Как става приемането в Православието на хора от други изповедания и религии

Приемане на иноверни и инославни в православната вяра

Не са редки случаите, когато хора от неправославно вероизповедание желаят да приемат св. Православие поради лични, семейни или други съображения. "Иноверци" наричме хората от друга вяра (нехристиянска религия), а "инославни" – тези, които са християни, но славят по различен начин Троичния Бог, т.е. не са членове на Православната Църква, а на различна християнска деноминация.

Не винаги енорийските свещеници или желаещите да станат православни знаят реда или богослужебния чин за извършване на това присъединяване към православната вяра, затова накратко излагаме църковно-административната практика, установена с Окръжно 373 от 22.01.1943 г. и оповестена на епархийските началства от Св. Синод на Българската Православна Църква. Тази екзархийска практика с малки изменения се прилага и днес във ведомството на Българската Патриаршия.

1) Иноверците (мохамедани, израилтяни и др.) се приемат чрез светите тайнства кръщение и миропомазание;
2) Инославните (католици, протестанти), които установят с надлежен документ, че са приели свето кръщение, се приемат за членове на св. Църква чрез св. тайнство миропомазание;
3) Инославните, които установят, че над тях са извършени св. тайнства кръщение и миропомазание, се приемат без повторно извършване на тези тайнства, а след като се отрекат от неправилните учения, в които са били родени.
4) Ония православни християни, които по една или друга причина са отстъпили от Православната Църква и желаят да се върнат в нея, се приемат след като се покаят за сторения грях и се отрекат от заблужденията на изповеданието, в което са били отпаднали.

Когато иноверец или инославен пожелае да приеме православната вяра или желае да встъпи в някое тайнство (например св. венчание), той първо трябва да подаде писмено заявление до епархийския архиерей, чрез енорийския свещеник, в чиято енория живее. В заявлението просителят излага молбта си да бъде присъединен, подбудите, поради които желае това присъединяване; декларира, че доброволно и без ничие принуждение се отказва от своето досегашно изповедание, че ще бъде ревностен и предан член на св. Православна Църква и че твърдо и неизменно ще пребъдва в православието. Енорийският свещенослужител изпраща заявлението в св. Митрополия с подробни сведения за възрастта, образованието, занятието, семейното положение, живота и поведението на просителя. Като получи молбата, епархийският кириарх със своя лична резолюция преценява дали следва да я уважи и прави потребното разпореждане до енорийския свещенослужител. Към заявлението следва да се приложат документи, като: удостоверение за раждане и останалите лични данни за просителя-иноверец, ако е български гражданин; когато просителят е инославен, той представя свидетелство, установяващо какви тайнства са извършени над него, издадено от надлежната инославна духовна власт.

След като енорийският свещеник получи от митрополитската канцелария писмено нареждане, че се дава архиерейско благословение за приемането на просителя в лоното на Православната Църква, той пристъпва към катехизирането на последния, т.е. към сериозно изпитание и грижливо запознаване с истините на вярата, символа на вярата, най-необходимите молитви, 10-те заповеди Господни, някои по-важни установления на св. ни Църква и разпоредби на църковния устав за кръстното знамение, за коленопреклонението, паленето на свещи, за външно богопочитание, постенето, приобщаването със светите тайни Христови (или св. причастие), църковните празници и др.

Като се убеди в искреното желание и в задоволителната подготовка на просителя, след надлежен пост, енорийският свещеник пристъпва към присъединяването му, според установеното от св. Църква последование на Великия Требник. То се извършва в храма, преди да се започне св. Литургия, за да може новоприсъединилият се да се приобщи със св. Евхаристия. Заедно с родителите се присъединяват и малолетните техни деца.

При присъединяването чрез тайнството миропомазание е необходимо да има възприемник, който, макар и да не влиза в духовно родство както при кръщението, се задължава от Църквата да бъде свидетел на присъединяването и да упътва по-отблизо новоприсъединения в православния живот, особено малолетните. Когато присъединението става след отричане от неправите учения и заблуждения на изповеданието, в което е бил роден приемания, необходимо е да присъстват поне двама свидетели.

За присъединяването, както на иноверци, така и на инославни, се съставя служебно изложение, което, подписано от новоприетия, енорийския свещенослужител, възприемника и свидетелите, се изпраща в митрополията. Присъединените се записват в нарочен регистър, който се съхранява с митрополитския архив, откъдето им се издават и законни свидетелства. Енорийският свещеник е длъжен да запише в църковния регистър извършеното кръщение или присъединяване и да съобщи в св. Митрополия поредния номер, под който е вписано това.

Присъединените към Православната Църква чрез св. кръщение или миропомазание получават християнски имена, ако имената им са нетрадиционни за християнската църква или не се намират в издадения от Св. Синод именник, които нови имена се вписват в изложението за присъединяване. По подобен начин се процедира с изпадналите в ереси, сектантско кривоверие или в разкол, особено когато се налага припознаването на разколнически и старокалендарски кръщелни свидетелства на кръстници или кумове при извършване на венчавки или кръщавки.

***
Днес, от дистанцията на повече от половин век, има една съществена отлика в отношението ни към ориенталските православни църкви (армено-грегорианска, асирийска, арамейска, коптска), които се наричат още дохалкидонски църкви. В последните две десетилетия на 20 век се постигна на най-високо богословско равнище, вследствие на интензивни двустранни и многостранни диалози в Шамбези (Швейцария) и Баламанд (Ливан), споразумение по основните догматически въпроси и признаване, довело до встъпване в евхаристийно общение. Следователно, надеждата е в обозримо бъдеще, с провеждането на нов Вселенски църковен събор да се реши към тези ориенталски християни да не се прилагат горните изисквания, а да се отнасяме към тях като към православни сестри-църкви.