Как да разбираме светското образование

Напоследък терминът „светско образование” често се обсъжда във връзка с възникналия спор относно въвеждането на предмет по религия в училище. Сякаш от само себе си е ясно, че „светско” означава „безрелигиозно”. Такова разбиране е следствие от насаждания през последните пет десетилетия атеизъм. Дали обаче това е истинският смисъл на понятието?

Нека да видим как са разбирали светското образование българските възрожденци.

Голямо учудване буди твърдението на много наши педагози, просветни дейци и общественици, че светският характер на българското образование е заложен още от нашите просвещенци – д-р Петър Берон, Райно Попович, Неофит Бозвели, Марин Дринов и т.н. Безспорен е фактът, че тези хора са ратували за светско образование. Смущава обаче съвременното тълкуване на термина „светски”. Светското образование не е било считано за атеистично или безрелигиозно нито от нашите възрожденци и просветители, нито от техните приемници по училищно образование и възпитание в родолюбие.

Самата дума „светски” има свое собствено значение и да се придава друг, несвойствен за нея смисъл, означава да се изкривява разбирането на термина, а оттам и на практиката, основана на този термин. Ако отворим български тълковен речник, писан след 1945 г. Или тълковен речник на друг език от последните десетилетия, ще срещнем познатото ни значение: "Светски: 1. отнасящ се до света; 2. атеистически, безрелигиозен, отделен от религията, църквата". Но ако потърсим думата в по-стар речник, например в този на Н. Геров от 1904 г., ще намерим: „Светскый: 1. что е за тоя свят, что е от тоя свят, световный, мирскый; 2. человеческый, людскый, хорский”. В други чужди (напр. английски, немски, испански, френски и т.н.) речници и енциклопедии ще срещнем отново тези значения: 1. отнасящ се, свързан с временните неща, светските (световните, от света) неща повече, отколкото с религиозните; 2. което не е под контрола на религиозна институция ( Webster‘s Encyclopedic Dictionary of the English Language, N.Y., 1991, p. 903). Като пример е посочено съчетанието – secular education – „светско образование” – тоест образование, което дава познания за природата и човека, но не под контрола на религиозна институция, а под контрола (най-често) на държавата. Такова образование в никакъв случай не е атеистично; то задължително (както е в повечето развити западни държави) предполага религиозно обучение, което също се извършва от държавата. Такава е образователна политика на почти всички европейски страни.

Религиозното образование в рамките на българската образователна система е било приоритет на нашите просвещенци от ХIХ век и се е запазило като такъв чак до 1945 год., когато наложеният в нашата страна режим изхвърли вероучението като учебен предмет. Не е необходимо да се прави обстоен исторически преглед на педагогическото ни наследство от миналото, за да се убедим в този факт. Нужно е обаче да се посочи начинът, по който Напоследък терминът „светско образование. често се обсъжда във връзка с възникналия спор относно въвеждането на предмет по религия в училище. Сякаш от само себе си е ясно, че „светско” означава „безрелигиозно”. Такова разбиране е следствие от насаждания през последните пет десетилетия атеизъм. Дали обаче това е истинският смисъл на понятието? Нека да видим как са разбирали светското образование българските възрожденци. Голямо учудване буди твърдението на много наши педагози, просветни дейци и общественици, че светският характер на българското образование е заложен още от нашите просвещенци – д-р Петър Берон, Райно Попович, Неофит Бозвели, Марин Дринов и т.н. Безспорен е фактът, че тези хора са ратували за светско образование. Смущава обаче съвременното тълкуване на термина „светски”. Светското образование не е било считано за атеистично или безрелигиозно нито от нашите възрожденци и просветители, нито от техните приемници по училищно образование и възпитание в родолюбие. Самата дума „светски” има свое собствено значение и да се придава друг, несвойствен за нея смисъл, означава да се изкривява разбирането на термина, а оттам и на практиката, основана на този термин. Ако отворим български тълковен речник, писан след 1945 г. или тълковен речник на друг език от последните десетилетия, ще срещнем познатото ни значение: "Светски: 1. отнасящ се до света; 2. атеистически, безрелигиозен, отделен е извършена подмяната на значението на термина „светско образование”, поставен в пряка зависимост от т.нар. „социална поръчка” от близкото ни минало.

