ако сега ми покажете триъгълници, тутакси ще позная правоъгълния). Накрая ме изхвърлиха от 5-та езикова гимназия във Варна, така че се наложи да завърша Вечерна гимназия „Добри Войников”, амбициран насилствено от мама. Факт.

А имам и шестици на матурите по философия и по литература. Също факт.

Учителят по български език и литература упорито ми пишеше тройки. Защото отказвах да се съглася, че Ботев е безбожник – навсякъде в стиховете му срещах добре осмислени християнски символи. Но пък комисията при матурата единодушно оцени есето ми за цялостното творчество на Вазов с шестица. Не си измислям – пише го в дипломата ми. Но не мога да го докажа, защото от Богословската катедра в Шумен (където пребивавах цял половин семестър) отказват да ми върнат документа, понеже дължа книги на библиотеката им. Ето я и причината за антиакадемичните ми настроения – просто не мога да кандидатствам никъде другаде и затова все крещя: „Гроздето е кисело”… Шега…

…Нека бъдем сериозни. Държавното училище нищо не ми даде. Сам си открих книгите на Карл Май, тези на Джоузеф Хелър, на Кен Киси, на Стайнбек, на Достоевски и българските класици (Йовков, Елин Пелин). Зачетох се в Юнг и Фройд, Платон. Шелинг не ми понесе. Наизустявах стиховете на Ботев и Вапцаров и ги рецитирах, щом останех сам, крадейки от времето, през което учителите се опитваха да ангажират съзнанието ми с формули за решаване на биквадратни уравнения (ей, как ги мразя тези формули – още ги сънувам). Открих ги, не защото бяха в конспекта за поправителните изпити, а защото ги намерих в библиотеката на мама. Липсваше само Библията в мамината библиотека, но с нея Господ Сам реши да ме срещне, водейки ме за ръка тук-таме…

***

Министър Даниел Вълчев иска да затегне дисциплината в българското училище. Униформи, наказания… „Край на ученическите купони и нощните скитания с весели компании. Деца и тийнейджъри трябва да са си вкъщи до 22 ч. Това предвижда проектът на новия закон за училищното образование, над който в момента работят експерти от просветното министерство.” (сайт „Къде да уча”, публикация „Сбогом на дискотеките” от 13.10.2008). За мнозина това може да изглежда като разрешение на проблема. Но опитът показва, че морализаторството, само по себе си, нищо не постига, ако е изговорено в негатив – не прави това, не прави онова. На човека трябва да бъде предложен Образ, с който да се съ-образи. Това, към настоящия момент, може да се случи истински само в семейството.

Проблемът на училището не е в купоните и нощните скитания. Още арх. Борис (Разумов) е посочил проблема: „Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава…” (из "Кризата в нашето училище", 1928 г.). Държавната образователна система днес няма как да възпитава (отхранвайки личности), защото е градена и утвърждавана като пълно отрицание на всяко личностно начало, започвайки от отрицанието на Бога – Личностен Абсолют и завършвайки с отричането на личната отговорност – разливане в популярни ценности, относителни и бързо амортизиращи се.

Православното вероучение в системата на държавното училище ще е просто една кръпка, която моментно ще задържи системата, преди пълния й разпад. Семейното образование (което има своята традиция и опит), е дългосрочна стратегия, която ще ни даде възможност да свидетелстваме вярата си с дела и пример – тогава, когато неоезичеството стигне до своя епистемологичен банкрут – време, което не е далече.