Етапи на нравственото развитие на детето.

Формирането на детето започва от момента на зачатието. Природата на човека е устроена мъдро: практически от този момент детето започва да се подготвя за живота си на възрастен. Детството е именно подготовка за възрастния живот.

Между 15 и 19 години човек започва да се чувства като възрастен. Детството или се забравя или се запазва като спомен за някакъв светъл, но подготвителен период. Това усещане не е случайно, то е естествено, правилно. В действителност цялото детство е подготовка за живота като възрастен. Всяка година, всеки етап от формирането на детето, е такава подготовка. При това всеки период е подготовка за определени действия в света на възрастния човек.

Детството може да бъде фундаментално разделено на два периода: първи – от зачатието до 12 години и втори – от 12 до 24 години. Цикълът от 24 години, с два подцикъла от по 12 години, след това се повтаря няколко пъти до смъртта на човека. През 12-те години, човек извървява два кръга от триади, когато в него се осъществява духовното, душевно и телесно формиране. Нека се спрем на първите два 12 годишни периода.

До 12 годишна възраст детето копира и усвоява вътрешния начин на действие и външното поведение на възрастните хора. Както постъпват възрастните, така и то. Детето с цялата си душа е отворено да взима пример от възрастните. От 12 годишна възраст започва период на самостоятелност, когато детето трябва чрез собствените си постъпки да провери и затвърди запазеното впечатление

Преди да разгледаме поотделно всеки от периодите, нека да се спрем на закона за последователността на усвояването от детето. Същността му се състои в това, че детето копира най-значимите, най-съществените нещо от живота на възрастния. Първостепенно, според нас, е духовното развитие. Точно така започва формирането на човека в утробата на майката.

Резервата от сили, които след това ще поддържат човека до края на живота му, действията на истината, доброто, истинската любов към ближните и себе си, се обособяват през първия период пренаталния, вътреутробния. По-правилно ще е да се каже, че детето в утробата на майката усвоява духовната способност да се опира на даден обем благодатни сили. След което, след раждането, този обем може да се умножи, може и да обеднее, в зависимост от това как ще протече възпитанието на детето и как самият човек ще се отнесе към полученото богатство.

Вътреутробното формиране е преди всичко възприемане и усвояване на духовните сили на майката, нейното душевно състояние, което се проявява в отношение към бащата, децата, ако има такива, към собствените й родители и изобщо към всички хора, с които тя се среща вкъщи и отвън. Детето с вътрешното си, духовно зрение възприема и запечатва състоянието на душата на майката. Ако майката среща озлобено отношение, може да последват няколко отговора от нейна страна: да отвърне с озлобление или с търпение, да прости, да отвърне с любов. Или да няма сили вече за нищо. Майката е търпяла, търпяла, изпаднала е в състояние на душевен дискомфорт, безсилие, обида, раздразнение, гняв. Това състояние на душевно обедняване се отпечатва у детето като неспособност за обич, грижа, търпение. Естествено е такива деца след раждането си лесно да изпадат в хистерични състояния, да изпитват озлобление. Само да се докоснеш до тях те плачат, само да изискаш нещо те проявяват упорство и гняв. Детето няма сили да бъде добре разположено към хората.

През 5-7 годишна възраст такива деца често проявяват неврастения, изтъкват собствено “аз сам” и настояват на него, капризничат, обиждат се, често боледуват и подсъзнателно използват болестта си като начин да контролират вниманието и услужливостта на родителите. По-късно, към 12-14 годишна възраст те стават душевно лабилни, лесно изпадат в истерични състояния, вътрешен упадък, изпитват озлобление, жестокост, коравосърдечност и т. н. Те просто чувстват липсата на душевни сили. Майката не е предала тези душевни сили, защото тя самата не ги е имала, намирала се е в дълбока безсилие пред обкръжаващите я житейски събития (вкъщи или навън) и преживявайки всичко това, тя го е предала като впечатления на детето си.

По какъв друг начин би могло да се отрази това? Още един път то ще се отрази към 19 годишна възраст. Това е преходна точка на осмислянето, преоценка на ценностите, където е изключително важно наличието на душевните сили. Ако те липсват, човек преживява много тежко момента на 19 годишнината, когато настъпва преосмисляне на живота. Днес тази възраст се характеризира с голям процент на силни душевни сривове. Деца, които не са получили през пренаталния период пълно майчинско спокойствие, пълна душевна изпълненост, в тази възраст отбелязват психични сривове, завършващи с опити за самоубийство. През последните 10-15 години в психиатричните заведения високо е скочил процентът на младежи, които не са издържали на житейското напрежение. В особено трудна ситуация попадат момчета в казармата, особено ако съществува т. н “гонка” от по-старите войници. Други пък, опитвайки се да издържат на напрежението, без да показват на околните какво им струва това, завършват със същия резултат. При това душата им се мъчи, без да си знае мястото, задълженията си. Чувство на празнота, безсмисленост, разочарование или ранимост, душевна умора, безразличие, леност не позволяват да се извършва каквото и да е, да се изграждат отношения с околните. Всичко това е резултат на неправилно вътреутробно формиране на детето, изразено в липсата на душевни сили, които майката е трябвало да отдаде на детето си.

