Децата и Хелоуин

Уча децата си да виждат невидимото

„Блажени, които не са видели, и са повярвали..“ (Йоан 20:29)

„Ти си луда, наистина не си добре!“ – чета в интонацията на гласа или в очите на хората около мен (близки, познати, приятели), а понякога и директно го чувам, когато им кажа, че не позволявам на децата си да се веселят на Хелоуин.

Да се веселят на какво? – на страшните костюми с изобразени върху тях скелети, черепи, кървища и маски на ужасни същества, грозни, безумни и всякакви несъществуващи в реалността чудовища. Но те съществуват! Съществуват в невидимия свят! Онзи свят, който Бог е сътворил красив и величествен, и в който е допуснал да се отдели този, който твори греховете на любимите Му създания – хората.

– Но защо, мамо? Ние само се обличаме така и се присмиваме на лошото. Като кукерите, които са български герои от езическото ни време.

– Добре, затвори си очите. Представи си всички тези облечени хора в костюмите. Сега си ги представи, че са живи чудовища. Да, живи чудовища! Ходят около нас, дърпат ни, удрят ни, крещят ни! Те са живи и са около нас. И в този ден им е позволено да ни се покажат.

– Кой им е позволил?

– Ами как кой? Ние – хората!

Без да разбираме, без да влагаме нещо по-дълбоко. Но те ни превземат. Неусетно, под формата на шега, под формата на смях. Превземат сърцата ни, отдалечават ни от Бога, който е пратил Едничкия Свой Син, за да ни покаже пътя на спасението, описан в Евангелието, където никъде не срещаме подобни забави.

– Но всички ще ми се смеят. Ще ме сочат с пръст, ще ми казват, че съм луда.

– Някога езическите царе са гонили християните. Хващали са ги и са ги карали да се покланят на мраморни идоли. Християните не са го правили! Твърдо са отстоявали своята вяра в Едничкия Син Божий. И са загивали мъченически след ужасни телесни страдания.

Кой ги е сочил с пръст? Всички езичници са ги сочили с пръст и са им се смеели! Тогава не са си казвали: „Е, какво толкова има в това да се поклоня на бездушните идоли? Та аз не вярвам в тях! Те не са истински! По-добре да си спася живота тук на Земята.“. Не, не са казвали така. Тези мъченици са заявявали твърдо: “ Аз съм християнин! Вярвам единствено в Христос, нашия Бог. Живея тук на Земята, за да се завърна при Него.“. Той ми е показал как може да стане това. Той е дал своя пример, бил е сред хората, проповядвал им е, учил ги е, умрял е на позорния кръст за тях и след три дни е възкръснал.

И докато преди векове насилствено са карали християните да се покланят на сатаната, то в днешно време всичко това е представено под формата на игра. Игра, която завладява най-невинните – нашите деца. Смешка, веселба, костюми, маски – в детска възраст, а в по-късен етап – алкохол, наркотици, отчаяние и смърт. Но смърт вечна.

Чистата радост на християнското сърце в дните на Рождество Христово, Възкресение Христово докосва все по-малко сърцата на младите. И не защото са млади, а защото нямат примера на своите родители, близки, приятели.

Толкова непонятно е станало за околните защо не се веселим и на Хелоуин, защо не ядем пуйка на Бъдни вечер, защо не подаряваме сърца на Свети Валентин (14 февр.)…!

Но християнинът е смирен. Той не ликува от това, че е различен. Той се моли. Моли се за бедните, моли се за страдащите, моли се за обърканите. Защото страдащите са много. И ние не ги виждаме. Децата ни не ги виждат. Виждат само костюмите на вещици и дяволи. Но както съществуват едните, така съществуват и другите. Само че са невидими.

– Ако отидем с теб в един дом за болни деца или в една африканска държава, където нямат дори вода и хляб, ще се зарадва ли сърцето ти? Ще видиш ли мъката и болката? Да, ще я видиш! И сърцето ти ще се смути! Но ще се молиш и ще обичаш!

За това деца мои, не се срамувайте от това, че сте различни! Не се срамувайте от това, че ви сочат с пръст, не се страхувайте да кажете – ние сме християнки. Обичаме и славим Триединния Бог, и следваме Неговия пример, за да наследим живот вечен!

Не ще прославим невидимите бесове и не ще се радваме с тях. Защото истинската радост е само в Любовта. А Любовта е Бог!

– Кажи ми, моето момиче, ти виждаш ли любовта? Можеш ли да ми я опишеш как изглежда?

– Любовта е грижата за ближния, прегръдката на майката, милостинята към просяка.

– Да, любовта е невидима. Виждат се само нейните проявления. А Иисус Христос е бил видим. Хората са Го виждали. Той ги е изцерявал, възкресявал е със силата на любовта. Божията сила!

Такава любов у хората почти не е останала. Хората мислят първо за себе си! Те се считат за по-велики от Бога. Бог им пречи да се „извисяват духовно“ към нищото. Мислят си, че достигат висоти в духовен план, а всъщност са нещастни. Необяснимо нещастни. Нещо им липсва. Бог им пречи, защото за Него трябва да се откажат от себе си. Трябва да се покаят, да се смирят. Лесно ли се каеш, когато си се скарала със сестра си или с някоя твоя приятелка?

Не е лесно. Егото ни пречи да се покаем, пречи ни да простим. И трябват усилия на волята, за да успеем. И пак не винаги успяваме. Молитвите могат да ни помогнат. Молитвите към Бога, към Пресветата Богородица и към светиите. Те помагат. Нищо, че не ги виждаме. Така, както не виждаме любовта. Но тя помага.

Лесно е да приемем видимото в света, лесно е да кажем, че нещо съществува, когато го видим. Ами всички светии, които са се борили с невидимите бесове? Техните проявления са човешките страсти, които водят до грехопадения, понякога до болести и до смърт. А проявленията на любовта водят до живот. Красив живот. Свят живот.

– Сега виждаш ли невидимото? Виждаш ли в този видим свят невидимите красоти? Виждаш ли и злото?

– Виждам ги!

Тогава не се срамувайте, деца мои, че няма да си облечете костюми на вещици. Но не изпадайте и в гордост! Пазете се с молитва!