Как трябва да се спазва IV Божия заповед?

Много са причините, поради които ние, православните, трудно намираме точните и адекватни отговори на провокационните въпроси, отправяни към нас от атеисти или неправославни, а и от друговерци. Мисля, че няма смисъл да изброяваме една по една тези причини. За нас е по-важно да осъзнаем, че тяхното съществуване е повод за дълбок размисъл. Най-лошото в случая е, че когато тръгнем да търсим отговорите, първо се насочваме към популярната и достъпна за „масовия” вярващ литература, която в повечето случаи ни поставя в ситуация на тотално объркване. Много често се получава така, че двама автори, които претендират, че са православни и че се позовават на Преданието и светите отци, обясняват или тълкуват някой казус по коренно различен начин. Не зная дали трябва да съдим някого за това. Зная само, че трябва да изграждаме в себе си ясен критерий за Православието, основаващ се на Писанието и на Преданието, и най-вече на Богослужението, което е своеобразен синтез на всичко, което се случва в Църквата. Затова и ще се опитам да дам обяснение на проблема със съботата, позовавайки се на литургичната практика на Църквата.

Несъмнено съботата е имала литургичен характер още от най-ранните векове на християнството. Това накратко означава, че събота и неделя са били дните, в които задължително се е извършвала Евхаристията, т. е. и двата дни са считани за празнични, за дадени от Бога. Това формално се е запазило и до днес, най-вече го виждаме във Великия пост, по време на който Литургия (която винаги е празник за Църквата) може да се извършва само в тези дни; също така формата е запазена и в забраната да се спазва строг пост (без олио) в събота и неделя през цялата година, с изключение на Велика събота. Имало е, разбира се, опити съботният ден да бъде пренебрегван, за да се подчертае разликата между иудаизма и християнството, но това е една напълно оправдана емоционална реакция през онези векове, когато евреите са били основните подстрекатели за гоненията срещу християните.

За съжаление литургическият облик на двата дни с течение на времето започва да избледнява и все повече единият от тях – неделята, „невечерният осми ден на новия Иерусалим” започва да се възприема натуралистично, като част от времето на този свят, като ден на покой и на почивка, което неминуемо го противопоставя на еврейския ден за почивка – събота. Това отпадане от светоотеческото възприятие за времето го виждаме в днешното наше джобно календарче.

Четенето на четвъртата Божия заповед и на пасажи от Новия Завет, свързани със съботата, не би трябвало да предизвиква в нас противоречиви чувства поради това, че някой (в случая приятелят – адвентист) недобронамерено ни подвежда. Най-малкото, като православни християни, трябва да имаме самочувствието на членове на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква – пазителка на истинската вяра и да вярваме, че ако ние не можем да си обясним нещо, това не означава, че Църквата мълчи по този въпрос.

Накрая все пак да повторя най-важното – Православната Църква не се е отказала от съботата, но гледа на нея не натуралистично, а през призмата на вечността.

Бих си позволил да те посъветвам да четеш повече богословска литература и, ако имаш желание, да си намериш и православни приятели, които да те подкрепят, а най-добре ще бъде да откриеш и своя духовен наставник.

Бог да благослови.
Отец Стоян