Можем ли да научим децата си на щастие?

Наскоро дъщеря ми, тръгвайки за музикалната школа, за пореден път започна да мрънка, че не се чувства добре, че е уморена и всичко в този дух. Капризничи, помислих си. Ядосах се, позвъних на преподавателя, нарочно говорих силно, че не зная как да се справя. След това вдигнах скандал и обещах, че ако има тройка по пиано, ще има жестоки наказания. Последното беше лишаване от подаръци за Коледа…

Сепнах се: Господи, какво правя??? Някакво там никому ненужно пиано ме кара да ненавиждам детето си, а то да се чувства виновно? Ясно е, че инструментът няма нищо общо, че вината е само моя. Аз самата изпадам в ужас, когато децата ми разказват как техните съученици са тормозени за по-слаба оценка от отличен и са принуждавани да ходят на кръжок „Увлекателна математика“. Моите деца ми благодарят, че не ги принуждавам. Само че аз не съм с нищо по-добра от онези родители, просто съм избрала друг обект и то по лични причини.

Нека уточним още в началото, че изобщо не съм привърженик на пълния либерализъм, още повече на анархията, когато децата правят каквото си искат. По този въпрос, както и по повечето останали жизнени въпроси, съм за златната среда, която, както е известно, е най-трудна за постигане. Твърдост или мекушавост, строгост или свобода? За какво да подготвяме детето в живота – за радости или за страдания? Една от основните трудности по този път е да умеем да подбираме думите си при разговорите с децата за живота на възрастните. И разбира се, да даваме по-малко примери от собствения си живот.

Когато голямата ми дъщеря идва с думите „дъно и безизходица“, веднага започвам да я разубеждавам. Разбирам, че това е 90% пубертетско позьорство, но то също ме плаши. Даже ме убеждава, че децата и без мен знаят за трудностите и неприятностите. А че в живота може да има щастие и радост, хайде опитайте се да ги убедите! Трябва да притежаваме огромен талант, за да научим децата да изпитват радост от простите неща, да са щастливи от това, че са здрави, че слънцето грее, или вали дъжд, че имат приятели. Особено днес, когато щастието се отъждествява с „възможността за потребление“. Но преди всичко не бива да внушаваме на детето, че без учение, т.е. без висше образование то е никой и никога няма да е щастливо.
Например моите родители никога не са ми натяквали, че ако не се уча добре, ще стана чистачка и нищо повече. А и въобще никога не са се изказвали пред мен с презрение за който и да било труд. Може би защото когато съм се родила, татко е бил товарач в магазин, а мама чистачка, при това и двамата с висше образование. Родителите ми никога не са ме принуждавали да се занимавам с нещо. Искаш да учиш – добре, не искаш – твоя работа. Даже проблемите с поведението ми обикновено се коментираха така – нищо, момичето ми, всички велики хора са били хулигани. Това не означава, че не ми се караха и наказваха за лоши постъпки, че им е било безразлично. Просто винаги поддържаха у мен убеждението, че съм добра и всичко ще бъде наред. Просто ме настройваха за щастлив живот! Не прост и лесен, а именно щастлив. Аз бях сигурна, че съм умна, добра, талантлива и обезателно ще бъда щастлива!

Когато по-малката ми сестра разказваше как ще порасне, ще изкара много пари и ще купи на мама къща, кола и конче, никой не я спираше. Винаги и казваха – давай, дерзай, ние много ще се радваме. Дори в плановете за личния ми живот отсъстваха мрачните прогнози. Всички възрастни – мама, татко, баба ни разказваха за своите лични отношения само в светли краски – за хубавите моменти, а не за неприятностите. За това, че татко периодично е изпадал в запои и е пропивал всичките си пари узнах едва наскоро. Разбира се, разказваха и за трудностите, особено баба. Но сега разбирам, че това е бил разказ за преодоляване на трудностите, за непреодолимата жажда за живот.

Една моя приятелка от детството, с която отдавна не поддържам връзка, ми разказваше, че нейната майка изгонила съпруга си алкохолик и не само й го казала директно, когато била на осем години, но и постоянно й натяквала – животът ти ще бъде като моя, няма да видиш щастие, ще намериш някой изрод. Действително тя срещнала точно такъв – наркоман, от когото избягала обратно при мама, само че с дете на ръце. Докато поддържахме връзка, ситуацията в нейния личен живот продължаваше да бъде тъжна и безизходна. Има ли връзка между думите на майката и живота на дъщерята?!… Уви, според мен връзката е съвсем пряка.

