Съвременното религиозно образование и Църквата – основни предизвикателства

Преди време попаднах на книга* , посветена на проблема за религиозните секти. В раздела за ролята на Църквата се отделя място и за т.нар. “православни училища”. Според автора: а) Посетителите на тези училища са предимно деца, придружавани от родителите си, а не тийнейджъри, които безспорно са целева група за новите религиозни движения, култове и секти; б) Преподаването на религиознание или само четенето на Библейски пасажи ще стимулира религиозното чувство в децата.

Под “православни училища”, авторът явно има предвид т.нар. неделни училища към храмовете. Следвайки неговата логика, би трябвало да се заключи, че въвеждането на обучение по религия в светските училища само ще “разшири базата” на новите религиозни движения.

Аз нямам намерение нито да оспорвам, нито да се съгласявам с неговите изводи. Желанието ми е по-скоро да подходя към въпроса от една различна – нека да я наречем еклисиологична – гледна точка.

Резултатите от съвременното религиозно образование в български училища тепърва ще бъдат анализирани. Но за изминалото време би трябвало вече да си даваме сметка както за положителните страни, така и за възможните рискове. Би трябвало също така сериозно да анализираме мястото на Църквата в това ново – от 50 години насам – начинание. Можем ли да бъдем доволни, какво да очакваме, какво следва след религиозното ограмотяване?

Можем ли да бъдем доволни?

Едва ли някой би поставил под въпрос положителните страни от въвеждането на предмета “религия” в училищата. От подобен предмет полза ще имат и децата, и техните родители, и обществото като цяло.

На ниво предаване на информация, преподаването на религия в училищата ще спомогне до голяма степен за преодоляване на религиозната неграмотност в обществото.

Освен това, ще бъде възстановена прекъснатата връзка в ценностната система между съвременните поколения и поколенията, живели преди 50 години. Нашата идентичност като народ има и своите религиозни, и своите морални измерения, които – естествено е да очакваме – се нуждаят от възстановяване, утвърждаване и продължаване. Все по ясно се осъзнава на всички нива, че липсата на морал и критерии за нравственост в нашето пост-тоталитарно общество е пагубно, особено за младите хора. Проблемът не се изчепрва с наркотиците, с младежката престъпност, или с чисто консуматорския подход към живота. Проблемът 50 години след 9. Х. 1944 г. се състои в липсата на алтернатива. Алтернатива – съобразена с нашата религиозна и ценностна традиция.

Често тази липса бива запълвана от религиозни експерименти като новите религиозни движения, които в повечето случаи имат деструктивно въздействие както върху отделната личност, така и върху обществото.

Преди няколко години бях поканен да говоря пред учениците и учителите на едно голямо и с богата традиция училище. Някои деца бяха попаднали под влияние на една харизматична общност с неясен произход и учителите им с основание се притеснавяха. Когато стана дума за религиозното обучение в училище, някои от тези учители се усъмниха, че “вероучението” ще бъде съвместимо с предмети като “физика”, “биология” и пр. Тогава ги попитах – защо въпреки “физиката” и “биологията” учениците им отиват в сектите? Няма ли да е по-добре отговорите на всички въпроси, на които т.нар. “точни науки” не могат да отговорят задоволително, да бъдат давани и в тяхното училище.

Какво да очакваме?

Ние би трябвало да съзнаваме, че времето днес е различно от това преди 100 – и дори 50 – години. Два са новите моменти, които правят нашето време различно и които не бива да игнорираме, нито да подценяваме – т.нар. гражданското общество и информационната революция.

Съгласно стандартите, които налага съвременното гражданско общество всеки е свободен да вярва или да не вярва, да ходи на църква, или да не ходи на църква, да бъде (в нашия случай) православен или да не бъде такъв. В този смисъл нито училището, нито държавата като цяло могат да запълнят липсата на църковна мисия. Още повече, че Православието не може да се сведе само до нивото на идеология или етическа система. Посредством религиозната грамотност може да се внесе яснота, но не и да се разрешат основните проблеми на църковността в България. Религиозно грамотният човек все още не е църковен човек. Истинската сила на Църквата, освен това, се заключава не в протекцията от страна на държавата (1) , а в способността й да бъде автентично свидетелство за Божието домостроителство и продължител на апостолската мисия в света.

В България, чиято християнска история надхвърля хиляда и сто години, ние често се позоваваме на миналото. Но съвременните поколения живеят в настоящето. Всяко поколение има нуждата от своите апостоли, всяко поколение има нуждата от своето въцърковление. Историческата давност не облекчава, а напротив, увеличава отговорността на днешните християни.

Това е сериозна отговорност и дело, особено в нашето информационно насищано ежедневие. Днес човекът все повече иска (и се задоволява с това) да знае, а не да бъде. Огромният обем от достъпна информация вече се превръща в проблем за т.нар. “информационно общество”. За добро или не, училището вече съвсем не е единственото място, където човек се учи. Понякога изборът на религиозен мироглед се свежда до избор на съответния том от лавицата с книги или до откриване на нова страница в интернет.

Така или иначе, след години отлагане, МОН (2) отговори на настояването за връщането на “вероучението” в българското училище. Всъщност, от държавата не би могло да се иска повече. Дори преподаването да обхване всички нива в началното и средното училище, дори всички материали да са получили одобрението на Св. Синод – това са все неща, които не биха могли да освободят Църквата от нейната отговорност и назначение – да внесе съдържание в живота на тези, които вече знаят.

След всичко тава редно е да се запитаме: Какво следва след религиозното ограмотяване? Какво е мястото на религиозното обучение в училищата в контекста на църковния опит и практика?

Само по себе си знанието за Христос, не е нравствено неутрално. “Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат, а сега нямат извинение за греха си”, казва Спасителят (Иоан 15: 22; вж. и притчата за талантите (Мат. 25: 14-30).

В древната Църква киригма (κηρύγμα) е била наричана проповедта за Христос, която е била отправена към всички, но тази проповед никога не е била самоцелна. (3) Тя винаги е предполагала свободен жизнен избор. Думите на проповедта е трябвало да се въплътят. Т.е. смисълът на киригмата се открива не просто в даваното знание (гносис) за Христос, а в последващото причастие към Него в Св. Дух, във въчленяването на отделия човек в Христовото Тяло – Църквата.

Самото влизане в Църквата предполагало основна промяна на мирогледа (μετάνοια). Тази промяна не се изчерпвала само с покаянието, към което е призововал св. Иоан Кръстител. “Μετάνοια” по думите на апостол Павел е преобразяване (Рим. 12: 2), обновяване с духа на нашия ум (Еф. 4: 23), събличане на “ветхия човек заедно с делата му” и обличане в новия, “който се обновява в познанието, по образа на своя Създател” (Кол. 3: 9-10). Тя представлява цялостно благодатно преобразяване на човешката личност, ново раждане. “Ако някой се не роди от вода и дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3: 5). Затова в своята практика Църквата е подготвяла желаещите да се кръстят посредством оглашение, което траело поне четиридесет дена преди Кръщението.

Съгласно VІІ правило на Втория вселенски събор за желаещите да се присъединят към Църкавата се казва следното: “В първия ден ги приемаме като християни, във втория – оглашени, сетне в третия ги заклинаваме с трикратно духване в лицето и ушите, и по такъв начин ги оглашаваме и ги караме да остават в църквата и да слушат Св. Писание; и подир това вече ги кръщаваме” . (4)

Какво следва от това:

Подготовката за кръщение е била неотделима от богослужебния живот. “Стоенето в църква” и “слушането на Св. Писание” са предшествали Кръщението, но наставленията за тайнствата на Кръщението, Миропомазването и Евхаристията (5) са били давани на верните едва след тяхното приемане в Църквата посредством Кръщение, Миропомазване и Евхаристия. Т. е. тайнствата на християнската вяра трябва да бъдат преживени, за да бъдат обяснени, защото, единствено с помощта на Божията благодат, човек може да достигне до познание на “тайната на Бога и Отца и на Христа” (Кол. 2: 2).

В този план, религиозното образование не може да бъде нищо друго, освен информация или – в най-добрия случай – киригма, но то в никакъв случай не може да бъде издигнато до ранга на оглашение. Затова Църквата не бива да смята въпроса за своята мисия в България за решен. Тя не бива да изоставя нито своята киригма, нито да игнорира оглашението като подготовка за Кръщение – напротив. В това време на голяма отговорност възстановяването на литургичното и евхаристийно измерение на нашия църковен живот е насъщна необходимост. Би трябвало не само да знаем своята енория, своя храм, но и да ги съзнаваме като място за среща с Христос, на която можем да поканим и тези, които учим за Христос.

В часовете по религия наистина ще се стимулира интереса към религиозните въпроси. Но до Кръщението и въцърковлението има доста път, който не може да бъде извървян нито в класната стая, нито в аудиторията. Той може само да започне там. Дали младият човек ще стигне до храма, зависи не толкова от Държавата, а от способността на Църквата да заеме достойно полагащото й се място в нашето пост-тоталитарно общество, преди то да се е превърнало в пост-християнско.

Ако не съумеем да изпълним това свое назначение, авторът, на когото се позовахме в началото, може да се окаже печално прав.
_____________________

* Вж. Стоянов, Георги, Сектите – ловци на души, С., 1986, с. 90-91. Тази книга е одобрена като учебно помагало с протокол № 20 от 21.12.1995 г. на МОНТ.

1. В нашия случай Държавата е безспорният длъжник към Църквата, както в материален, така и в морален план.

2. Министерство на образованието и науката.

3.Този подход е бил твърде различен от съвременната ни представа за “просвещение”, на което сме склонни да гледаме като на панацея за всички беди.

4. Вж. Правила на св. Православна църква, София 1936, с. 117.

5. Вж. Св. Кирил Иерусалимски, Тайноводствени поучения, в: Поучения огласительные и тайноводственые, М., 1991, с. 315- 366.