Има още един пиков момент, 30 годишната възраст, когато отново се променя житейският смисъл, размиват се изградените стереотипи, земята някак се изплъзва изпод краката. С тези забележителни точки на развитие, мъдро заложени в човешката природа, ние още един път получаваме възможността да чуем съвестта, която носим по рождение и за чието умножаване ни е даден животът. Ако съвестта не е умножена в детето посредством майката, ако благодатните сили не са дадени от майката, често човекът няма с какво да преодолее преломния период трийсетгодишнината. Мъчейки се в този период, и неполагайки труд за духовното си укрепване, човек избира за себе си душевен, или още по-лошо, телесен път на развитие. Тогава той отдава последващите години на умножение на материални богатства. В този случай го очаква преодоляване на четвъртия период възстановяване на съвестта. Това е период около 40-45 годишна възраст, през който човек може да премине през много тежки състояния, особено жените. И за онези, при които вътреутробното формиране е протичало при духовна обедненост и този период протича много трудно. При онези, обаче, които във вътреутробното си развитие са имали спокойна, уравновесена майка, която е била в центъра на вниманието и грижите от страна на съпруга си, бъдещия баща, където тя е била обградена от любовта му, там тя ще бъде изпълнена с вътрешна сила, насочена към детето си, там тя ще бъде изпълнена с благодарност, насочена към съпруга си, към близките. При всичко това, когато една жена носи в утробата си дете, това е особено таинство, което пробужда в нея съвършено нови сили.

Пробуждането на жената като майка

започва с момента, в който тя е почувствала детето вътре в себе си. Това таинство постепенно нараства в нея и я превръща в абсолютно нов, съсредоточен върху вътрешния си живот човек. И благодарение на това, майката става закрилник на спокойствието в дома си, защото в нея става сътворението на нов живот. Не детето се сътворява, а животът. Носейки го в себе си, жената носи тайна. Тя носи в себе си спокойствието на живота, който се твори в нея.

В момента на раждането на детето настъпва силно духовно пробуждане и майката става център на вниманието в къщата. Бащата неволно се вслушва в това, което става в нея. Тя не може да не предава състоянието си на останалите. И тя го предава.

В православната традиция на периода на износването на детето винаги се е придавало и се придава огромно значение. Майка, носеща дете в себе си, често е в храма, изповядва се, причастява се, по-често се моли вкъщи.

За съжаление, обаче, днес младите майки, които преживяват такава дълбочина на вътрешният покой, са много малко. Днес са прекалено много младите жени, които, носейки дете не го преживяват вътрешно. Това е резултат от празнотата в собственото им детство. Много е тежко до наблюдаваш днешните деца, особено момичетата, бъдещите майки. Днес вече се вижда че те няма да станат такива майки, те нямат да преживеят онова пробуждане, освен ако нещо кардинално не промени живота им. Може би, към петото дете и ще се случи, но с първото не. Първите деца са вече неволно обречени деца.

Раждане.

Момент на преход в нова среда. Рязка промяна на вътрешните преживявания на младенеца. Ако дотогава той е възприемал само духовният си “Аз”, а с душата и тялото е и бил съединен с майката до пълно сливане, отъждествен с нея, тогава след раждането, когато се къса пъпната връв, когато се напуска майчиното лоно, младенецът започва тепърва да възприема своят душевен и телесен “Аз”. Фактът на пробива в новите преживявания може да бъде толкова голям, значим в самоусещането на детето, че се отпечатва за цял живот в подсъзнанието. Печатът на душевните, чувствени преживявания може да препокрие духовния опит на утробното формиране, особено в онези случаи, когато майката не е могла или не е искала да пази себе си в тишина и спокойствие докато е износвала детето. Бедната одухотвореност на майката и детето пред грохота на новите чувствени преживявания по време на раждането се припокрива за много години. Най-изразеният припокриващ печат се наслагва в момента на асфикцията, когато младенеца се ражда с увита пъпна връв или тя е вследствие на трудно раждане. Такива деца притежават в една или друга степен увредено чувство за съвест. Нерядко те са склони към престъпен или аномален живот. Те не познават вътрешния ръководител на действията си. Духовното става за тях област на непознато до момента, в който печатът на раждането, вече по-време на възрастния период, не бъде свален по някакъв начин.

След раждането започва втори период на формирането на детето. Той продължава до 3 годишна възраст.