Както в историческата ни литература, така и в педагогическите изследвания се посочва великото просветителско дело на Райно Попович, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Марин Дринов, Н. Мушанов и др., което е дълбоко свързано с процеса на укрепване на българската нация и българщината. Изтъква се стремежът им за светска образованост на децата, но не се обяснява, че техните стремления не са изключвали знанията за вярата (т.е. вероучението), а напротив – задължително са ги предполагали. Например в академичното издание "История на България", том 5, София, 1985 год. в раздела „Развитие на новобългарската просвета. се срещат седем подзаглавия, три от които са: „Подем на светската просвета”, „Първи светски училища в българските земи. и „Формиране на светска интелигенция”. Съсдържанието, което се влага в понятието „светски” в това издание не отговаря на историческата истина по отношение на термина „светско образование”. Пропуснати са факти, които показват, че „светски” не означава „атеистичен, нерелигиозен”. Така например посочено е, че Райно Попович е „подготвил множество учители и духовници” в училището в Котел (стр. 289), но не се казва, че повечето от тях са били вероучители; за Петър Берон и знаменития му „Рибен буквар” се твърди, че „той предложил и обосновал най-прогресивните за времето педагогически идеи, отхвърлил категорично старото килийно образование и настоявал за въвеждането на светско образование, отговарящо на нуждите на буржоазната епоха” (стр. 290), но не се казва, че изучаването на православната вяра и наизустяването на детски молитви било задължително. В самия „Рибен буквар” две от частите са с религиозно съдържание: в дял втори са поместени молитвите за наизустяване, а в дял трети са дадени нравствени съвети към учениците; споменават се взаимоучителните таблици на Неофит Бозвели, но не се казва, че седем от тях са вероучителни.

Цитираното издание на БАН е едно от найавторитетните ни исторически изследвания. Примери за подобно изопачаване на действителността от онова време могат да се срещнат в почти всички исторически и педагогически издания от последните десетилетия. И не само от последните десетилетия, но и до днес. В много днешни педагогически издания д-р Петър Берон и Марин Дринов се посочват като най-горещите привърженици на светското образование, а под „светско” се разбира тъкмо „атеистично”. Често се изтъква създаването по времето на Дринов на „Дирекцията на просвещението и духовните дела. и се цитира изказването му, че „образованието трябва да бъде светско и научно а възпитанието в религиозен дух се предоставя като право на семейството”. Не се казва обаче, че той дори не си е представял светското образование без изучаването на отеческата православна вяра. В създадения „Привременен устав на народните училища” през 1878 год. Марин Дринов ясно е определил целта на първоначалното училище: да се учат децата на четене и писане, да се развиват в тях началните религиозни понятия и да им се дават първоначални полезни познания. Някъде се споменава, че в първоначалното училище (според същия Устав) се изучавали пет учебни предмета: четене, писане, аритметика, пеене и Закон Божий, но почти никъде не се казва, че три от тях са свързани с изучаването на Православието; че подреждането им по важност и пълното им наименование е следното: 1. Закон Божий; 2. Четене: граждански и църковни книги; 3. Писане; 4. Аритметика; 5. Църковно пеене.

Рядко можем да срещнем и определенията на „Временните правила за начално училище. от 1879 год. относно целта на началното образование: „Началното училище е насочено да възпита децата нравствено-религиозно, да им развие душевните и телесните сили, та да им даде общо знание и умение, каквото е необходимо за всяко общество”.

Колко съвременно звучи така изложената цел. Тя е много близка до предложената от деканското ръководство на трите богословски факултета в София, Велико Търново и Шумен "Концепция за въвеждане в българското училище на учебен предмет „Религия”, който ще дава знания (а не вяра) и умения на учениците като ги възпитава в християнските нравствени добродетели, така необходими днес при създалия се духовен и материалистически хаос в обществото, при неконтролираното въздействие на сектантските организации върху младото ни поколение и при разширяващия се национален нихилизъм. Близо до нашето мнение за възпитателните задачи на религията е и виждането на някогашния министър на народното просвещение Н. Мушанов, който още през 1908 год. казва, че „Религиозното възпитание е клон на цялостното хармонично развитие на личността”, че то „трябва да способства за моралното възпитание на децата”. Той дори отива по-далеч: в речта си относно "Законопроекта за народното просвещение" в Народното събрание на 22.11.1908 год. предупреждава: „Този, който би посмял да изхвърли религията от училищата, би направил едно зло; би накарал българските семейства да сложат ключа на българското училище”. Законите за народното просвещение от 1909 год. и от 1924 год. напълно отговарят на изискванията на българския народностен дух; религията (изучавана в предмета „Вероучение” или „Закон Божий”) е задължителен компонент от образователната политика на нашите просветни дейци и държавници.

