Националната просвета: щрихи на самокритика

Какъв свят построихме, за да живеят в него децата ни? С какво постлахме пътя, по който уверено да вървят без капани и падения? Какво необходимо им дадохме в борбата за съществуване? Колко обич и топлота им показахме в семействата? Какво им дадохме ние като Църква? Какъв живот насадихме в сърцата им? В кой Бог ги научихме да вярват? Какво от всекидневно повтарящите се наши действия ги научи да живеят вярата си? Колко много от греховността на децата ни тежи върху нашите рамене! Колко материализъм, колко безбожие, колко вулгарност! Лъжа ли е, че децата ни са наше отражение, но без фалша на лицемерието, с което повечето от нас живеем?

Настоящият текст е беседа на Негово Блаженство, произнесена пред дейци на народната просвета в залата на Археологическия институт в Атина, 30 януари 2000 год.

Този ден, посветен от Църквата и Държавата на националната ни просвета, насочва мисълта ни към нашите деца. Този ден налага да слезем от троновете и да излезем от катедрите си; да навлезем в обичайния живот на нашата младеж, да вникнем в неизразимите й желания и да почувстваме горчивината от неизпълнените й мечти. Ще отида, с ваше разрешение, при тези деца, които се събират в банди, осъмват в таверните, изправят предизвикателно своите мотори на задните им гуми, събират се в своите клубове без столове и се качват върху масите; при децата, които се хвърлят в наркотиците и потъват в измамния им рай, които осъждат всички нас или по-скоро ни отхвърлят. Тези деца са нашите деца. Усещам че имам огромна отговорност за тяхната съдба, за житейския им път и чувствам нуждата да направя пред вас самокритика, но не за да ви поуча какво трябва да правите вие, а за да споделя с вас мислите си за феномена на огнената младост, която – още неопознала добре живота – се отвращава от него или го опорочава. Простете ми, че насочвам обектива на изследването си към тази категория младежи, но това не означава, че пренебрегвам съществуването на толкова други – не. Но защо го правя? Защото тук патологичните симптоми са най-силни и болката е най-разтърсваща, само като помислим, че тази изтласкана на границите на обществото младеж, с нейния кипеж от сили и възможности би могла да не бъде в такова състояние, ако… Ако аз и вие и още мнозина други бяхме изпълнили своя дълг към нея по-добре, по-истински и с повече вяра.

Но не се безпокойте, нямам за цел да ви обвиня. Би било неприлично нещо такова да се случи в събрание като днешното, в което празнуваме светите покровители на нашето образование и сме ви приели на това църковно място. Не сме ви поканили тук, за да ви упрекваме, а за да ви почетем. И вярваме, че ви почитаме, като очертаваме практически нашите “щрихи на самокритика”, фиксирайки младежта на днешния ден, младежта на второто хилядолетие. Днес вашият Архиепископ иска да мисли гръмогласно, преди всичко, за да чуят ушите, намиращи се най-близо до устата му, тези няколко сурови думи, които може би ще събудят заспалите съвести и ще развълнуват застоялите води.

Децата, за които говоря, не са отделени от своята среда, те учат в училище, живеят в своя дом, занимават се с подготовката си. Те представляват една голяма категория съзряващи, към която принадлежат деца и от добрите семейства, тази на “освободените” от “ръждясалите идеи”, рационалните и дръзките. Тяхната главна обща характеристика е скептицизмът – онзи непоносим рационализъм, стремящ се да даде материалистично-логично обяснение на всички явления. Повечето младежи в тази възраст възприемат това убеждение и то “убива” вътре в тях всичко, което мъчително е въздигнато там от съдружните усилия на семейство, Църква и училище. Този безпощаден бунт най-често изкоренява религиозната вяра, защото тя основно го предизвиква с невъзможността да бъде подчинена на логични схеми. Характерни са думите на Л. Толстой за този период от възрастта му: “След първите четиринадесет или петнадесет години от детството ми, тридесет и пет години бях един нихилист, в пълния смисъл на думата, тоест, не социалист или революционер, както главно се разбират тези думи, а нихилист, в смисъл, че не вярвах в нищо” (М. Макракис, “Достоевски и бунтът на младите”, стр. 26). В същото състояние изпадат и болшинството младежи днес, които – пред нуждата да намерят някаква опора и начин да се изразят като личности – прегръщат, и то почти всички от тях прибързано, идеологии и философии, възприемани от неопитните им младежки очи като панацея за страданието на света. Контактът им с тези реалии често ги отчайва, защото прекрасните слова на теориите са много далеч от прозаичната всекидневна практика. И тогава те или се обръщат и се затварят херметически в себе си, за да се защитят от всяко “скверно” външно влияние, или се хвърлят в анархизма, насилието и порочността, тласкащи ги към отвратителни и наказуеми антиобществени действия. Разочарованието на младежта от днешното общество не е необяснимо. В техните очи нашето поколение се е провалило, затова и всичко, което ние сме приели, те го отхвърлят, единствено като противодействие на нас. Те смятат, че ни окарикатуряват когато носят дрипи, тъй като ние се обличаме светски. Вършат обратното на онова, което им казваме, защото сме им показали колко непоследователни сме, когато и ние не вярваме в онова, което говорим, и тайно го нарушаваме.

Самотата е един друг трагичен симптом на съвременниците ни и особено на младите. Тя ги сграбчва безмилостно и ги обездушава. Когато говорите с тях ще се убедите в това. Постоянното оплакване на повечето деца е, че не могат да споделят проблемите си със своите близки, защото те не ги разбират. Пред приятелите си те не се откриват лесно, тъй като вече са придобили горчив опит. Истинското приятелство отдавна е рядка монета, а в съществуващите господстват личният интерес, общите страсти и желания, и когато те се удовлетворят – разпада се и приятелството. Самотата бичува децата ни днес. И те се мъчат да намерят нещо, някого, някъде, за да кажат истината, да общуват като хора, да почувстват че съществуват – че са живи – че ги има. В обичайните места където се събират младежите господства партизанството, дегенерацията, покварата. Как в такива места ще вирее позитивен и творчески диалог? Там, когато говорят – ругаят и сквернословят, а ако не сквернословят – политиканстват и се окайват, ако не политиканстват – празнословят, а ако и не празнословят – гледат телевизия, тази “магична кутия”, оглупяваща зрителя с методично промиване на мозъка, отнемаща неговата собствена личност и налагаща му на нейно място чужда и фалшива маска.

Днес младежите мъчително търсят идеали и демагозите са готови да им ги дадат начаса. Равенство, справедливост, свобода, хляб, образование, любов – прекрасни думи, които обвихме около детските души, но без да имат съответстваща същност. Думи, думи, думи. Днес кой говори на децата за любовта и им посочва пътя, за да я намерят? Борбата за мир се опитва да замести това благо, но едно е мирът, а друго умиротворяването. Излива се потоп от мирнословия върху нас, търгашество – бих казал аз – с великия Божий дар за човека, и всичко това лицемерно се изчерпва с някакви шествия, манифестации и демонстрации извън посолствата. Като че ли всичко се заключава в това, а разбира се, че не може да бъде само и единствено това. Горко ни, ако жадуваният от всяка човешка душа мир, представлява едно шествие! Но това е действителността и за младежите той и там свършва. Кой ще им каже истината? Кой ще им разкрие реалността? Говорят за обществена справедливост и за равенство между младите, а им заковават препятствия, за да не могат да преобразят обществото. И кои вършат това? Онези, които не вярват нито в равенството, нито в справедливостта, защото ако вярваха нямаше така помпозно да демонстрират богатството си и безмилостно да онеправдават работещите за тях. И мислите, че децата няма да го разберат, или няма да го проумеят рано или късно? И няма ли тогава да ни изоставят и да ни отрекат, заради това че ги заблуждавахме? Възможно ли е наистина някой да вярва, че може да лъже постоянно толкова много хора без да бъде разкрит?

Изложих някои страни на драмата, преживявана днес от нашата младеж, която ни отрича правото да бъдем нейни водачи по пътя, по който и ние не вървим. Затова и нашите начинания са пропаднали в нейните очи. Говорим и не ни чуват, а понякога и ни подиграват, и не защото ни познават лично – какъв е всеки един от нас, а защото всички ни свързват с една епоха, с една система на живот, разтерзана и компрометирана от нас самите. Така днес всички плащаме грешките, трагичните грешки на предците ни и нашите собствени едновременно. Не ни вярват, не ни обичат, не ни търсят. Но моето намерение не е да съдя децата. Себе си искам да съдя, поколението си да обвиня, епохата ни да прикова на позорния стълб. Защото ние сме виновни за днешната безизходица на младежта ни. Ограничихме се с теоретичната страна на нещата, с едното ни “висше учение”, а не погледнахме около нас да се вслушаме в стенанията на бедните, да почувстваме копнежа на търсещия за абсолюта, горчивината на предателството, отровата на разочарованието. Така оставихме децата си да станат послушни инструменти на измамници, които ги експлоатират, изцеждат силите им и господстват над тях. Ние ги оставихме боси сред тръните на живота, защото им отнехме предпазния щит на вярата, лишихме ги от богатството на идеалите и ги осъдихме на плачевна мизерия, на духовна и нравствена бедност, а това неумолимо ни задължава с високите си лихви. И ще го плащаме скъпо, ако вече и не го плащаме. Това е възмездието за лъжата ни. Ще загубим, ако вече и не загубихме децата си от своите ръце и тях ще ги спечели временно светът, докато и той по реда си ги предаде на своя “княз”.

Питам ви, обични мои, и за пореден път и аз се питам, какъв свят построихме, за да живеят в него децата ни? С какво постлахме пътя, по който уверено да вървят без капани и падения? Какво необходимо им дадохме в борбата за съществуване? Колко обич и топлота им показахме в семействата? Какво им дадохме ние като Църква? Какъв живот насадихме в сърцата им? В кой Бог ги научихме да вярват? Какво от всекидневно повтарящите се наши действия ги научи да живеят вярата си? Колко много от греховността на децата ни тежи върху нашите рамене! Колко материализъм, колко безбожие, колко вулгарност! Лъжа ли е, че децата ни са наше отражение, но без фалша на лицемерието, с което повечето от нас живеем?

Днес децата гласно и явно показват, че им липсва любов и ние веднага сме готови да ги изкомандваме “обичайте се един другиго”. Като че ли това е всичко. Но какво се поправя само с едните думи? В “Братя Карамазови” старецът Зосима, отправяйки словото си към госпожа Хохлакова, която нямала крепка вяра, говори за любовта във връзка с вярата: “Нищо не може да докаже съществуването на Бога, и въпреки това е възможно да се убедим в това”. “Как, по кой начин?” – пита госпожата, а старецът отговаря: “С опита от действената любов. Постарайте се да обичате ближния действено и неуморно. Колкото повече напредвате в любовта, толкова по-несъмнено ще се убеждавате в съществуването на Бога и в безсмъртието на душата”. Според отец Юстин Попович, Достоевски обобщава всички проблеми на света в два основни, тоест, в проблема за съществуването на Бога и в този за безсмъртието на душата. Всички други се подчиняват на тези два, а от тяхното разрешаване зависи разрешаването на всички останали. “Ако има Бог, тогава и аз съм безсмъртен” – изповядва “либералът” Трофимович в “Бесове”. В крайна сметка Христос е единственото спасение на света, защото Той е животът, свободата и избавлението.

Свободата в християнството означава изкупление и това изкупление може да бъде намерено единствено в лицето на Христа. Свободата заедно с равенството и братството са същността на християнството. Но тези понятия са извадени от първичния им смисъл, изопачени са на политическата арена и са загубили истинското си измерение. Така вече за мнозина свободата престана да означава освобождаване от страстите, “разпъването на тялото” – както учи Христос и аскетичните отци, защото, съгласно това разбиране, оставането на човека в страстите му е най-лошият вид робство, и обратното – неговото господство над тях е най-великата свобода. Според Климент Александрийски: “да паднеш и се предадеш на страстите е такова крайно робство, че в него единствената свобода е безгрижието за тяхното покоряване” (“Строматис”, гл. ІІ, ХХІІІ, ΒΕΠΕΣ 7, с. 360). Разрешете ми тук отново да се позова на Достоевски. Веднъж го посетил младият студент по богословие А. Зеленецки, за да се посъветва с него. Поетичният диалог, разменен между писателя и студента, е запазен от последния в един потресаващ разказ за това, как от атеист след тази среща е станал вярващ. В този разказ писателят казва на младия студент: “В нашата епоха приравняват свободата с разкрепостяването на страстите, докато истинската свобода се намира в господството на човека над себе си и над волята си, така че накрая човекът да може да придобие нравствено съвършенство и стане истински господар на себе си” (М. Макракис, пак там, стр. 37).

