Защо епископите са неженени, а в Новия завет пише да са женени?

Църквата е тяло Христово, жив организъм (Ефес. 1:22-23, 4:16, Кол. 1:18, 2:19 и др.). Като всеки жив организъм тя расте и се развива. В Свещеното писание има немалко свидетелства за подобно развитие. Когато Иисус призовава учениците Си, им заповядва: “Не носете ни кесия, ни торба” (Лука 10:4), а в края на Своята земна мисия им казва: “Сега, който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба” (Лука 22:36).

Епископ (επίσκοπος – надзирател, надзорник, настойник, блюстител) е най-високата степен на християнската църковна иерархия. Чрез епископа се осъществява апостолското приемство. Той притежава пълнотата на апостолската благодат и власт. В ранната Църква поради неуточнена терминология названията все още не се схващат като строго обособени и разграничени длъжности или степени. В Свещеното Писание термините епископ, презвитер и апостол често се смесват (вж. Деян. 20:17-28, І Петр. 5:1, Тит 1:5-7 и др.) и се употребяват в прякото си семантическо, етимологическо значение.

В своя благодатен живот и в своето развитие Църквата винаги е признавала и съхранявала Свещеното предание като източник на богооткровено познание наравно със Свещеното писание. Самото Писание указва на важността на Преданието: “Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (ІІ Сол. 2:15). Писанието произлиза от Преданието, а не обратното. Истината се крепи на Църквата (І Тим. 3:15), а не обратното. Не е възможно да си представим Църквата извън Евхаристията. Но именно в Евхаристията Свещеното предание присъства в пълнота. Това в най-голяма степен важи за Преданието относно църковната иерархия, тъй като тя е неотделима от Литургията.

От епохата на Реформацията датира игнорирането на Църковното предание и фиксирането на Писанието като единствен авторитет за Протестантските църкви. От това обстоятелство се пораждат някои изкривени представи за Църквата и за нейния живот и развитие. Както споменах, иерархическите степени съвсем не са единственото нещо в Църквата, което се развива и променя през вековете. С нейното нарастване и устройване става ясното обособяване на нейната иерархия. В едно от най-важните си пастирски послания – Първото до Тимотей, което св. апостол Павел пише между 62 и 66 г., той изброява условията, на които трябва да отговаря епископът, между които е и цитираното във Вашия въпрос: “да е… мъж на една жена” (3:2). Апостолско правило 5 гласи: “Епископ, презвитер или дякон да не изпъжда жена си под предлог на благоговение; а ако я изпъди да бъде отлъчен от църковно общение; ако пък остане непреклонен, да бъде низвергнат от свещен сан”.

Иисус Христос поставя въздържанието и безбрачието като по-висока степен в духовния живот (Мат. 19:11-12), но не за всички, а за тези, на които е дадено. Св. ап. Павел, който самият не води жена, казва: “Добре е за човека да се не допира до жена” (І Кор. 7:1-9). Защото “Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди Господу; а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената” (7:32-33). В същото време знаем, че повечето от апостолите са били женени (Мат. 8:14, І Кор. 9:5).

Още от първите християнски векове безбрачието, съчетано с отшелничество и аскетизъм било издигнато на почит. В същото време Църквата винаги е отхвърляла гностическия възглед за плътта като нечиста. През първите три века Църквата не е считала брака за несъвместим със свещения сан, но никога не е допускала брак след ръкоположение. Към края на ІV в. в християнската общност започнало да надделява желанието поне висшите църковни пастири да се избират измежду тези, които са приели подвига на целомъдрието. Развитието на монашеството затвърдило този обичай, който към VІ в. вече бил въведен като правило. Отците от Шестия вселенски събор (680-691 г.) решават предстоятелите на църкви да бъдат безбрачни (Правило 12). Макар съборът да не поставя монашеството като задължително условие за епископство, постановява: “Жена на произвеждан в епископско достойнство, подир като се раздели с мъжа си по взаимно съгласие, щом той бъде ръкоположен за епископ, нека постъпи в монастир, отдалечен от местопребиваването му…” (Правило 48).

В Източната църква изискването за безбрачие се отнася само за епископите. В Западната църква целият клир е целибатен, но до ХІІ в. на Запад още се срещали женени свещеници и дори епископи. Още с възникването си Реформацията отхвърля безбрачието на духовенството.

Божията благодат да бъде с Вас,
презвитер Стефан