Къде е труженикът?

Някога в Родината се водеше «битка за хляба». Хората, заети с най-необходимата професия, пълнеха хамбарите с реколтата, за което рапортуваха пред цялата страна. Освен това Родината си имаше и героични «трудови делници». През тях – през «трудовите делници на Родината» – миньорите вадеха из-под земята въглища, наричани от поетите «черно злато». И други подобни неща от същия род. Ако не друго, то поне в училищните учебници имаше нарисувани комбайни, сипещи златно жито в ремаркета; симпатични миньори пред купища руда; полярни летци; храбри моряци и т.н. Целият този празник на трудовия живот се пазеше от ракетчици, зенитчици, пилоти и танкисти, нарисувани един до друг. Така си живеехме – в тишина и спокойствие. След това обаче нещо се случи и маса професии заедно с хората, посветили се на тях, бяха изтласкани отвъд ръба на общественото съзнание. Не на периферията на съзнанието, а извън границите му. Тоест цял куп хора и професии бяха пометени с един замах като ненужни шахматни пионки. Природата, които не търпи празнота, веднага запълни вакуума с анализатори на фондови пазари, комедийни актьори, стриптизьорки, банкери, боксьори and so on.

Хората, нещата и явленията разкриват стойността си само когато изчезват или заплашват да изчезнат. Ние не ценим здравето, докато го имаме; вечни ни изглеждат родителите и техните грижи; мижав ни се струва привичният пейзаж и само цветята от чуждата градина кой знае защо ни изглеждат по-хубави. Помня, че бях свикнал с «битката за хляба» и «трудовите делници» на Родината и се отегчавах от тях. Ала днес, когато в масовото съзнание е наложено изкуствено впечатлението, че само моделиерите и създателите на различните видове паста за зъби се трудят неуморно, а хлябът си расте сам от полето и въглищата сами си се вадят от земята, труженикът взе остро да не ни достига.

Психолозите, мине не мине, вземат, че кажат по нещо вярно. Казал е някой от тях, че ако искате да възпитате детето си като пълен мързеливец, направете тъй, че то да не ви вижда заети с труд. Погрижете се майката с изцапани от тесто ръце и бащата, държащ отвертка или гребло, никога да не са отпечатват върху ретината на окото му и в съзнанието му. В такъв случай към седемгодишна възраст или по-рано (тук психолозите се разминават) вие ще получите в къщата си пълен безделник, истерик и мърльо. С една дума – аморален никаквец. А тъй като, както вече казахме, природата не търпи празнота, то душата, която не е заета с нищо, ще се запълни освен с мързел също и с всякакви видове зло. Бихме могли да се ограничим с баснята за Мравката и Пеперудата. Но баснята е целъмъдрена, а животът – не. В баснята само «зимата чука на вратата», а в живота – също и наркотиците, и пиянството, и Содом и Гомор. Така е с човека, който не само че не е научен да работи, но и никога не е виждал как се трудят мама и татко.

Ами народите като цяло? И те са деца. «Общественото съзнание – е казал някой си американски конгресмен – е съзнание на петгодишно дете». Тоест трябва да му се умилкваш, ту да го хвалиш, ту да го плашиш, да размахваш пред носа му ярки картинки, да му тракаш с кречетало, да обещаваш нещо сладко за десерт. По същество всичко изброено е директен портрет на онзи информационен подход, който се е формирал на Запад и се е намърдал в душите ни, без да се събува. Пълен Холивуд, с една дума. Плашат ни с апокалипсис, размахват ни картинки с гола плът, примамват ни с баклава, обещават ни рай след поредните избори, шепнат ни: «Ти си най-як». Изсипват върху героите, с които зрителят трябва да се асоциира, дъжд от стодоларови банкноти и, разбира се, не го учат да работи. В резултат от народа в най-скоро време може да се получи едно разглезено и капризно бебе, което не си е изработило противоотрова срещу греха и няма трудови и творчески навици.

