Проблемът ми е, че съм хомосексуалист, не мога да изповядам греха си…

Искрено се извинявам за голямото закъснение на отговора. Ще си призная, че съм твърде неподготвен по този въпрос и доста раздвоен. Естествено дълго се рових във всякакви писания по въпроса, но така и не можах да изградя своя твърда позиция. Затова ти отговарям чрез думите на един от най-великите съвременни живи богослови и достоен пастир на Църквата – Пергамският митрополит Иоан Зизиулас. Моля се на Бога всички да достигнем до висотата на неговото богопознание и да придобием смиреността и любовта, които той притежава.
Бог да благослови. О. Стоян

P.S. Материалът е част от интервю, публикувано в списание «ИСКОН»

Какво мислите за онези, които често са отхвърляни (от Църквата)? Например хомосексуалистите. За някои пуритански умове е доста съблазнително някой открито да показва своята хомосексуална ориентация; те не желаят да бъдат в храма заедно с тях, не могат да понесат тяхното присъствие. Какво е правилното отношение към този проблем, към тези хора?

Мисля, че това е неправилна позиция. Ако хомосексуализмът се смята за грях, то пак Църквата е тази, която е длъжна да приеме този грешник по начина, по който приема и хетеросексуалния грешник. Защото между тях няма разлика: ако в първия случай става въпрос за грях, то същото се отнася и за втория. Това би било един вид расизъм: един определен грях ще смятате за неприемлив, а друг за приемлив. Следователно отговорът е ясен: Църквата трябва да приеме хомосексуалистите… Тогава, разбира се, при тях ще настъпи известно преображение, до степен, до която то може да се осъществи. Защото съществуват граници, някакви естествени граници, които може би не могат да се преодолеят.

Какво е истинското християнското отношение към войната, към „задължението да убиваме”. Как и при какви обстоятелства християнинът може да извърши убийство?

Това е много сложен въпрос. Разбира се, принципът е – не убивай никого. И аз лично мисля, че правилното становище е да не убиваш този, който напада тебе, а само този, който напада някой друг, за когото вие сте отговорен, и който не може сам да се защитава. Мислите, че ви е позволено да защитавате тази личност, че сте задължени да го направите. И заедно с това, ако е необходимо, ще убиете. Това е неприемливо, това не е хубаво, но ще трябва да извършите убийство, неизбежно е. В обратния случай ще допуснете вашата майка, вашето дете или някой друг да бъде убит, а вие ще ги убиете с това, че не сте ги защитили. Не убивате само с оръжие и стрелба, а и тогава, когато допуснете някой да бъде убит заради вашето бездействие. Това е една от трагедиите на нашето съществуване – да не можем да направим това, което е правилно, защото съществуват толкова сложни ситуации в нашия живот. Но критерият винаги е – любов. Наистина. Любовта създава отговорност, а отговорността може да ви отведе, да го кажем малко драматично – и към вашето вечно осъждане – заради другия. Това е онова, което св. ап. Павел пише на евреите: по-щастлив ще бъда, ако сам съм осъден, ако това би било спасение за моите евреи. Следователно ако убиете, вие абсолютно извършвате грях. И следователно е въпрос на Божията милост да прецени дали ще каже: „понеже си извършил това заради любовта ти към другия, ти прощавам”, или не. Това е проблем на етиката, на морализма: вие измисляте принцип и после задължавате Бог да се придържа към него. Така, вашият принцип е да не убивате, или да убивате само при известни обстоятелства и Бог е длъжен да ви прости, ако убиете при тези обстоятелства. Все пак истината е, че вие трябва да поемете риска да бъдете осъден во веки веков. По време на борбата за независимост на Гърция (и в много други страни) много свещеници са се включвали в борбата и са убивали. Но когато е свършила войната те просто са закачили на стената своите епитрахили и са казали: „сега не мога да служа Литургия, защото съм убиец”. Така са признали, че са под Божия съд. Етиката претендира, че има отговори на тези въпроси, но това не е вярно. Само Бог знае по какви критерии ще ни прости или ще ни осъди.