Това е времето на душевното развитие.

Детето е родено. През този период децата копират начина на общуване на хората, преди всичко, на майката и бащата. Какво е това общуване? Внимателно, с поглед от душата, с чувство те се вглеждат във възрастните, в онова, което се случва не само във външното им поведение, но и в душата на всеки от тях. Без да мига и да се притеснява, но искрено внимавайки, бебето може да гледа възрастния по няколко минути. Възрастният понякога се смущава, защото не разбира какво в него и привлякло детето. А то ще гледа някъде отвътре, в дълбочината, във възрастния, ще гледа просто и сериозно.

Понякога майката,след спречкване със съпруга си, отива при детето, но преди това оправя мимиката, тона на гласа си. Тя мисли, че така ще скрие от детето неприятната случка. Но в душата й е неспокойно. Изблиците на раздразненост и обида продължават да живеят. И тя не усеща, че младенецът с душевното си зрение чувства и запечатва в себе си не толкова външното поведение, колкото вътрешното състояние на душата й.

Много от майките забелязват, че децата на някои възрастни реагират със плач, към други протягат ръце, макар и да ги виждат за първи път. По някакъв начин децата разпознават възрастните. Понякога, дори намирайки се в другата стая, те се заливат от плач и не могат да се успокоят докато чуждият човек не излезе от вкъщи.

През тези три години момичетата схващат женския начин на отношение към света, момчетата мъжкия. През определени сензитивни периоди от 1.5 до 2 .5 години момчетата копират бащата. Майката го забелязва в много проста форма – детето изведнъж започва да се превързва към бащата, макар че до този момент или след това е бил повече превързано към майката. И това е естествено, нормално.

Нерядко майките, в които не е пробудено майчинското чувство, и по тази причина не се е отворила майчинската мъдрост, започват да ревнуват детето от бащата. Детето през тези периоди особено силно усеща пробудената бащинска мъдрост, времето което бащата отделя за общуване с него и с останалите членове на семейството, примирявайки ги по този начин. За съжаление, в наши дни децата имат възможност да копират мъжкия начин на поведение в много ограничен набор на бащините действия : четене на вестници, списания, мъжкия начин на гледане на телевизионни предавания, трудни отношения с ближните. А понякога и по-малко. Бащата влиза и излиза. Нищо чудно, ако такъв баща стане и детето. Без да се знае това, след време ще бъде непонятно какво става с детето, какво става със сина, когато той, вече баща, ще започне разпри в семейството си, скандали, защо той, възприемайки с главата си всичко правилно, нищо не може да направи със себе си, не може да се справи със себе си.

Запечатаното в душата не се осъзнава определено време. Можете да казвате на дъщеря си или на сина си: “Постъпваш неправилно, твоят брак е нервен”. Той ли тя няма да го чуят, защото налице е определена затвореност за разпознаването на истината вътре в себе си. Трябва да мине известно време, преди човека да започне да чува гласа на родителите. И това е така, понеже копираното от родителите е вътрешно защитено от разрушаване.

Съществува особен механизъм за запазване на впечатленията за определен период. И докато тази давност не мине, впечатленията ще работят като естествен закон за действие. Само децата, за които този закон не важи или са само леко засегнати от него, са способни, докато са още юноши, да имат вътрешен поглед върху самите себе си. За това е необходимо възпитанието на децата да протича в културата на духовното развитие и формиране. За тази култура ще говорим по-късно.

Ако тя липсва, след 30 годишната възраст, а понякога и след 40, вътре в нас постепенно ще се открива поглед върху собствените ни грешки, ще протича процес на отваряне на вътрешното зрение. И изведнъж ще започнем да виждаме, че онова, срещу което се борим в собствените ни деца, а те са вече 20 годишни, е посеяно от нас. Докато не го променим в себе си, то не би могло да се промени в тях.

Възрастта от 3 до 5 години е възраст на телесното развитие, когато външната доминанта на психическата дейност на детето е играта, а вътрешна придобиването на възрастен смисъл на живот. На 4 години върви активизация на способностите.Точно през този период децата, започват активно да осъзнават смисъла на обкръжаващия ги свят, посредством опита, придобит през по-ранните периоди. Затова през този период те играят на възрастни игри: майки и дъщери, продавачи купувачи и др. Те улавят онова, с което възрастните живеят, улавят същността му. В детските градини може да наблюдавате игри, които по-рано дори не е имало кой да измисля. Например, една детска учителка ми е разказвала, че в нейната група децата играят на “Скарахме се на опашката”. За целта децата избират продавач, хората на опашката, закъснял купувач който застава на края на опашката и директор на магазина. Разпрата започва продавачът, хората на опашката реагират по някакъв начин. Играта завършва с идването на директора на магазина, които въвежда ред.

Започвайки училище, началните класове, децата които са посещавали детски градини, много често попадат в унисон със учителите. На тези деца им е леко с учителите. Удивителна ситуация: оказва се, че точно тези деца, попадайки в клас с авторитарен учител отбелязват най-голям брой клюкари и властолюбци. Те са усвоили това в детската градина, а учителите го приветстват. Много скоро се оформя известно количество лидери, особено момичета, които заемат командни позиции в класа. Защо? Защото те са възприели такъв начин на поведение през 3-5 годишната си възраст от такива възпитатели в градините. То е станало и техен начин на поведение. Сега, когато те са попаднали в началното училище и са срещнали там отново авторитарна учителка, която се държи точно по такъв начин, и точно такива деца обича, те стават най-любими, като най-удобни за учителката, защото правят всичко така както тя каже. В числото на обичаните попадат и деца, които са плашливи, и при най-малка забележка застават мирно.

Възрастта от 5 до 7 години е етап на възпитаване на духа, начало на триадата, време на строго послушание. Тялото и душата са в строгост. Вгледайте се накъде са насочени душевните сили на вашето дете, заложени още в майчината утроба: първо към възприемане на човешкото общуване, после към усвояване на възрастния смисъл на живот, а сега – във възрастта от 5 до 7 години – трудът става център на вътрешното внимание на детето.

В нравствената психология са отделени три вида трудова дейност: грижа за себе си, работа и труд. Грижата за себе си е действие за удовлетворяване на личните, натурални потребности на човека (детето) от храна, телесен комфорт, уют. Работата е действие по способности, т.е. различни занимания: умствени (интелектуални), музикални, изобразителни, занаятчийски, технически, пластични, в това число спортни, танцувални и т.н. И накрая, трудът това е отговор на нужда или изпълнение на трудовото действие от послушание, любов. Последното е онова, към което детето е отворено във вътрешен план. А във външен при него е отворена готовността за работа. От родителите зависи в какво ще укрепне детето, къде ще се насочат впечатленията на голямата резерва от душевни сили.

Веднъж при мен в педагогическата консултация дойде една майка на осмокласник.

“Не зная какво да правя. Връща се от училище, включва касетофона, ляга на леглото и по 4-5 часа без прекъсване слуша. Не спи, не дреме – активно слуша.”

Аз си представих на неговото място себе си или някой от моите познати, и разбрах, че това не ни е по-силите, дори ако бъде избрана любимата ни музика. Няма да ни стигнат силите. А юношите имат сили. Откъде? С майката започнахме да разнищваме случая. Излезе, че когато детето е било 5-7 годишно, тя го е слагала пред телевизора, докато е вършила домакинската работа така и е било удобно. Няма нищо чудно, в юношата са формирани душевни сили за изпълняване на зрелищното действие, отколкото на трудовото там почти липсват.

Детето се прибира вкъщи. Майката го спира: “Чакай, не се събличай! Няма хляб. Отиди до магазина -десет минути са за отиване и връщане.” А на момчето като че ли му се е сринало в душата. Ръцете му се отпускат, обхваща го чувство на разочарование и свършен живот. Майката се сърди. Струва и се че той се инати, капризничи, че е егоист. Тя не подозира, че синът й наистина няма сили да изпълни действието – отговор на нужда. Това за него е труд, който изисква огромно усилие над себе си, пренастройка на душевните сили от зрелищата към нуждата на семейството. В детството си, когато е бил 5-7 годишен, майката не му е дала условия за правилно формиране. Сега е трудно да се възстанови правилното положение.

През 30-те години в нашата държава е станало кардинално пренастройване в педагогическата наука. Педагогиката се е отделила от психологията. Още по-рано е станало отделянето на училището от Църквата и унищожаване на всичко, което е било в състава на духовната основа на педагогиката. Родил се е конник без глава. В практиката на възпитанието той е излязъл с лозунг, който дотогава не е бил познат на нито един народ, на нито една нация: “На децата щастливо бъдеще”. Дотогава на детството винаги се е гледало като на време за подготовка към възрастния, сложен, трудов и отговорен живот. На мястото на това разбиране се появява идеята за “безгрижен” живот.

Всеки път се сещам за бабата, при която живеех на квартира, когато преподавах в едно селско училище до Москва. От сутринта, рано-рано, аз още спя, тя вече е станала. Беше на 78 години. Неуморна, тя цял ден беше на крака. Децата й бяха пораснали, живееха в града. Градина, кокошки с всичко се оправяше сама. Само вечерта сядаше да вечеря и да погледа малко телевизия. После си лягаше. Понякога й помагах. Веднъж реших да й помогна повече. Заедно с нея оправяхме градината. Към обяд я попитах:

– Бабо Маша, може ли да полегна малко?

– Разбира, се полегни.

Аз полегнах. Мислех , че ще дремне половин час, а се събудих чак след 2 часа. Излизам в градината, питам:

– Бабо Маша, ти почина ли си?

– Починах си казва.

Виждам как си е починала тревата, която бяхме изчистили от лехите, беше събрана и изхвърлена. Ето нейната почивка. Вечерта я питам:

– Бабо Маша, не се изморяваш ?

– Случва се, случва се понякога…

За мен всичко това беше напълно неразбираемо. Как така? След много години, когато се заех със психологията на труда, разбрах, какво се случва с баба Маша, какво става с много от бабите и дядовците от нейното поколение. Възрастта на тяхното детство (5-7 години) е протичала през 1905-1915г., през времето, когато основното население е било селско, когато на децата не им е било до развлечения, а и традициите на селското възпитание са били много строги. Баба Маша си спомняше, че от четиригодишна баща й я е пращал на градината, и основната част от детството си тя е прекарала там.

– Не ти ли се е искало да поиграеш, като днешните деца? я попитах.

– Как така, нали татко щеше да се кара… Не ни беше до игра. Е, играехме понякога, но повече работехме.

Не е за учудване, че душевните сили през благоприятната за копиране и усвояване възраст са били настроени за труд. Сега, дори през времето на обяда, тя не е можеше да седи повече от един час. Бих я слушал още и час и два, но тя вече шеташе. Така й беше по-спокойно.

По-голямата част от нас, 40-45 годишни, сме възпитани във волните родителски ръце, при родители, които, без да го осъзнават, повече са ни ублажавали, отколкото формирали. Затова ние можем много дълго да работим, но само по нашите способности. Например, един математик е готов да работи по 12 часа в института си и да се прибере към 10 вечерта. Сили има, и те са много. Но нека да се опита да свърши някоя работа не по своите способности. Прибира се вкъщи, жена му го посреща: “Корнизът е паднал. Трябва да се закачи.” А той усеща, че нещо е паднало в него. Няма никакви сили да се хване на работа. Моли я да отложат. Жена му се съгласява. Той минава покрай бюрото си и се сеща, че някаква задача не е завършена. Сяда, и работи до 2-3 през нощта. Силите му са се появили.

Жените забелязват по себе си аналогични състояния. Някоя избягва миенето на пода, друга прането, защото няма душевни сили за пране, не е имала такъв навик в детството. Някой избягва гладенето. Да изпере, ще изпере, а да изглади няма сили. Когато я карат насила, тогава й е зле. За някой не е по-силите да готви, за някой да утеши мъжа си. И така нататък. Това означава, че 5-7 годишната възраст, т.е. периода на формирането на трудовия отзив е проведен в неправенето на нищо, в безгрижни игри или в занятия по способностите. Всички народи с многовековен опит интуитивно са знаели за този период. И навсякъде са съществували обичаи и традиции, свързани с него. Включително и при руския народ. В Русия, например, от 5 до 7 годишна възраст 2/3 от свободното си време (като изключим съня и храната) децата са прекарвали в труд. Били са заставяни да го правят. При това, в труд, който е бил обвързан с непосредствени резултати, защото децата възприемат всичко много конкретно.

Когато ние сега казваме: “според труда и заплащането”, днешният юноша трудно го разбира. С главата си може и да го разбере, но с вътрешния си опит не. Защото няма връзка между труда, и онова което те имат на масата. Друго нещо е селото. 4-5 годишно дете е посадило семена на лехата. Те израснали. Ако не ги полива, те ще изсъхнат, ако не ги изплеви, лошо ще растат. Растенията сами си искат. И това е първостепенна нужда.

Но ето че идва време за жътва. Детето донася на масата посаденото и отгледано от него и вижда как домашните му се радват. Детето вижда второстепенната нужда. На следваща година то отново ще посее семена. Но не само от любознателност – сега неговият труд ще произлиза от домашната нужда.

Впечатленията от детството се отразяват в душата на детето на ниво безусловни рефлекси и затова имат дълбочина и устойчивост.

Днешният човек вече няма е загубил конкретната връзка между труда на лехите и продуктите, които вижда на масата. Да се възпитава тази връзка чрез думи, знание е невъзможно. Опитът на трудовите отношения се придобива днес към 18-19 годишна възраст. При онези които завършват висше образование и още по-късно – към 23, а след казармата – към 25. В резултат на това, човек просто не може да разбере, какво се иска от него. От него се очаква само да работи, а той няма вътрешно движение за това. Затова има нужда от външни опори във вид на парични стимули, престиж, заплаха от наказание т.н. В паметта му няма такива образи (а именно те подбуждат към действие), в които работата би била съединена с хората. Ако прави облекло, с душата си да чувства онези, които ще го носят, и да го прави за тях. Тази връзка не съществува, защото не е била заложена в детството. Човекът може да разбере само една връзка “работа-пари”. Връзката “работа-човек” днес практически не съществува. Там е катастрофата. Трудно е в такива условия да се постигне качество на произведеното. Човек няма сила за качествена работа. Друго нещо е когато за лошото качество наказват с пари – качеството се постига по задължение, а не чрез езервите от душевни сили. И тогава работата започва да бъде в тежест, човек я избягва. И не само младите, но и ние, възрастните, също нерядко избягваме работа, защото в детството ни не е имало традиции на трудово формиране.

Досега говорихме за трудово формиране през 5-7 годишна възраст. Сега дойде време да говорим за духовното формиране през тази възраст, когато на душевното и телесното му е тясно, а на духовното е свободно. Това е време за строго послушание и любов, когато родителската строгост от обич среща съгласието на децата в послушание, когато послушанието става от любов. Това е време на особена активност на волята, свободната воля, която се учи през това време на различаване и избор. Трябва да се учим да различаваме послушанието от своеволието, любовта от искането, съвестното от безсъвестното. Това различаване в децата родителите или поддържат или не поддържат. В последният случай децата, под давлението на родителския пример, губят естественото чувство на духовното или силно се потискат в него. Едновременно с това децата копират неразличаващото състояние на своите родители, т.е. състояние, когато на това различаване не се придава никакво значение. Родителите живеят по свободното движение на душевното и телесното, без да обръщат внимание на духовното. Тогава духовното у децата потъва под тежестта на душевното и телесното.

Децата се учат, както казахме, на различаване и избор между духовното и чисто душевното. Едното действие е да различават, другото – да правят избор. Често духовното, вече различеното, бива дотолкова малко по звучене и слабо по глас, че без поддръжката на самия човек, без устрема на волята му към изпълването на духовния образ, образа на съвестта, то не може да оцелее. Властта на душевното искане, искането на своеволието, е толкова голяма, че подтиква волята на детето към изпълнение на своето. Детето казва: “Аз самичък! Не искам това, не искам онова! Не искам така, искам онака!” Ако това “аз самичък” до 5 годишна възраст в някои случаи е още позволено, дори необходимо, като приучаване към самостоятелна дейност (при условие, че не е в разрез със съвестта, не е потъпкване на духовните образи) то след тази възраст волята на детето трябва да се постави в рамките на строгото послушание.

Волята на детето се научава на избор на съвестното, духовното, посредством послушание към родителите. Такова послушание може да бъде праведно и неправедно. Ако послушанието е от страх, то е неправедно. Още по-вредно е послушанието заради похвала или от желание за придобиване на нещо. Децата показват такова послушание само в случаите, когато родителите със собствени действия създават условия за това; когато строгостта на родителите е съпроводена с раздразнение, гняв, истерия, тя ражда послушание от страх. Невъздържаната похвала забързва послушанието заради желанието да се угоди. Обещаване на награди води до послушание заради желанието си да притежава нещо.

Праведното послушание произлиза от любовта към родителите. Обичам, затова и слушам. Любовта през тази възраст се влага и като чувство на почит към родителите. Днес то нерядко е заменено от прагматично уважение. Докато получавам уважавам. Докато детето е в училище, то уважава някои от учителите, когато е в института, уважава някои от преподавателите, онези от училище вече ги е забравил, и така нататък по живота. Уважават, докато получават.

Чувството на почит е обърнато отначало към родителите, след това към всеки по-възрастен. Активната воля на детето през тази възраст се опира на образа, който му е бил предаден от родителите до 5 години и продължава да се предава от 5 до 7.

Ако родителите сами се отклоняват от образите на съвестта, действат по своеволие, при активизацията на волята си детето също ще заявява своето “Аз сам”. Родителското своеволие над детето ражда желание да се получи от него исканото, каквото и да му коства това. Отношенията продължават, докато бащата или майката не се пречупят. След пречупването започва неудържим вик, плач и обиди. Или подчинение на волята на детето.

Любовта към децата, за разлика от своеволието, може да се прояви в истинска строгост, която децата слушат. Строгостта опазва децата от своеволия, защитавайки в тях красотата и чистотата на съвестното, и грижа към чувството за почит към родителите.

Поради факта, че ние, родителите сме далеч не съвършени, и децата ни имат запечатан в себе си образа както на послушанието, така и на своеволието. При активизацията, ние ще открием в тях и едното и другото. Във външен план дързост, инат и “Аз сам”; във вътрешен обратно стремеж към любов и желание за послушание. Тази възраст може да бъде наречена парадоксална, ако родителите успеят да не реагират на външните действия, а да търсят вътрешния отговор на детето.

Трогателната любов към онзи, който чува непорочната детска душа на 5-7 години, към 7-12 ражда почитане на духовното у него. Почитта се изразява в искането на съвет и благословия за всяко дело от родители, братя, учители, баби и т.н. Деца, дадени от родителите в училище, встъпват в отношения на почит с учителите си. Така у детето се запазва благодарно отношение към живота и към всичко, което ще се случи в последващите години. Почитта към учителя се влага във вътрешния план, а способността да учим във външен.

През 5-7 годишна възраст децата искрено желаят да се учат. Разположени са към това с вътрешните си сили. Най-авторитетният през този период е онзи, който дава образованието. Момиче се прибира вкъщи и казва:

– Мамо, госпожата каза да донесем червено и синьо парче плат.

Майката отговаря:

– Нямам синьо, вземи светло синьо

– Не може, госпожата каза синьо!

– Ами нямам синьо, откъде да го взема!

– Намери!

И започва разпра. В резултат, думата на майката е с по-малка сила от думата на госпожата, която в дадения момент е повече на почит.

Защо? Защото цялата вътрешна психологическа нагласа на детето е настроена към онзи, който го учи. Същото става и с родителите, ако те предават на детето си някакъв вид знания. Именно тази връзка помага на детето да учи с радост. Деца, преминали през първите си 3 години на обучение с радост, ще учат с радост през целия си живот. Дори на 70 години такъв човек ще е способен да се учи. Тази нагласа се влага между 7 и 10 години.

Ако, обаче, още в първи клас детето е загубило желание за учение, тогава и в 8 клас то няма да учи. Ако това се се случило във 2-ри ще спре да учи в 9-ти. Всяко изискване, жестокост и подобни неща, по отношение на такива деца са недопустими и неоправдани. Нищо освен разпри няма да се постигне. При това сериозни, стигащи до апатия и омраза. Ако детето, отказало се да учи в 3 клас, получавайки тройки в осми изпитва радост, единственото, което можем да му подарим, е да не го караме да учи за четворки. Тогава детето няма да тегли ученето с последни сили, няма да изпита гняв и злоба. Когато видим негативната му реакция, това означава, че силите му са свършили. Ние, възрастните, по себе си знаем, че силите имат предел.

В такова състояние на липса на душевни сили се намират 60% от децата в 7 клас, да не говорим за онези в 9-10 клас. Единственият изход е да се уповаваме на способностите. Ако ги има, те са резервата тези деца да преминат в 9-10 клас. Ако ли ги няма и тях, няма смисъл тези деца да продължават да учат. Нека работят. Освен интелектуални, способностите могат да бъдат и занаятчийски, животновъдни, технически и т.н.

Много е важно, за нас, възрастните, правилно да подходим към децата. Да им дадем правилен съвет. Ако говорим с учителите, ще разберем кога детето е загубило интереса към ученето и бихме могли да му дадем правилен съвет как да постъпи.

За да не се получават грешки в тази област, аз предлагам работа с родителите. Родителите не са врагове на децата си. Ако те, разбирайки всичко това, започнат да го прилагат в живота, всичко ще е другояче.

Връщайки се към 7-10 годишната възраст, нека се спрем за кратко на особеностите в обучението на децата. През този период душевното оформяне е отворено към света като цяло. Той не е разделен на математики, физики и химии. Светът е разгърнат пред детето в цялата си същност, множеството отенъци и тънки нюанси. Но всичко е слято в един голям тържествен живот. Спомням си пролетта, когато бях във втори клас. Яркото слънце, въздухът изпълнен с ликуващият живот, първите листа на дърветата. Аз бях в този свят, и светът бе във мен като неразделно цяло.

Задачата на училището е не да разруши, да изсуши, не да ожесточи този резонанс между детската душа и света. А напротив, да съхрани, да умножи да изпълни със смисъл и благодарност този дар на чувството за живот, което е дадено на всеки човек. Ако в началното училище то се запази, тогава през целия си живот човек ще бъде способен цялостно да усеща света, природата в която живее, хората с които общува. И при възникването на пукнатини в хармоничната цялост на света, той ще усеща началото на разрушението и ще търси сили и средства да го възстанови.

Всичко това изисква по-различен характер на началното училище, по-други учители, с възстановено цялостно отношение към света. Изисква преоценка на всичко, което сме правили досега.

Ако на външен план върви учебен процес, то във вътрешния се формулира ученичество. Почитане на възрастните и особено отношение към учителя. Душевните богатства на детето се умножават, посредством душевните богатства на учителя. Душевната щедрост, разбиране, смиреност пред душевната красота на другия тези добродетели не могат да възникнат сами по себе си. Човешките отношения , които се формират между учителя и ученика дълги години, вече и във възрастния живот ще определят характера на отношенията към всеки човек. Умението да различаваш такива хора, да ги слушаш и да ги цениш тази велика наука на живота – се определя в началното училище.