Независимо от огромните промени в политиката, икономиката и социалния живот на страната ни през ХIХ и средата на ХХ век, в българската образователна практика винаги е присъствало и Православието. И не би могло да бъде другояче: нравствената опора е задължителния и неотменим компонент на народното съзнание и националната сплотеност. От 1945 год. насам, когато религията наистина бе изхвърлена от българското училище, тази опора бе отсечена от корена си, бе заменена с някаква съмнителна идеология. Така народът ни, останал излъган в очакванията си и „вкусил” свободата (която в нашите условия се превърна в безотговорност), изпадна в хаотично морално състояние. От пълно неверие хората у нас преминаха към сляпа вяра във всичко – в който и да е бог, политик или в някаква абстрактно разбирана българщина. Идеологическите и политически ограничения от близкото минало бяха заменени с пълна „свобода на съвестта и свобода на мисълта. (Конституцията, чл. 37, ал. 1); безпрекословното налагане на атеизъм и безбожие бе заменено със свобода „на избора на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи”. Първата замяна често се разбира (и на практика се прилага) у нас като пълна „безотговорност” да мислиш, да говориш, да пишеш и да проповядваш каквото си поискаш; а втората отвори вратите на сектанти, фундаменталисти „благотворителни” фондации и пълен религиозен (или атеистичен) хаос в съзнанието на мнозина. Ако вярващият има за свой пътеводител или основа на живота Бог или някое божество, то атеистът е склонен да вярва във всичко: в някакъв Вселенски разум, Сила или Енергия, в екстрасенси, гледачки и баячки, вещици и таласъми, извънземни и т.н. Все пак, в духа на международните изисквания за правата и свободите на човека в едно гражданско общество, в Конституцията на РБ освен алинея 1 на чл. 37, цитирана по-горе, съществува и алинея 2 на същия член, в която се казва, че тези свободи не могат да бъдат насочени срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на гражданите.

И днес, когато се трупат различни програми и платформи за бъдещото ни развитие, мнозина, с пълно основание и сериозност, са загрижени за оцеляването на нацията. Оказва се, че конституираните свободи често влизат в противоречие именно с тази алинея 2 на чл. 37. Трудностите на преходния период се изразяват не само в икономическата нестабилност на страната и в лошия жизнен стандарт, но и в разклащането на нравствените устои на нацията. Наистина, предлагат се различни морални предписания: от единия край на нравствения спектър до другия. Малцина обаче разбират, че този плурализъм води със себе си един парадокс: като се струпват най-разнообразни нравствени норми, в действителност не се прилага нито една! Всъщност плурализмът в сферата на морала обикновено преминава в нихилизъм, тоест до отричането на възможността една или друга етическа система да има претенции за истинност.

Ето защо вече се говори за преоткриване на обединяващата формула, която да възвърне в нашето съзнание забравеното чувство на национално достойнство и да предложи нравствени ценности. Но където и да се търси, тази формула трябва задължително да отговаря на две изисквания:

1. Да изхожда от българския народностен дух и традиции. Едно дърво без корен умира, една нация без корен и традиции престава да бъде нация. Едва след като се укрепи коренът, дървото може да бъде облагородявано.

2. Да посее този български дух и корен най-напред в детските души. Известно е, че словото дава знание, знанието дава умения, а уменията се превръщат в навик Днес вече спешно се налага в българското училище да се дадат на учениците такъв мироглед и морални предписания, които най-пълно да отговарят на нашия народностен дух и вековен опит.

В тази връзка е и предложената от деканските ръководства на трите богословски факултета "Концепция за въвеждане в българската образователна система на учебен предмет „Религия”. Този предмет ще дава знания на учениците, а не вяра; ще развива в тях определени умения, с помощта на които децата да се ориентират в днешния сложен и противоречив свят; ще формира у тях истинско национално самосъзнание и самочувствие.

В тази връзка е и настоящото изясняване на въпроса за светското образование. Инициативната група, предложила "Концепцията за въвеждане на учебния предмет „Религия” в българското училище", счита, че трябва да се върнем към истинското значение на понятието „светско образование”. И така:

1. Ние сме съгласни с чл. 13, ал. 2 от Конституцията на РБ, че религиозните институции трябва да са отделени от държавата. В Германия църквата още от 1918 год. е отделена от държавата, но това ни най-малко не пречи религията да се изучава във всички класове на средното училище.

