Какво е отношението на християнската традиция към смеха?

Въпросът за смеха изисква сериозен отговор. Едва ли може да му се даде еднозначен отговор. Едва ли е и необходимо и полезно да търсим такава еднозначност.

Срещал съм някъде в тълкованията на св. Иоан Златоуст, че делото на спасението изисква християнинът да бъде винаги сериозен, а смехът и шегите са недопустими. Такова виждане ме изненада и ми се стори прекалено и ненужно строго, ако и да е изречено от такъв богослов. У други църковни отци съм срещал други мнения. В книгите за Светогорския старец Паисий, например, се разказва за много случаи, когато големият подвижник се е смял с цяло сърце. Описани са и много случки, които, като ги четеш, те разсмиват до сълзи. Като тази:

“Група млади хора, незапознати с вярата, отишли при Стареца. Те били слушали за о. Паисий и им било любопитно да се срещнат с него. След като ги почерпил с локум и вода, седнал до тях, за да ги изслуша. Те му казали:

– Отче, искаме да извършите чудо в наше присъствие, за да повярваме в Бога.

– Един момент – отговорил той.

Влязъл вътре, взел нож и казал на шега:

– Застанете в редица! Ще ви отрежа главите и след това по чудесен начин ще ги залепя на мястото им. Но моля ви, не заставайте близо един до друг, за да не ги разменя.

Младежите веднага реагирали:

– Не!!! Ние искаме да видим друг вид чудо.”

(Йеромонах Христодулос, Старецът Паисий от Света Гора, Атон, 1999 г., с. 107)

Пиетизмът е възникнал в средите на Лютеранската църква през XVII-XVIII в., но и днес в нашите църковни среди битуват пиетистки схващания, според които смехът, веселието, телевизията, посещението на ресторант, кино и пр. са осъдителни. Подобно шаблонно благочестие едва ли е най-добрият образец за следване.

Има различни видове смях. Смехът може да бъде израз на чистосърдечна радост, но може да бъде присмех, насмешка, ехидност. Може ли деца, като играят, да не се смеят? Може ли майка да не се радва на смеха на рожбата си и заедно с нея да не се смее?

Наистина, няма изрично посочени случаи Иисус Христос да се е смял. Но св. евангелист Иоан Богослов казва, че не всичко, което е вършил Иисус е описано и, ако за всичко “би се писало подробно… и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25). Аз не мога да допусна, че Спасителят без усмивка на лицето е благославял децата, които преди това строгите Му ученици не са допускали при Него (Лука 18:15-17). В проповедта на планината Той казва: “Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете” (Лука 6:21). Тази есхатологична радост трябва да изживяваме и в този свят, макар той да “лежи в злото” (І Иоан 5:19): “Радвайте се и се веселете” (Мат. 5:12). Още в Стария Завет Бог обещава смях и веселие на непорочните: “Той ще напълни още със смях устата ти и устните ти с радостно възклицание” (Иов 8:21). В Библията се срещат почти всички литературни жанрове и форми, съществуващи в древността, с изключение на комедията. Днес хуморът и самоцелната забава присъстват тотално в живота на обществото. Но делото на спасението наистина изисква сериозност. В каква степен и какъв смях и шега християнинът ще допусне в личния си живот е въпрос на темперамент, на чувство за мярка, на средата, в която живее и на още много фактори, които той трябва да има предвид. Безполезно и безплодно е да се търсят клиширани предписания. Ако някой не се спаси, то едва ли ще е заради това, че се е смял. Според мен текстовете в категорията Християнски хумор на този сайт чудесно хармонират със сериозните текстове.

Разбира се, духовният живот е немислим без изнуряване, без покаен плач, без “съразпване с Христа” (Гал. 2:19). Но духовният живот е истински тогава, когато търсим и постигаме равновесието и хармонията между “сърце съкрушено и смирено” (Пс. 50:19), от една страна, и “весело и чисто сърце” (Деян. 2:46) – от друга. Духовният живот е “светла печал”.

Сърдечен поздрав,
презвитер Стефан