Индианците някога са били вкарани в резервати от ракията. Нямали те в организма си онези ферменти, които помагат да се справиш с алкохола. Бързо свикване и още по-бърза деградация. А при нас и досега не се е формирал ферментът, който да ни позволи да смиламе информацията без вреда. Убийствени модели на поведение се напъхват в мозъците на обикновените хора като дискове в компютър. Натиска се бутонът «Play» – и край с този човек. В очите му се гърчи картина на света, в която има анализатори на «Forbеs», наградени с «Grammy» поп-певци, продуценти, приятели от нощния клуб и т.н. Но, извинявайте, а къде са онези, които ни шият дрехите? Карат влаковете в метрото, заваряват тръбите на същите онези тръбопроводи, от които зависи бюджетът на страната ни? Извършват сърдечни операции, правят мебели, ремонтират старите и новите домове? Къде са всички те? Според телевизионната картина на света множеството, заето с професиите, без които не бихме могли да живеем, е само сив фон за хората, заети с безполезни щуротии или с откровени престъпления.

И проблемът не е само там, че това е несправедливо и отвратително в морален смисъл. Работата е там, че един ден може да настъпи времето, когато осем мениджъра по маркетинг ще тичат след един единствен електричар; когато ще се окажем изведнъж посред една ленива и безпомощна цивилизация. В рамките на тази цивилизация делата на човешките ръце могат да откажат да служат на безпомощния и несръчен човек. Тъй от ленивата мома от известната приказка са избягали тенджерите и тиганите. А сред творенията на човешките ръце има не само тенджери, но и въздушни и морски кораби, атомни електроцентрали и т.н. Не само че е трудно да ги измислиш и създадеш. Доста сложно е и да ги експлоатираш. Може да ги експлоатира и ремонтира само трудолюбивият човек, който иска да се учи и не си пилее живота по нощните клубове. Ако това е ясно и дори аксиоматично, то трябва да направим съответните изводи. И в информационен, и в образователен, и във възпитателен план.

Когато Църквата се моли «за изобилие на земните плодове и мирни времена», тя предполага, че с човека всичко е наред. Тоест че земните плодове са налице, а човекът може да ги събере, съхрани, преработи, използва. Че всичко това не му е тежко и дори му е приятно, щом е полезен труд. Но ако човекът се отучи от труд, стане роб на безделието и греха в различните му форми, то плодовете на земята рискуват да си изгният в полето. Та нали вече и сега маса хора не искат изобщо да се трудят. Те са съгласни да живеят със социални помощи, милостиня, кражби, само и само да не работят. И това е резултат на дълги неправилно живяни години. Така че скоро Църквата ще трябва да се моли не само за «земни плодове», но и за «гнусене от безделието и придобиване на дара на трудолюбието».

Времевото отдалечаване от епохата на соца ни позволява да отделим житото от триците и доброто от лошото. Това «добро» не беше толкова малко. Човекът на труда, турен в самия център на полезрението, бе едно от добрите неща. Филмите за офицери от далечни гранични поделения, за геолози, летци-изпитатели и за останалите хора с героични и сложни професии бяха снимани изобилно и качествено. Пък и всеки буквар, както вече се каза, караше мъничкия читател да помни, че в света има полярни изследователи, космонавти, подводничари, селски труженици. В контраст с днешната епоха на новите «герои» тази картина на света възкресява в паметта ни забравеното понятие «дефицит». С тази дума в Съюза наричаха недостига на различни видове салам и много други неща. Днес, когато с парцалките и кльопачката проблеми няма, в графата «дефицит» неочаквано попадна здравият поглед върху нещата, умното и отговорно отношение към живота. При добро желание можем да преодолем този дефицит или поне да започнем да мислим в тази насока. Да се замислим, например: «Защо свети тази крушка? Кой ли и къде ли в момента се труди, за да може да ми свети тя?» Ето, замислиш се над това – и хоп, вземеш, че изключиш някой излишен електрически прибор.

Тъй незабележимо минаваме от темата «труженик» към темите «екологична отговорност» и «икономичен бит». Колко пъти съм го казвал: всички хубави теми са свързани една с друга.

Източник: www.pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов