Проблемите на съвременното църковно образование и възпитание

Състоянието на църковната просвета, възпитание и образование днес поставя пред Църквата едни от най трудните за решаване проблеми. Тези въпроси не могат да бъдат добре разгледани извън цялостния църковен живот, историческия и културен контекст. Защото начинът, по който функционира Църквата като цяло, определя начинът на функциониране на нейното образование. И повърхностният анализ показва, че съществуващата в църковните училища система на образование и възпитание и е в криза. Тази криза е съразмерна на кризата на самата църковна и православна идентичност.

Създава се впечатлението, че със своите великолепни храмове, неоценимо свещено богатство, богослужение, с многочислени енории, епархии, манастири, църковни училища и други институции, с цялата богата литература, списания, вестници, с използването на медиите, с такъв брой образовани епископи, свещеномонаси, свещеници, монахини, богослови и професори, Църквата просто не е в състояние да разпространява своята мисия по действен начин. Нейният глас все по-малко въздейства уверено и убедително. Скоро няма да действа, нито ще обезпокоява. Очевидно, нашата Църква търпи прогресивна секуларизация, която разрушава Църквата отвън и отвътре. Струва ми се, че действието и мисията на Църквата в света се неутрализират или пренасочват в страничен коловоз, че Евангелието просто се стерилизира.

Процесът на секуларизация на Църквата се проявява в стремежа Православието да се сведе до нивото на природните религии, до традиционализма и до част от националните идеологии, вярата ­ до индивидуално-психологическа набожност, а Църквата ­ до сбор от религиозни институции. Днес хората смятат, че онова, което чуват от “официалната” Църква не е жизнено важно, докато решенията и отговорите за своите конкретни проблеми на живота търсят някъде другаде. Вътре в самата Църква се е стигнало до надмощието на институционалните над личните отношения. Сблъскват се клирократичният и демократичният принцип. Животът на вярващите и невярващите не се различава съществено.

Погледнато отвън, се достига до противоположното впечатление, че Православието се съживява. Увеличава се броят на епископите, свещениците, монасите и монахините. Разрушените храмове се обновяват и се издигат нови. Църковната литература преживява своето голямо възраждане. Голям е броят на онези, които желаят да учат богословие. Увеличен е броят на кръщенията, венчанията, водосветите, погребенията и на другите треби. Според преброяването от 1991 г., броят на сърбите, които не са се обявили като православни е незначителен. Нима всичко това не говори обратното на онова, което казах в началото? Съвсем не. Природната религиозност (или свеждането на Православието до природна религия) също се подновява. “Религиозните блага” и техните “потребители” се увеличават, разширява се религиозното съзнание. Но и заедно с това, църковният стил на живот и начинът на мислене са съгласни да тъпчат на едно място. Ще признаем, че не е лесно да се прокара разграничителна линия между религиозното и църковното ­ те вероятно се сблъскват във всеки православен християнин, но ние трябва съществено да ги разграничаваме. Религиозността е свойство на природата на “стария” и паднал човек. Църковността изисква “новия” човек в Христос. Църковната личност и религиозният човек не са еднакви. Между природния homo religiosus и църковната личност съществува фундаментална разлика.

Поставя се въпросът, дали съвременните църковни училища възпитават и образоват църковната личност, дали допринасят за изграждането на Църквата като Тяло Христово или създават религиозен човек ­ хладен и безразличен, суров професионалист на религиозния култ, надарен производител на “религиозни блага” и устроител на религиозно съзнание, което най-често е езическо, магическо, конфесионално, че и фанатично. Страхувам се, че благодарение на системата на възпитание и образование, нашите църковни училища създават повече религиозен, отколкото църковен човек.

Включвайки училищната и църковната кетихеза системата на възпитание и образование, която винаги е преобладавала в нашите църковни училища ­ там, където те съществуват ­ в същността си е копие на протестантските и римокатолическите образователни системи и институции, и то на онези, които протестантите и римокатолиците отдавна са отхвърлили или превъзмогнали. Знанието, което се придобива в такава система е знание като “информация”. Казано на езика на съвременната педагогическа наука, съществуващата образователно-възпитателна система се основава на модела на ниските информативни разработки. А това означава, че то не е пълно и като “информация”.

В тази система детето, ученикът или студентът е пасивен обект на възпитанието и образованието, “чиста дъска” (tabula rasa), върху която се отпечатва отвън определена информация за Бога, Църквата, вярата и живота. Единственият субект на възпитанието е наставникът, катихетът или професорът, в зависимост от това за кое училище става дума. Той пренася и дава готова информация, а ученикът е длъжен, да си я припомни заради по-късното й възпроизвеждане и повтаряне. Успехът или неуспехът на ученика зависи изключително от това, доколко той е в състояние да повтори. Образованието се свежда до интелектуалното измерение, до достигането и натрупването на готова информация, до “назубрянето” на “обективни” факти, формули и дефиниции, които бързо се забравят.

Какъв е изворът на образователното съдържание в църковните училища? Това са библейският текст и християнската литература, които по пътя на логическите операции и научни методи са систематизирани в различни науки, катихизиси, догматико-етически наръчници, във вид на утвърдени положения. Така образованието се състои в заучаването на текстове, на различни форми на църковния живот, на повтарянето и пропагандирането на утвърдени и дефинирани съждения, на убеждаване и доказване (логическо и психологическо) правотата и валидността на тези положения, форми и дефиниции, при същевременното оспорване (отново логическо и психологическо) на други доктрини, които са изведени от същите извори по пътя на същите логически операции. Това има важни последици. За мерило и критерий на истината се провъзгласява писаният текст (Евангелието, каноните, догматите, типиците, уставите, вероизповеданията). Така Православието се превръща в идеократична система, в строга кодифицирана правна и религиозно-нравствена доктрина, свежда се до система от забрани и наказания. В такава система Бог е или садистичен авторитет, или първия принцип на логическото мислене, работна хипотеза, с помощта на която се тълкува и обяснява всичко останало. Тази “обективизация” на тайната на Църквата редуцира Църквата до религиозна институция, чиято идентичност се извежда от утвърдени положения и пропозиции. Тогава текстът, каноните, догматите и формата се обоготворяват. В такъв случай църковността се измерва единствено количествено: с изпълняването на дадени норми, със спазването на ритуала и култа, особено на техните форми и с безусловното приемане на утвърдените положения като мерило на истината.

Въведената научна методология и критериология в богословието и тяхната употреба както и научното усилие за специализирани знания и предмети, са направили богословието да се разбие в обособени богословски предмети, които днес са станали независими един от друг. Всеки има свой метод и особена цел, и не вземат под внимание другите богословски науки. И така православното богословие, като всеобхватно и цялостно виждане на света и живота, богословието като “хляб на живота” се е разпиляло в отделни специализирани предмети и е станало мъртво слово и безплодна доктрина. Наистина, в нашия богословски факултет се е стигнало до значително обновяване на автентичното православното богословие, което е жизнено и екзистенциално. Превеждат се и се публикуват съчиненията на големи богослови от миналия и от нашия век. Съществуват все повече списания, които изразяват истинския дух и природа на Православната църква. Но всичко това не е променило съществено закостенялата система и институциите на нашата църковна просвета. Което е най-важно ­ богословието не извира от църковния опит. Сред мнозина е вкоренено мисленето колко е неприложимо на практика съвременното неопатристично богословие, каква “суха теория” е то, която няма връзка с конкретния живот. Може би в тази позиция трябва да се търси причината за такова състояние в църковната просвета. Ако богословието не извира от църковния опит, ако не е практика и опит, ако е изгубило сотириологичния си характер, за какво служи то тогава? Изглежда че служи само на научната суета на отделни богослови и професори, както е подчертал това прот. Александър Шмеман.

В нашите богословски училища се изучават чужди езици и други небогословски предмети, но се изостава далеч назад от най-новите постижения в тези области. Езиците се изучават с помощта на методи от миналия век. Затова завършилите и дипломирани богослови не могат да използват литература на чужди езици. Най-новите достижения в богословските науки още не са включени в съществуващите програми на богословските училища.

Дали образователните програми в нашите църковни училища допринасят за църковния, междуправославния и икуменически диалог или не? Страхувам се, че не допринасят, защото и в този смисъл те страдат от “автокефалността”, разбирана като самодоволство. Както тяхното самодоволство се проявява в отношението към другите нецърковни знания и опит, така, за съжаление, се показва и в отношението към опита и знанието, възпитанието и образованието на другите поместни православни църкви, да не говорим за другите християнски конфесии и деноминации. Нашите завършили и дипломирани богослови, а и докторите по богословие, знаят много малко за проблемите, живота и дейността, богословието и възпитанието, за устройството на другите православни църкви днес. Изключение са онези, които са се учили там. За щастие техният брой от година на година става все по-голям. Онова, което младите хора научават за римокатолическата, англиканската и протестантската църкви (конфесии) е главно повърхностно, селективно, идеологически оцветено и най-често неточно. Как тогава тези хора могат да водят творчески и плодотворен диалог с онзи или онези, които не познават, все едно за кого или за какво става дума? Разбира се ­ никак. И не представлява ли това предателство на Православието? Още един въпрос търси отговор: не са ли съществуващите наши образователни програми една от причините, но съвсем не и единствената, заради които днес се идва до доминирането на “националното”, “традиционното” и “регионалното” над църковното, католическото, вселенското? Не е ли станало частното по-важно от общото? ­ Нима това не е една от причините, поради които всички ние, вместо да говорим за Христос, за новия човек и за живота в Христос, днес държим повече пламенни и патетични, “родолюбиви” и “патриотични” речи? Нима не хабим повече енергия за осъществяването на “националните” и “държавните” интереси на “своя народ” (като че ли не всеки народ е наш!), а в това, този народ да влезе в Църквата като литургична общност? През това време много от “нашия народ” са отишли в секти, религиозни мундиалисти, агностици, сатанисти и многобройни други окултни астрологически, гадателски и демонични общности и дружества! Кой трябва да носи отговорността за това? Ние!

Кои са целите на образованието в нашите богословски училища? Основната и почти единствената цел е придобиването на професионална подготовка /квалификация/, дипломи за свещеници и други служби в църквата. Когато тази цел се осъществи, най-често престава всеки интерес към богословието и науката. Тогава хората започват да се занимават с въпросите, “с които се живее”. С богословие могат да се занимават “професорите”. Но тъй като “не могат да живеят” от това, те са принудени да се занимават с “допълнителни дейности”, за които се дава “хонорар” и от които се живее. Затова и онези, които са част от изключенията, с мъка и нежелание пренасят това знание, което са придобили отдавна (докато вземат диплома) и са го “консервирали” в лекциите и учебниците.

За материалното положение и за условията на живот в нашите училища не трябва дори да се говори. Навсякъде в нашата Църква има средства за приличен, дори за разкошен живот, а за просветата няма дори за оскъдно преживяване.

Каквото е образованието, такова е и възпитанието. То не може да издържи сериозна църковна проверка. Повече напомня на войнишко, отколкото на църковно възпитание. Доминира сурова дисциплина, предписана от различни “правилници”. Преподавателите и възпитателите са недосегаеми и неприкосновени авторитети, дори институции. Между възпитателя и възпитаника не съществуват личностни отношения, благодатното отношение баща ­ син или те са сведени до най-ниска степен, само до юридическото и институционално отношение висшестоящ ­ подчинен. Това предизвиква във възпитаника страх, подмазвачески, поданически морал и манталитет. Затова тези млади хора едва чакат да се освободят от тези училища и в дълбината на своето същество се бунтуват срещу тези садистични авторитети. Най-важно е това, че такова образование и възпитание превръща и Бога в “палач”, а Православието ­ в “полицейска” вяра, което възпитаниците по-късно и сами прилагат, и възпроизвеждат. Не ни утешава това, което днес е всеобщо явление в училищата. И не е случайна появата на книгите с надслов Долу училището и Училището като болест.

Далеч съм и от мисълта да отхвърлям реда и дисциплината в нашите църковни училища, а още по-малко да критикувам преподавателите и възпитателите, защото знам, че са отговорни и почтени хора. Намерението е да се посочи структурата, програмата и природата на дисциплината и порядъка в църковните училища. Придобива се впечатлението, че те в много неща подражават на светските структури, програми и войнишкия характер на дисциплината, която се проявява като превъзходство /принуда и заставяне/ на едните над другите. За разлика от такава дисциплина, Църквата познава само дисциплината и властта на любовта, свидетелството и служението едни на други, при което се използва принципът на икономията. Историята на Църквата постоянно ни напомня, че Църквата винаги е губила, когато е тълкувала и използвала властта като превъзходство и принуда, а такива моменти е имало. Най-много е печелила, когато е основавала своя ред и порядък върху властта на любовта и служението. В наше време, както рядко в някое друго, е необходимо църковният ред и порядък да се основават върху принципа на любовта и служението, а не на безличните закони и правилници. Ако определените утвърдени правила, наредби, устави, норми и закони трябва да съществуват, те не могат да определят природата на Църквата, заедно с това и на църковните училища, а трябва да бъде обратното ­ природата на Църквата да определя техния характер.

Вероучение

Обучението във вярата (катихеза), което се провежда в енориите или в държавните училища е в състоянието, в което са нашите църковни училища. Същите са методите, същите са и целите. Възпитателно-образователният процес се развива в отношението катихет ­ дете. В съзнанието на децата се “набиват” текстове от отделни наръчници и катихизиси. Карат ги да научат библейския текст, отделни формули и дефиниции. Целта е децата да придобият някаква интелектуална информация и знание за своята вяра. Използват се методи на класическото обучение, които отдавна са преодолени. Друг е въпросът, че такова обучение у нас най-често не се прилага. Ако обучението във вярата у нас не може да се приложи в държавните училища, защо да не е задължително в енориите, манастирите, епархийските центрове, частните домове и други подобни? Но това е особен проблем. Да се върнем към въпроса за досегашния опит с вероучението.

Вероучението днес е задължителен предмет в държавните училища в много страни: Дания, Германия, Англия, Уелс, Финландия, Гърция, Ирландия, Норвегия, Австрия, Швеция, Турция, в част от Франция и в някои кантони на Швейцария. Като избираем предмет се преподава в държавните училища в Чехия, Италия, Хърватско, Малта, Холандия, Полша, Румъния, Испания, Унгария и в някои кантони на Швейцария. В Албания, България * (бел. прев. ­ в България предметът Религия вече се изучава като свободно избираем в държавните училища), Словения, СР Югославия вероучението не се преподава в държавните училища. У нас това е задължителен предмет в Република Сръбска и Република Сръбска Крайна. В някои страни целта на вероучението е децата да опознаят своята вяра и да живеят според нея, докато в други ­ целта е само религиозно-информативна. Целият досегашен опит с такъв тип вероучение, все едно дали става дума за православни, римокатолици или протестанти, показва, че то не допринася за църковността, че не формира църковна личност. Не помагат нито употребата на най-съвременните постижения на педагогическите науки и дидактическите методи, нито учебниците и нагледните средства. Когато вероучението завърши, децата и младите хора най-често остават безразлични към Бога и Църквата. В най-добрия случай, те остават “убедени” и “теоретични” християни. Ако е така, а много изследвания показват, че това е преобладаващото положение, поставя се въпросът ­ не са ли класическото вероучение и класическите църковно-просветни институции и възпитателно-образователните системи църковна болест, която се разпространява с учението. Отговорът би могъл да бъде потвърден. В най-добрия случай те разпространяват християнство без Христос и Православие без Църква. Такова обучение, образование и училище разпръсква патогенни клетки, които заразяват църковния организъм и Църквата като жива богочовешка общност, свеждайки така Православието до природна религия. Оттук нашата първа задача би трябвало да бъде освобождаването от тази болест и “депрограмиране” на съществуващото псевдоправославно съзнание, манталитет и характер на образователната система и институции, а не да подобряване на това съзнание и система на образование и възпитание и превръщането им в “ефективни”.

Днес не ни е необходимо никакво “осъвременяване”, “модернизация” и “либерализация” на църковното образование, защото то и такова е прекалено светско и модерно, и точно заради това е стерилно и безжизнено. Необходимо ни е нещо друго: обнова на Църквата като съборна, съединяваща и цялостна литургична общност, въцърковяване на всички църковни институции, а и на просветните, възстановяване на църковния стил на живот и на църковния начин на мислене. Това е единственият надежден път да се върне жизнения, екзистенциален, сотириологически и католически характер на православното богословие и църковното измерение на възпитанието и образованието.² Възобновяването и съживяването на истинското православно богословие и въплъщаването на Евангелието в живота са невъзможни без обновата на Църквата като литургична общност, т. е. без обновата на енорията, и обратното.

Важно е тези проблеми да се идентифицират и опишат, а още по-важно е да се открие църковният път и метод за тяхното решаване. Поставя се въпросът, кой е “призван” и “компетентен” да подеме инициативата за това как да започне да се решава проблема. Уверен съм, че, макар и да са призвани, “просветните съвети” и “комисии”, “компетентните професионалисти” и професорите по богословие или “дипломираните богослови” със своите срещи, семинари и симпозиуми, не могат да решат проблемите на църковната мисия, образование и възпитание. Инициативата трябва да започне от епископите на нашата Църква, защото учителското служение е в самата природа на епископското служение, а след това всички ние, цялото църковно тяло, да бъдем съработници и помощници в това. Така е, тъй като днес най-добрите православни богослови, които се ползват с авторитет в целия православен свят, са именно сред епископите на нашата Църква. Затова е повече от необходимо те да проверят на събор, доколкото е възможно, целите, съдържанието и методите на съществуващото църковно образование и възпитание, както и на учебните програми в църковните училища през призмата на православното Предание и след това да посочат основните принципи, методи, съдържание и цели на църковното възпитание и образование, давайки си сметка за историческия и културен контекст, в който днес съществува Църквата, както и за нуждите на самата Църква. След това то би трябвало да се “възприеме” от цялото църковно тяло и да започне отговорен и трезв църковен диалог. Всеки, който има знания, желание и добра воля, би могъл да даде своя принос за намирането на най-добрите решения на този сложен проблем. Страхувам се, че всеки друг път е рискован и предварително е осъден на неуспех.

Персонално-евхаристийна педагогика

Днес е изключително трудно да бъдеш педагог, особено православен. Съвременният човек живее в плуралистична култура и плуралистично общество. Изправен е лице в лице с предизвикателствата на многобройни религии, идеи, идеологии, философски, научни, икономически, политически и социални теории и системи. На детето, ученика, студента или на зрелия човек на нашето време не могат да му се предават знания с методите на миналото. Те вече не са съгласни да бъдат обект на възпитанието, а искат да бъдат негов активен субект. Поради това, за да бъде словото й действено, Църквата трябва да се обръща към реалния и конкретен човек, а не към абстрактния човек и към човека от миналите времена.

Никога не е било толкова трудно да се навлезе в манталитета и характера на човека или на детето и да се спечели неговото доверие, както днес. Още от прохождането си, детето се възпитава като фанатичен потребител. Училището създава от него суров състезател и груб професионалист. Най-добрият приятел му е компютърът. Най-голямата част от свободното си време детето прекарва пред телевизора и гледа предавания, които разрушават неговото крехко психо-физическо същество. Много деца и много младежи растат и живеят без родителска любов. Не е малък броят на онези, които са подложени на всякакъв вид агресия в родния дом, училището, детската градина и в детския дом. Децата и младите днес са необщителни, недоверчиви, безволеви, разконцентрирани и в голяма степен ­ агресивни. Склонни са към бунт, правонарушение и престъпление. Съвременният човек се задъхва от изолацията. Оформил е в себе си “пазарен характер” (Фром) и потребителски манталитет. Неговата етика и нравственост са подчертано хедонистични, а целта на живота е колкото може повече да се произведе и колкото може повече да се консумира.

Съвременното светско образование и възпитание е подчинено на интересите и целите на държавните и мултинационални компании. Затова класическото училище е дошло до своя край. Скоро може да се очаква, че училището като институция ще престане да съществува. В близко бъдеще, радио-телевизионното и компютърното образование ще бъдат, вероятно, единственото или доминиращото образование. На онзи, който няма компютърно образование, ще се гледа като на неграмотен. Създава се общество от “самци”; основаваща се на интересите, принудителна в същността си, общност. В представите на мнозина за осъществяването на тази цел трябва да служи също и религиозното, и църковното възпитание.

Сега се поставя въпросът, дали евангелското слово и православната педагогика могат да дадат плодове в този и в такъв свят. Дали персоналистично-евхаристийната педагогика има шанс днес да успее или е осъдена на неуспех? Според мен отговорът е, че тя, и точно тя, има шанса да успее. Наистина, само доколкото е истински църковно артикулирана. Това ни подтиква към подвиг и към търсенето на отговори на въпросите какво е съдържанието и кои са методите и целите на православната педагогика.

Днес всички водещи богослови на Православната църква са съгласни в това, че православната онтология и антропология са подчертано персоналистични и че единствената автентична еклисиология на Православната църква е евхаристийната еклисиология. От това следва заключението, че православната педагогика е персоналистична и евхаристийна, и че цялата нейна тайна се изразява в Христовите слова: “Аз съм пътят и истината, и животът” (Йоан 14: 6). Какво трябва да се подразбира от това? Първо, че самата Истина не е абстрактна идея или вещ, която чака пасивно човекът да се приближи до нея, защото тогава тя не е активна и действена. От това се подразбира, че Истината е Личност, която се (само)открива, живо същество, Св. Троица: Отец, Син и Дух Светий.

Да познаеш Бога не означава да имаш понятие за Него, а подразбира срещата с Него в опита на вярата и установяването на лично отношение и комуникация с Него. Доколкото Той реално се показва и открива в литургичното общение, това още означава встъпването в лично отношение с другите, за да се познае Истината. Това означава да обичаш другия и да живееш за него.

Тайната на църковното възпитание и образование необходимо предпоставя живата среща и съработничество с Истината, среща на преносителя на Истината с този, който я приема, при което трябва да се отчита времето и пространството, в които се случва тази чудесна среща (епохата, времето, културата, възрастта, историческото наследство и т. н.). Това означава още, че Христос е първият педагог, Учител, и че всички ние, останалите, сме теурзи, Негови съработници и помощници. Без Христос и без нашия живот с Него няма богопознание, няма вечен живот. Това означава, че нямаме друг път (метод) освен онзи, по който Той е вървял, доколкото искаме да стигнем до желаната цел. Той е мерилото на Истината, Той е Истината, Той е Пътят към Истината. Следователно, единствената цел на църковното възпитание и образование е срещата и съединението с Него. Като Път Той е начина на Своя живот между нас и за нас, на Своето богочовешко дело, на Своята богочовешка практика. Усвоявайки Неговия начин на живот като свой, ние намираме единствения правилен път, по който можем да дойдем до Небесния Отец. Този път е Самият Той. Без христопознание няма богопознание. Това е пътят на саможертвената любов и богочовешките подвизи. Чрез Христос сме познати от Бога Отца и чрез Него познаваме Бога. От това ясно следва, че основната цел на църковното образование и възпитание е възпитаникът да обикне Христос, да заживее с Него, да влезе в евхаристийно общение и да усвои богочовешкия начин на съществуване. Следователно, целта на църковното възпитание не е придобиване на “информация” за християнството и Православието, а откриване и въвеждане в новия живот, при което се подразбира, че всеки възпитател и учител е отец, брат, икона Христова и по пътя към Христос обича, насърчава и окуражава своите ученици.

Никой не е изразил по-добре същността на православната педагогика³ от св. ап. и ев. Йоан, обичания и възлюбен ученик Христов и пръв богослов на Църквата Христова: “Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов (1 Йоан. 4:7-8), и добавя: “Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас” (1 Йоан. 4:12), “който люби Бога, да люби и брата (ученика) си” (1 Йоан. 4:21), “защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му” (1 Йоан. 5:3). Любовта, служението и личното свидетелство са неостаряващи и осветени методи на православната методика.

От това трябва да се изведат още някои педагогически заключения. Първо, църковното възпитание и образование е перманентно. То е постоянен процес и път, който никога не завършва. То се отнася към всички възрасти и служения в Църквата. В така разбирания образователен процес всички, които учат и които се учат са в Църквата. Учителят става ученик, а ученикът ­ учител. Няма висшестоящи и подчинени. Трябва да властва благодатното отношение баща ­ син. Църковният учител не е извор на Истината и знанието. Той е преносител и свидетел на Истината.

Православната педагогика и методика имат за основна цел формирането на истински и цялостни църковни личности. Те въвеждат възпитаника в Църквата като литургична общност и след това го водят постоянно, до края на живота, защото той трябва постоянно да възраства в богопознанието и в богочовешките подвизи и добродетели.

В тази перспектива, субекти на възпитанието не са, както обикновено се мисли, катихетът (преподавателят и наставникът) и възпитаникът (детето, ученикът, студентът). Субект на възпитанието и образованието е цялата Църква, където са включени всички: Богочовекът Христос като първи педагог, защото Той в същност се предава и приема, епископът, като икона Христова, свещеникът, катихетът (преподавателят и наставникът), възпитаникът (детето, младежът, пълнолетният човек) и родителите.

Когато става дума за мястото на образователния процес, това на първо място са храмът, семейството, училището или подходящите места в енорията, а след това и всяко друго място, където това е богоподобаващо и възможно. Това подразбира и предпоставя литургично възпитание и образование.

Литургичното възпитание и образование възпитава и формира целия човек във всички негови различни измерения. Това е съборно, т. е. цяло и цялостно. В такава педагогика Бог се открива и познава като Бог с нас (Емануил). Тук Той е нашата друга половина, нашето друго аз. Открива се и се познава “новият” човек и “новият” живот, животът като радост и слава. В литургичния образователен процес целта първо е някой да обикне Христос, да има доверие (жива вяра) в Него и да уподобява своя живот на Христос, а не да придобива “голи” факти за Христос и за вярата. Така се развива любовта на възпитаника към Бога, към другия човек и към Божието творение, и се установява правилно отношение към Бога, света и живота. В човека се развива страх Божий, който трябва да се различава същностно от страха от Бога, свойствен на класическото религиозно възпитание. В литургичното общение Бог е наш Отец, брат, приятел, спътник. Той ни дава вечен живот. В такова преживяване и съзнаване на Бога да имаш страх Божий означава да усещаш страх от това, да не засегнеш и да не изгубиш Бога. От усещането на страха Божий се ражда покаянието, това начало на началата в църковния живот.

Знанието като информация и съзнанието като опит

Между знанието като информация, макар да се говори и за “православно” знание, и (съ-знанието като опит), става дума за църковния опит, съществува същностна разлика. В най-добрия случай, знанието като информация може да задоволи интелекта и това човешко измерение, но такова знание е безжизнено, безполезно и много често може да бъде опасно, грубо и сурово. То няма сила и мощ да променя отвътре, да вдъхновява, да преобразява и да обогатява човека. Нещо повече, то може, но не трябва да закостенява, парализира и унищожава всички останали човешки духовни сили, да неутрализира всеки човешки стремеж за промяна и преобразяване, и да създава духовно мъртви хора. Страхувам се, че именно този вид знание като “информация” все още преобладава в нашите училища, в училищната и енорийската катихеза там, където тя съществува и че в това трябва да се търси същинската причина на всеобщата криза на църковната идентичност.

Днес хората търсят Христос, а не “информация” за Христос, търсят Църквата, а не “теория” за Църквата, било тя и Православната. Хората жадуват за Църквата като реална и конкретна богочовешка общност на човешки личности, а не за Църквата като бюрократична религиозна институция. От църковната йерархия се очаква да бъдат отци, учители, духовници, братя, а не “специалисти” по обреди и ритуали, “управители на съвестта” и недосегаеми, и неприкосновени авторитети, на които трябва да се покоряват и подчиняват.

Православното богословие е опит, знание като опит, самия опит. Богословието е славословие и молитва в понятията, в мисловните и логически образи на целокупния църковен опит. Наистина, църковният опит може да се изразява и съобщава по много други начини. За разлика от “академичното” православно богословие и класическата катихеза на новото време, където библейските истини и текст са се учили наизуст, църковното богословие и катихезата на църковния опит дават предимство на учението in vivo, а не in vitro. Те се развиват в три етапа: вкусване (виждане), обсъждане, действане. Детето, ученикът, студентът или възрастният човек се включва в църковната общност и се храни с Божествения хляб и вино (причастява се) ­ тогава той е вкусил и видял, а след това оценява значението, избира служението в Църквата, т. е. обсъжда и действа. Църковният учител тук не е “адвокат” на Бога, а член на църковната общност, в която всички членове имат някакъв опит и предчувствие за Бога. Те всички са заедно с Бога и на божествения път, и всички трябва да се трудят да ускорят този път. Това ни насочва към още едно заключение: литургичното образование и възпитание е съборно по отношение на целостността и всеобхватността, и се отнася към всички (към всички възрасти и към двата пола заедно) на едно място, в поместната евхаристийна общност (енорията).

Ако същността на църковното възпитание и образование е литургичното възпитание, то се поставя въпросът за какво тогава е вероучението за децата от предучилищна и училищна възраст, за средношколската младеж и студентите, за какво тогава е семейната катихеза, за която много се говори днес, за какво са специалните църковни училища: богословието, институтите, академиите, факултетите? Нима въобще е възможно литургично, истински църковно образование, доколкото енорията като евхаристийна общност днес не функционира или функционира само номинално? Не са ли днес именно църковните училища единствените центрове на църковно възпитание, макар че не трябва да се подценява нито работата в други отделни центрове (манастири, енории, епархии)? Имаме ли днес достатъчно зряло църковно и евхаристийно съзнание, виждане на света и живота, което би могло да приложи литургичното възпитание на практика? На тези въпроси не е лесно да се отговори. Литургичното образование и възпитание, като съборно и всеобхватно не изключва, така да ги наречем, отделните форми на образование и възпитание /за деца, за ученици, за студенти, за възрастни, за семейството/, нито съществуването на различни църковни училища. Напротив, тези два вида образование са взаимозависими. Образованието за отделните възрасти и съществуването на различни църковни училища, дори и на много по-разнообразни, отколкото са сега, има не само педагогическо оправдание, но и оправдание в реалните нужди на Църквата и обстоятелствата, в които тя живее. На Църквата са необходими всички хора, без оглед на различните занимания и професии, “специалистите” от всички области, знанията и опита на всички, но само ако са дарувани и внесени в литургичната общност. Това означава, че литургичното възпитание, самата Литургия, т. е. Църквата, е единственият същински субект на възпитанието. Тя е възпитателната цел, възпитателното съдържание и възпитателният метод. Отделните форми на възпитание, все едно дали става дума за отделните възрасти или за отделните училища, ще дадат плодове и ще имат своя пълен смисъл, ако са органично свързани с Литургията, ако в тях се проявява литургичният дух, атмосфера и съдържание, ако тези църковно-просветни институции функционират на църковни основи. Доколкото са отделени от Литургията и нямат църковно-литургичен характер, те със сигурност не могат да дадат плодовете, които желаем и очакваме, колкото и да са на нужното “специализирано”, професионално, научно и дисциплинарно ниво.

Струва ми се че, когато литургичното виждане на света и живота е под въпрос, църковната зрелост и начин на мислене, казано на езика на съвременната психология, са младенчески. В повечето случаи за нас енорията функционира на литургично-църковни основи само номинално. Същото е и с другите църковни институции. Тази ситуация не може да се промени за една нощ, още по-малко с решение или декрет “отгоре”. Затова са необходими църковни личности, каквито няма достатъчно и няма да ги има без нова църковна практика. Трябва да се започне, защото без това няма да има църковна, духовна, нравствена и културна обнова на нашия народ.

Ако днес в практиката на семействата, енориите, училищата, епархиите, манастирите няма възпитателно-образователни центрове или те са твърде малко, ясно е какво и колко голямо бреме е паднало върху църковните училища и каква е тяхната отговорност. Нима това не е достатъчна причина да се направи всичко, което е възможно, за да се възстановят те във всяко отношение върху църковни основи? Не виждам по-важен проблем от този, нито проблем, който би трябвало да привлича повече нашето внимание и да поглъща енергията, както и някаква по-значима нужда за по-големи “инвестиции”.