Доколкото понятието за свободата не се ограничава само с това, никой не може да бъде свободен, ако не се избави и от материалните блага, които оковават духа му, защото икономическата сигурност повечето пъти се преобразява в робство на парите и прелъстяване от тях. В този дух се тълкуват и думите на Христос към богатия младеж, че ако иска съвършенството, тогава трябва да продаде всичко, което има, да се освободи от него и да Го следва. Истината е, че натрупването на множество материални блага не се съпровожда от душевна пълнота. Много деца от богати семейства изживяват драмата на несигурността и безпризорността. Те имат всичко, освен едно. И отсъствието на това едно, предизвиква тяхното нещастие. Великите отци на Църквата, чиято памет празнуваме днес, развиха едно широко учение за богатството с огромни обществени измерения, за каквито никакъв социализъм и никакъв комунизъм не биха могли и да мечтаят. Ние хората сме брънки на своята цивилизация и сме принудени да задоволяваме многобройните си нужди – ни диктуват находчивите търговски реклами и ние навлизаме все повече и повече в блатото, в робството. Не е чудно, че колкото повече светът се заплита в мрежата на потребителството, толкова повече губи свободата си. В наши дни човекът е станал “роб на един безотговорен, механичен и материалистичен живот. Той никога не ще може да придобие свободата, нужна за ясното разбиране на неговото значение. Толкова е заплетен в нуждите на живота, че не може да вникне в дълбокия му смисъл” (Gary Carey, The Brothers Karаmazov, Toronto, стр. 59).

Кой е говорил някога на децата ни така убедително за точното измерение на парите в живота ни? И ако все пак се е случвало да им говорим за свободата, то кога им обяснихме истинския й смисъл? И ако все пак сме им го обяснили, то колко от нас първо сме го приложили в собствения си живот? Обвиняваме децата си, че живеят паразитно или немарливо и разюздано, че постоянно висят в различни заведения и сборища, пушат, пият алкохол и си губят времето в безсмислици. А запитахме ли се всички ние, дали нашият живот не ги тласна натам? Кога ги поучихме с нашия личен пример, че най-голямата свобода е, когато станеш слуга на всички, когато можеш да обичаш всички хора, когато станеш брат на всички?

В нашите деца няма любов. Не са научени да обичат, защото не са научени да се смиряват. Смирението има пряка връзка с любовта. Бог е образецът за любов. Той ни обичаше, и затова стана заради нас “послушен до смърт, и то смърт кръстна”. Обича онзи, който има силата да не иска всичко за себе си. Истинската любов преминава през смирението и през нашето самоотричане. Тогава тази любов става възраждаща и преобразуваща сила и прави хората братя помежду им. Така се установява и равенството, извиращо от братството. Без любовта – така както ни учеше и я живееше Христос – и свободата, и справедливостта, и равенството са само химера. Затова политическите прокламации, които отхвърлят християнската любов и отделят останалите фактори от нея, в действителност удрят въздуха, защото не е лъжа, че ако не обичаш силно, постоянно и всецяло, не можеш да живееш нито свободата, нито равенството, нито братството. Всички те стават просто символи без никакво реално отражение. Истинската справедливост и единство между хората се осъществяват само в Христа, а не с кръв и революции. Мислите ли, че младите не чувстват всичко това? Засега се увличат от красиви символи и се отдават на реализирането на неопетнените им идеали, които ги трогват, но те не закъсняват и да разберат заблудата. Никоя от техните норми не може да бъде реализирана, защото им липсва основа. Кой отдели от любовта благата на свободата, справедливостта, равенството и братството? Как да не се почувстват децата ни предадени, когато нашите слова са звучни и красиви, а всекидневната ни практика ги опровергава? Където не съществува любов, съществува принуда. Но дори и към добри действия един такъв натиск, няма нравствена стойност и никога не е траен. Отслабне ли той, човек се връща към предишното си състояние. Любовта е свобода. Свобода трайна и ненакърнима. Старец Зосима пита всички онези всевъзможни обществени реформатори, обвиняващи християните в утопичност: “Ако ние действително сме само мечтатели, както твърдите, кажете ни тогава кога ще построите вашето здание и кога ще постигнете справедливост само с вашата логика, без Христа?”

Сега може би става още по-страшно престъплението на всички онези, които се мъчат и в нашата страна да разрушат в сърцата на младежта ни вярата в Христос, да изхвърлят от живота й Твореца на Живота. Толкова красноречиво го изразява Одисеас Елитис в “Достойно ест”, когато Го пита:

“Изгнани Поете в своето столетие, кажи, какво виждаш?

– Виждам горделивите някога народи, предадени на осата и киселеца.

– Виждам секирите, които във въздуха разцепват бюстовете на Императори и Генерали.

– Виждам търговците, които наведени събират печалбата от своите трупове.

– Виждам взаимната връзка между скритите значения”

(Одисеас Елитис, “Достойно ест”, Народна култура, София 1987 г., б. прев.).

Престъпление с вселенско измерение, което сковава живота на нацията ни и лишава новото ни поколение от мисъл, от мечти, от възможност за истински напредък. И това се случва с народ като нашия, който би могъл да твърди, че носи вярата в костите си, че вярва в Бога, в Христа, до такава степен, че Го счита за свой собствен. Един неопаганизъм и неоюлианство се появи днес, изразяващ някакви искания да завладее толерантността във възпитанието на гръцките деца, да прекъсне “догматичното напояване на младите” с Православието, дамгосано от определени кръгове като “господстваща идеология”, макар че то не носи никаква идеология, а същността на народния живот. Традицията ни е откърмена от неговия дух. Нашето Православие е израз на душата ни. За нашите отци Христос е истината и истината е Христос – две неща, които са въплътени. Мъдрият отец Козма в далечни времена изрази тази истина с няколко думи, казвайки на народа ни: “Христос и душата ви взаимно се жадуват”! В този народ семето на безбожието и материализма методично подготвя една невиждана катастрофа, чийто последствия дълго ще изпитваме, а вече и виждаме днес в нашите деца. Отделени от гръдта на своята Майка – Православието, те са лишени от смисъла на битието. За нас гърците Православието не е някаква светлина, идваща от Изток, а смисълът на нашето битие. Нека разберем това, защото иначе сме заплашени от изчезване и заедно с нас са заплашени и децата ни, и те, не се съмнявайте, ще станат “синове на геената дваж по-достойни от нас”.

За да се развиваме като нация нашите разбирания трябва да се освободят от духовното робство на западната култура и да се върнат при народа ни. При народа, който винаги е имал на своя страна манастира, светата икона, тамяна и молитвата. Това е нашата традиция, която ни е спасила от шизофренията на разпадналата се личност, която днес изживяваме ние и децата ни. Сега единствената ни надежда е Църквата и харизматичните й вярващи, клирици и миряни, призвани да се приготвят, за да възродят душите на чедата Божии. Не се нуждаем от силно “разтърсващи” проповедници, просълзяващи своите слушатели, но не променящи нищо в живота им, трябват ни истински учители – възпитатели на човешката душа. Нуждаем се от педагози с Христова обич и жертвен дух, които да застанат до децата ни, да беседват с тях, да им открият Божията истина, която спасява. Живеем в ада, защото не обичаме. Най-ужасният ад – това е да не можеш да обичаш. Но Христос е любовта – истинската и постоянната. Евангелието в ръцете ни е нашето най-силно оръжие. Младите чакат, ако още не е късно, да ги учим с вяра и искреност, а не професионално и с досада. Коренът на злото не е в обществото, а в самия човек, във всеки един от нас, който е частица на обществото. Тук първостепенно значение има възраждането на личността. Когато тъмната страна на вътрешния живот на човека се преобрази и освети, тогава целият му живот ще стане светлина, защото християнският живот е автентичен, чист, истински и реален. Когато ние християните живеем християнството истински, с всички сили и безрезервно, тогава би се променил пътят на света, и тогава и децата ни ще познаят божествения опит на вярата, отваряща хоризонт за обществен градеж. В определени исторически моменти християнинът борец за доброто става най-решителният революционер.

Ще завърша с един малък цитат от любимия ми Достоевски, отново от “Братя Карамазови”, съдържащ думите, чути от Альоша от един братовчед на първата жена на баща му – Пьотър Александрович Мюсов, който на свой ред ги е чул, когато бил във Франция от един директор на тайната политическа полиция в разговор със социалреволюционер: “В действителност – казал директорът – не се страхуваме особено от всички тези социалисти, анархисти, атеисти и революционери. Следим ги и знаем всяко тяхно движение. Обаче между тях има и някои, макар и малцина, твърде своеобразни, които вярват в Бога. Те са християни и едновременно социалисти. От тях се страхуваме много повече, отколкото от другите. Те са опасни хора. Християнинът-социалист е по-опасен от социалистът-безбожник”. Кой младеж пред идеала на едно ново Христово общество, с господството в него на любовта, свободата, мира, равенството, братството, справедливостта и солидарността, няма да стане негов знаменосец и няма да тръгне по този път? Аз отново се питам, някога да сме почувствали своята отговорност за това, че него го няма?