2. Ние сме съгласни с цитирания по-горе чл. 37, ал. 1 от Основния закон, но настояваме, че основата на българското национално самосъзнание е Православието, следователно изучаването му трябва да бъде част от образователната програма. Такава практика съществува в редица страни. В Италия наример живеят над 60 етнически общности, но всеки ученик в държавното италианско училище е длъжен да изучава християнството така, както е длъжен да изучава история на Италия, италиански език, литература, култура и пр. В предложената от нас концепция се предвижда възможността за изучаване (в исторически, доктринален и културен план) и на други религиозни учения.

3. Ние сме съгласни с чл. 5 от Закона за народната просвета, който гласи: „образованието е светско”, но считаме, че този израз трябва да се разбира по следния начин: светският характер на образованието не изключва възможността учениците да бъдат запознати с религията, която е неотменим компонент на всяка духовно-материална култура на човешкото общество. Тук е нужно да се спомене, че такова разбиране вече функционира (макар и непълноценно) в нашата образователна система. В отделни учебници, преди всичко по литература и история, все по-осезаемо присъства религиозната тематика (най-вече православната) и учителите се готвят по теми, които изискват сериозни занимания и справки със специалисти. Ето защо говорим за непълноценно функциониране на образованието, определяно като "светско". В почти всички развити европейски страни предметът „Религия” се преподава от богослови, без това да противоречи на светския характер на образованието. Време е да се поучим от тяхната практика.

4. Ние сме съгласни с чл. 4, ал. 1 и 2 от Правилника за прилагане на ЗНП, които се разбират в следния смисъл: „В светските училища религиозните учения могат да се изучават в исторически, философски и културен план, чрез съдържанието на съответните учебни предмети”. Сегашната практика да се преподават религиозни знания от неспециалисти, е най-малкото неуместна. Само учителите знаят какво им струва подготовката по тези теми. Те се затрудняват и при разглеждането в часа на класния ръководител на темите с религиозно и нравствено съдържание, предложени в списък от Министерството на образованието, науката и технологиите. Много от тези въпроси се избягват от класните ръководители или се представят така повърхностно, че остават неразбрани от учениците. И наистина, не е лесно да се говори компетентно за сектите, псевдорелигиозните култове, световните религиозни учения, християнските добродетели, религиите в България, вечната борба между доброто и злото и пр., ако човек не е изучавал богословие поне няколко години.Считаме, че светското българско образование задължително трябва да включва в себе си и религиозното обучение и възпитание. Все повече стават онези, които разбират незаменимата възпитателна роля на религията. Все повече са педагозите, които съзнават огромното значение на религиозните ценности за детската душа.

Религията създава у човека ново, задълбочено отношение към живота, мотивира друго поведение в средата, в която живее и към хората, с които живее. Насочва към възприемане на мъдростта и любовта като житейски принципи, създава критерии за ценностен избор. Тя развива социалното съзнание, разбрано като отзивчивост към нуждите на другите и единение на нашите мисли, чувства и действия с мислите, чувствата и действията на другите.

Твърденията на някои педагози и просветни дейци, че философията, етиката и нравствеността сами по себе си (откъснати от религията) могат да доведат до нравствено усъвършенстване на личността, са абсолютно неправилни и това се доказва в хилядолетната история на човечеството. Има народи, които не познават философията и етиката като самостоятелни теоретични системи, но няма нито един народ или племе на Земята, който да не познава някаква религия. Хиляди и милиони са последователите на различни религиозни учения, което не може да се каже за философските и етическите учения. Нравствените норми на религията се основават на нейната обредност и практика и са задължителни за последователите на религиозното учение, а нравствените предписания на философите нямат опора в бита, обредите и практическата дейност на човека. Те просто „висят” в съзнанието под формата на знание, което не може да бъде приложено. Ето защо философията и етиката като учебни предмети не могат да заместят религията, а преподаването на религията „в исторически, философски и културен план” има само познавателно, но не и възпитателно значение за личността.

За всички християнски народи нравствеността произтича от християнските норми. Те може да не са свързани с религиозност (култово изповядване на религията), но са в основата на обществения и индивидуалния живот. Това се открива при малко по-задълбочено изследване на принципите на съвременната западна демокрация. Ето защо, ако нашите политици и общественици имат действително желание да водят страната ни към истинско демократизиране, те трябва да се откажат от атеистическото тълкуване на понятието „светско образование” и да дадат възможност на младите хора у нас да получат познания за християнството – основа на европейската култура.