Последният период, който ще разгледаме днес, е10-12 годишната възраст,

времето на телесното формиране, когато са налице всички предишни копирани и запазени периоди, когато те осветяват телесното, придават смисъл на действията, формират атмосферата и настроението. Във външен план става активизация на всички способности, във вътрешен усвояване на трудовото действие. При това, ако външния план протича сам, вътрешният се нуждае от намесата на възрастните.

И така активизация на способностите. След като способностите за учене са разгърнати и радостта от интелектуалното учене дава душевни сили, се отварят други, не-умствени способности: занаятчийски, технически, ораторски, организаторски. Това е нормално, естествено състояние на децата.

Те се прибират вкъщи и казват:

– Мамо, аз се записах!

– Къде?

– В кръжок!

– Та нали вече си записана в 2?

– И какво от това, искам и в този!

– Няма да се справиш с всичките!

– Ще се оправя

– Татко, аз се записах в 3 кръжока, а ми предлагат и още един, да се запиша, а?

– Ще ходиш ли?

– Ще ходя!

И това ще е правилната позиция. Нека опита, в този момент трябва да бъдат изпробвани всички възможности. Нека сутринта прави едно, вечерта друго. Нека да се захваща едновременно с няколко неща.

Единственото, на което е важно децата да усвоят през този период, е цялостност на трудовото действие. Ако, около седемгодишна възраст, те са възприели труда като отзив на нужда, във възрастта от 10 до 12 години трудовото оформяне ще получи завършеност в трудовото действие. Това действие има три стъпала: начало, същинско действие, завършек.

Тук трябва да направя отклонение. Ако тези три стъпала бъдат правилно усвоени в детството, по- нататък в живота си човек винаги ще изпълнява труда си, няма да има проблем с него. Ако ли пък мине през този период и не улови същността, ще прави така: ще започва една дейност, ще стига да средата и ще я захвърля.

Често детето се заема с пет неща едновременно. Едното го захвърля в началото. Три довежда до средата. И само петото довършва. Ще мине време, човекът ще стане на 40 години и ще започне да забелязва, че цял живот е имал навика да се захваща за пет неща. И не веднага ще разбере, откъде е това.

Отделяме два вида трудова дейност: лъжлива и истинска. Понякога трите стъпки в едното и в другото ще изглеждат различно.

В лъжливата трудова дейност първата стъпка е замисълът. Това са мечтите. Втората е самото трудово действие. Третата е успехът. В резултат на това получаваме добър труженик, но егоист. Той е ориентиран към успеха. Той планира как да разгърне този успех. Задължително за него е да получи или похвала или награда. Тази дейност формира единствено хора, търсещи успех.

Двегодишно момче тича при майка си:

– Мамо, да ти помогна ли?

– Помогни! отговаря майката. Детето е помогнало, и е напълно доволно от това. Но майката, без да подозира, го хвали и му казва:

– Браво!

За момент детето е объркано, но след минута то вече грее в доволна усмивка. Вечерта майката ще повтори похвалата пред роднините, и детето ще кърши ръце, ще се притеснява то още не е свикнало с тщестлавието.

Другото действие е истинското трудово действие.

То също има три стъпала, но вече други. Първо нужда, отзив на нужда. Второ изпълнение на нуждата. Трето чувство на благодарност. Всичко тук е обратно.

Чувството на благодарност тук може да предизвика недоумение. Благодарност изпитва самото дете. Тя е насочена към родителите, за това че са го отгледали, към учителите, за това че са го научили. За вярващия човек, това е благодарност към Бога. Детето усвоява трите стъпала на трудовото действие с помощта на възрастните. То се прибира и казва:

– Аз се записах в кръжок.

– Добре, казва бащата Но нека да определим срок.

Много е важно, всяко действие да има точно определен срок за изпълнение, краен резултат. Детето трябва да набележи краен срок, който да бъде по силите му. То се учи да преодолява себе си, качва се на второто стъпало. Накрая се прибира и казва:

– Кръжокът свърши.

И то се радва заедно с родителите си, че е успяло да изпълни набелязаното.

Просто се радват, че работата е доведена до край. Точно по този начин е важно да се разрешават на децата действията, с които те се заемат. Но на всичко трябва да се поставя краен срок, който да е по силите на детето, и краят му да се съпреживява като радост. И ако това се случи, детето ще се научи да довежда всяко нещо до край. А когато се избира работа по способности, съчетана с отговор на реална нужда на друг човек, и ако изпълнението е обградено от грижи един за друг, тогава тази възраст ще даде своите удивителни плодове. Именно тя възпитава най грижовните хора, които са истински майстори на грижата. А майсторство е, когато всичко е до край.

Откъс от сборника лекции “Етапи на нравственото развитие на детето”

© Омофор
Превод от руски: София Маринова