Моите родители успяха да възпитат в мое лице един потенциално щастлив човек, при това готов за трудности. Те не го правеха специално, повече на подсъзнателно ниво и на базата на собствения пример. Моят живот се промени, аз дойдох в Църквата (а те не), но станах ли по-щастлива? Да, трябваше да стана и на първо време беше така. Но постепенно ме обхващаше чувството, че животът е болка и страдание, струваше ми се, че веднага трябва да престана да бъда щастлива, че това е срамно и неправилно. Свещеникът, при когото се изповядвах, никога не ми е говорил такива неща, напротив винаги беше радостен, макар и строг. Трудно ми беше да преодолея погрешното си разбиране, че щастието е срамно и неправилно чувство. Честно да си призная, все още не съм го преодоляла.

Не ми се иска да разсъждавам защо се случи това. Повече ми се иска да разбера какво да направя, че нашите деца, които се възпитават в Църквата от ранна възраст да не навлязат в живота с такива чувства и мисли. Защо смятам, че такива мисли съществуват? Защото ги виждам у децата, в техните разсъждения. Понякога се ужасявам колко неистински са техните знания за Църквата, за вярата, за християнския живот. В неделното училище говорим на нравствени теми и много ми се иска децата да имат правилно разбиране за добрите дела, за любовта, за милосърдието, за прошката. За това, че Господ на първо място е наш Отец, а не жесток съдия, който иска да живеем в мъки и страдания. За това, че главните чувства на християнина трябва да са любов и радост, а не страх и скръб. Защото децата по-лесно запомнят думите грях и наказание, отколкото любов и милосърдие.

Най-добрата възможност да разберем какво мислят децата за вярата, християнския живот, Църквата е да им задаваме подвеждащи въпроси. Например да ги попитаме: „Според вас човек, който не е дошъл да освети козунаците си на Великден, може ли да се нарече християнин?“ Половината отговарят твърдо не. В известен смисъл сякаш възпитаваме децата си да бъдат като фарисеите, те бързо научават какво е правило, особено когато другите го нарушават. Децата, които растат в Църквата, често се страхуват да кажат нещо неправилно и „греховно“…

Друг въпрос: „Как мислиш, ако си изповядал своя грях, а пак си го извършил, Господ ще ти прости ли?“. „Не, няма да ми прости…“ Питам, а когато молиш мама всеки ден да ти прости, нима тя в края на краищата не го прави, при условие, че действително се разкайваш? Изведнъж детето отговаря – а моята майка няма да ми прости, тя никога не прощава… Или десетгодишно момиченце ме пита дали е вярно, че по време на месечния цикъл жената е нечиста и скверна? Защо този въпрос я вълнува???

Защото в детските главички са натрупани тонове бабини деветини, а няма нищо за главното. Те знаят всичко за Хелоуин, че това е бесовски празник и че който си слага маска, вика бесовете, а не са чели Евангелието. Повярвайте ми, това са деца на напълно нормални родители. Добри деца, но в главата им е пълна каша. Налага се тази каша да се подреди, желателно е до настъпването на пубертета, за да не изпада детето в крайности – или в излишна мрачност по повод греховността на света и житейските трудности, а след това и в мракобесие, или в безпаметно веселие и напускане на Църквата.

Аз ще разказвам на своите дъщери, че жената се спасява с чадородие, но няма да им говоря за нейното главно предназначение в православната традиция, нека решат сами. Искам те да станат добри и щастливи хора, които знаят какво е добро и зло, какво е помощ и милосърдие, любов и радост. Разбира се, ще им разкажа и за страданията, но в никакъв случай няма да чуят от мен, че именно в страданията и трудностите е висшият смисъл на живота на християнина. Не желая да плаша или притискам децата си. Нека тяхната Среща се състои тогава, когато трябва и нека тя да не бъде псевдосреща, която аз съм им натрапила по своята родителска воля. Засега всичко добро, което правят, в това число и ходенето в храма, го правят по свое собствено желание. Искам така да бъде и занапред. | www.matrony.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска