Възпитателният процес и религиозното образование

Илиана Димова

Възпитанието, освен че е основен дял в педагогическата наука, е и явление, феномен, с постоянни прояви в общуването и социалната среда на хората. Различните определения на възпитанието само доказват богатството на аспекти, в които се разглежда то. Възпитанието е свързано със спецификата на обществото, неговата културна и религиозна обусловеност. „През вековете всеки народ има своите идеали, ценности, образи, които служат като надеждни ориентири в живота, помагат за преодоляване на природните бедствия, исторически обстоятелства, човешки сътресения и духовни кризи. И най-важното – издигат човешката душа.“¹ Без да бъдат омаловажавани или отричани традиционните определения за възпитанието, като например това на Емил Дюркем, че „Възпитанието е въздействието, оказвано от възрастните поколения върху онези, които все още не са узрели за социалния живот“², би могло да се направи една по-смела крачка напред, като за възпитанието се говори не толкова като за влияние или въздействие, а като за взаимодействие. „Предучилищната педагогика обхваща широк диапазон от проблеми от емоционалното, през социалното до познавателното развитие на децата. Това предполага внимателен анализ на същността на възпитанието от позицията на връзката му с обучението в предучилищна възраст. Много съществено тук е съотношението между въздействието и взаимодействието. Казано по друг начин, това е преходът от субект-обектни процеси към субект-субектни и обратно.“³ Известно е, че отдавна педагогическият процес се разглежда като взаимодействие, но възпитанието притежава своята специфика, която няма как да бъде заобиколена, формулирайки неговото определение. Когато се говори за възпитание, естествено се прави връзка и с културата. „Разбира се, често срещате фрази като „култура на поведение“, „култура на обслужване“, „култура на свободното време“, „културни обекти“, „културни средства за комуникация“, „културна среда“ и т.н. Всичко, което преживява човек, и всичко, което го заобикаля, е пряко свързано с културата.“⁴ В този случай може да се каже, че въздействието върху подрастващите е водещо и необходимо. Има обаче и области във възпитателния процес, в които се говори и за взаимодействие. Една от тези области е религиозното възпитание и това твърдение се основава на християнското отношение към децата. „Иисус, като повика младенците, рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:16-17). След като самият Иисус Христос ни призовава да станем като деца – с чиста вяра, с неподправена любов, с безапелационно доверие към хората и без каквито и да било прояви на предразсъдъци – няма как да бъдем само във водещата роля на възрастния, този, който въздейства върху децата. Във възпитанието, особено в заниманията по религиозно възпитание в детската градина, възрастните трябва да бъдат субект толкова, колкото са и децата. Възпитателният процес на основата на религиозните знания в детската градина се гради в голяма степен върху разсъжденията и отговорите на децата, които те правят като изводи от запознаването им с библейския наратив. Предвид липсата на споменатите по-горе ограничения в съзнанието, които децата все още нямат, основната дума, с която се характеризира религиозното възпитание в предучилищна възраст, е „взаимодействие“. Освен това възпитанието в християнски ценности е резултат от общуване, от взаимодействие първо в детската общност – общуване с деца, учители, родители и др., а после и във всяка друга социална среда, в която попадне детето. „По своята същност християнството е социална [общностна] религия. Има една стара латинска поговорка, която гласи: Unus Chistianus nulus Christianus [Един християнин не е християнин]. Никой не може да бъде истински християнин като изолирано и усамотено битие.“⁵ Доказателства за това се привеждат в четвъртата глава на пособието, където е описан педагогическият експеримент и са обобщени отговорите на децата по дадени житейски въпроси.

Вече повече от три десетилетия след демократичните промени в страната ни обучението по религия в училище и религиозното възпитание в детската градина търси формула за ефективен учебен процес и интегриране знанията за Бога в общообразователните учебни програми. Като част от неформалното образование, преподаването на религиозните знания в детската градина и училище няма задължителен характер, но това не означава, че то не спомага за извеждането на преден план на особено актуалните, преносими „меки“ умения (инициативност, креативност, критично мислене, контролиране на емоциите, решаване на проблеми, поемане на отговорност). Тези „меки“ умения са ключови за социалната компетентност и изява на децата и учениците и се простират отвъд границите на потребностите на религиозните общности в България. „В сферата на общото образование обучението по религия внася свой принос в нравственото образование и му дава специфичен фокус, без да претендира за монопол над него. То има персонално измерение, свързано с индивидуалното търсене отговорите на въпросите за значението, ценността и целта на живота.“⁶ Религиозното възпитание в детската градина подчертава това измерение – усвояване на нравственост и добродетели с универсален характер, които подпомагат търсената ефективна формула за компетентностно ориентирано образование. Очакваните резултати в заниманията по религиозно възпитание в четвърта подготвителна група припокриват и надграждат очакваните резултати относно възпитанието в образователно направление Околен свят, формулирани в Наредба № 5 от 03.06.2016 г. за предучилищното образование (обн. – ДВ, бр. 46 от 2016 г.) и са необходимо допълнение в общия процес на възпитание и обучение в тази възраст. Не по-малко значение има фактът, че знанията, уменията и компетентностите, които получават децата в процеса на религиозно възпитание, не противоречат на споменатата в уводната част Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019–2030, разпратена до всички училища и детски градини в България с писмо на министъра на образованието чрез Регионалните управления на образованието през 2019 г.

Още от раждането си, всяко дете започва да трупа опит, много често представен във вид на разкази. Когато достигне юношеска възраст, то има вече твърди позиции и самочувствие, които обаче в по-голямата си част са основани не толкова на неговия личен, колкото на опита, натрупан от разказите на членовете на семейството, на учителите и приятелите в училище или на всички останали многобройни източници, до които в днешно време децата имат почти неограничен достъп.

Особено важна и основна част в този процес е развиването на идентичността на детето. „Развитието на идентичността, това чувство за себе си като уникална личност, с ангажименти към вярвания и идеологии, както и усещането за свързаност между минало, настояще и бъдеще, е най-важното предизвикателство за съвременната младеж.“⁷ Както теоретично, така и практически, повечето теории за развитието на идентичността твърдят, че тя се случва в контекста на минали истории и събития. Веднага възниква въпросът за българската национална идентичност и мястото на православната християнска вяра в нея. „Въпросът за вярата наистина е въпрос за нашата идентичност, лична и обществена, затова обществото е длъжно да осигури здрав подход към нея. Това не е въпрос само на „демократични права“, но и на изконен морал, по-стар от всяка демокрация, а и от самата държава; това е въпрос на самото човешко достойнство, което не бива да бъде в служба на никого и на нищо, в това число и на държавата.“⁸ Християнството е част от нашата идентичност и образованието е непълно и безцелно, ако ролята и мястото на православната християнска вяра в Бога не бъде част от възпитателно-образователния процес в детската градина и училище. За съжаление, в съвременната образователна система нещата не стоят по този начин. В последната година (2020) има известни опити за по-централизирана промяна (Национална конференция за учители по религия „Хуманизъм и вяра“), но те все още не хвърлят яснота върху бъдещото утвърждаване и доказване пред обществото на необходимостта от знанията за християнството и неговата роля за запазване на идентичността на българите. В нашата образователна система и в системите на други бивши социалистически държави „се е случило нещо парадоксално: идеите и идеологиите в името на голата светскост, на светското съществуване и захвърленост в света като единствен реален начин на съществуване, налагат изискването за абсолютна валидност, въпреки че това не е в природата на самото светско знание, а в природата на знанието, основано върху метафизиката, именно против което се бори светското знание“⁹. Религиозното образование трябва да бъде неразделна част от възпитателния процес и всяка нормална държава би трябвало да осигури здравословен и естествен достъп до вярата на своите деца. „Все пак задължение на обществото, Църквата, народа, отговорен за своето бъдеще, със своя идентичност, своя съдба и човешко достойнство, е да осигури на младите поколения автентично познание за вярата, историята, устройството на Църквата и жизнените ѝ принципи, върху които е формирана историята на човешката култура и общество.“¹⁰ Няма по-добро и автентично представяне на християнството, на християнските празници и на християнското ценностно възпитание от библейския наратив. „Разказите са както процесът, чрез който се създава идентичност, така и отражение на тази идентичност.“¹¹ Наративът би могъл да бъде взет направо от извора – Свещеното Писание, но би могъл да бъде и приспособен и преразказан според възрастта на децата. Тук се разграничаваме от мнението, че смисълът е само продукт на взаимодействие между текст и читател. Значението на библейския текст съществува независимо от опитите на някой да го тълкува, като го превърне в лично мнение или модерна адаптация. Тълкуването на Писанието зависи както от каноничния текст, така и от православната църковна традиция, която е съхранила своята автентична същност през вековете. Събитията и наративите, извадени от Свещеното Писание, трябва да бъдат разглеждани в светлината на епохата, в която са се случили. Това още повече доказва непреходността и вечната актуалност на ценностите, които е важно да се усвоят от децата като част от изграждането на идентичност. Някои учители по религия, поставяйки възпитанието като приоритет и желаейки да придадат модерен статус на учебния процес, използват приказки или заменят библейският текст с поучителни разкази. Считат, че с по-съвременни литературни произведения или произведения на народното творчество могат да постигнат същите възпитателни цели, защото поуките и посланията са сходни с тези в Свещеното Писание. Разбира се, това е позволено, дори полезно понякога, особено когато се търси пренос на знания и умения между различни образователни области и дисциплини. Но ако се прави системно, ако се заменя, а не допълва библейският наратив с тези произведения, резултатите, които се постигат, много често са временни и нетрайни. Липсва опората на Свещеното Писание като извор и неизменна основа на християнската вяра и нравственост. Действието на Бога в света е едно и също и библейските наративи помагат и утвърждават здравата основа, на която според християнството се крепи човешкият живот – вярата в един Бог, Чиито качества са неизменни. Във всеки един момент детето може да промени позицията и ценностите си по различни социални причини или някакви житейски обстоятелства, ако липсва Свещеното Писание като един от основните наративи за изграждането на личностната идентичност. Процесът на развитие на идентичността е гладък тогава, когато децата от най-ранна възраст имат пълноценни преживявания, които, благодарение на знаковата опора на Свещеното Писание, се превръщат в здрава нравствена основа на развитието. Оттук наративното развитие на личността, съпътствано от различните социални взаимоотношения на децата, е важно за наслагването на изисквания и възможности, които са гаранция за здрава и в същото време съвместима с европейските ценности идентичност. Свещеното Писание е единственият достоверен и непроменлив извор на християнската вяра и нравственост, който би могъл да бъде основен наратив в изграждането на идентичност. За българската идентичност това е естествен процес, предвид ролята на Православната църква в историята ни и нейния статут на традиционна религия в страната ни.

По-конкретно библейският наратив в предучилищна възраст играе ключова роля в религиозното възпитание на децата. Запознавайки ги с някои библейски разкази, те получават обща представа за времето, в което са се случили библейските събития. Библейският наратив е този, който в най-ранна възраст е причина за преживявания, трупане на опит, решаване на проблеми. Библейският наратив има освен нравствено-възпитателна цел, но и роля на семиотичен конструкт, част е от основата на българската национална идентичност. Разказите – наративи в предучилищна възраст могат да бъдат подбрани по определени критерии, като предимство имат тези с образователен и целеполагащ смисъл. Такива критерии са целта на ситуацията по религиозно възпитание – разпознаваемостта на библейския текст в събития от празничния календар, обемът и съдържанието на библейския текст и др. Неслучайно съдържанието и традициите, свързани с празници като Рождество Христово и Възкресение Христово присъстват в учебните планове не само в обучението по религиозно възпитание в детската градина. Те са част от българската национална идентичност и присъстват, макар и най-вече с обредния си характер, в помагалата и учебниците по Околен свят за предучилищна и начална училищна възраст. Много преломни исторически събития са намерили своя емблематичен израз и начало точно на такива празници, например Българският Великден на празника Възкресение Христово през 1860 г., учредяването на празника Ден на народните будители на празника на свети Йоан Рилски през 1922 г. Има и наративи, които не са толкова популярни извън християнската общност, но са особено подходящи, предвид въпросите, които си задават децата от най-ранна възраст. Един такъв въпрос е: „Защо трябва да бъда добър и послушен? Какво означава това?“. Библейският наратив, който би могъл да даде отговор на този въпрос, е разказът за изкушенията на Иисус Христос в пустинята, който е включен в настоящия педагогически експеримент и дава отговор на въпросите защо има полемики и какви са предимствата и недостатъците му в предучилищна възраст.

Като заключение може да се каже, че постигането на целите във възпитателния процес, който е в същността на религиозното възпитание, е свързано пряко с използването на библейския наратив. Необходимо е приведените по-горе твърдения допълнително да бъдат подкрепени и с обобщен анализ на специфичните особености на децата в предучилищна възраст.

Откъс от „Наръчник за адаптиране на библейски текстове за деца в предучилищна възраст“ на Илиана Димова, Омофор, 2022

Бележки