Уравнението Пилат ’21

За някои актуални аспекти на съвременната антихристиянска идеология

Няма нужда от особено задълбочено вглеждане, за да установим, че натискът на антихристиянската идеология, схващан като въздействие с определена идейна насоченост върху колективното съзнание на обществото, не представлява равномерен процес. 

В зависимост както от моментното му ресурсно подсигуряване, така и от актуалните задачи, поставяни от разпоредителите с конкретен финансов ресурси пред съответните изпълнителски звена (медии, издателства, кино- и телевизионни производствени центрове, неправителствени организации, фондации и пр.) този натиск засилва или отслабва – по този начин неговото въздействие е на приливи и отливи, описвайки своеобразна синусоида. При това задължително трябва да се има предвид, че в цялостния процес на борба срещу християнството, особено интензивен след 1789 г., ролята на антихристиянската идеология винаги е била обслужваща, подчинена, второстепенна. Тя неотменнно е призвана да подготви почвата в общественото съзнание, върху която почва рано или късно да се извърши съответното реално, материално въздействие с цел изтласкване на християнството от определени територии не просто като идея и умонастроение в обществото – но преди всичко като физическо присъствие, независимо дали това присъствие се е изразявало дотогава като административно-държавно влияние, населеност на територия или просто наличие на християнска храмова инфраструктура. В този смисъл може да се твърди, че класическите, познати от векове похвати на антихристиянска агресия не са претърпели особена модификация в наше време. Ако вземем дори най-класическата методика за антихристиянска борба от времето на т. нар. “велика френска революция”, ще видим, че появата на гилотината е подготвяна дълго и старателно чрез поява на повече или по-малко откровена антихристиянска книжнина. Също и октомврийският преврат в Русия с всичките нечовешки ужаси, които го следват – достатъчно е да прелистим руската литература от ХІХ-ти век, за да констатираме, че всъщност немалка част от нея представлява подготовка за решително отклоняване както на отделната личност, така и на обществото като цяло от истините на Православието и тласкане на индивидуалното и колективно съзнание не просто към атеизъм, а към войнстващо антихристиянство. Историческите факти вече са на разположение в Интернет и прочутият зловещ пример с Псковска губерния, където от 1800 действащи църкви остават след революцията само 3 (три) е просто един от стотиците и хиляди подобни случаи. Променят се единствено физическите средства, увенчаващи и превръщащи в практика антихристиянската идеология. Разработената логическо-практическа верига “идея – гилотина”, модернизирана през 1917 г. в “идея – картечница," остава като устойчив модел за антихристиянска агресия.

Припомняме тези елементарни примери, за да подпомогнем чрез аналогията вглеждането в нашето съвремие, където лесно се открива действието на същия зловещ механизъм “идея – реалност”, приложен в антихристиянската практика вече в наши дни. На пръв поглед изглежда, че прякото използване на груба, физическа сила във втория етап от действието на механизма приключи с края на войната в Югославия, където очевидното прилагане на изпитания вече похват, модернизиран във варианта на нещо като “идея за човешки права – снаряд с обеднен уран” сякаш беляза края на използването на гилотината (и нейните модерни сурогати) във втората част от антихристиянското уравнение. Но това звучи прекалено оптимистично, за да е вярно. Продължаващото сатанизиране на сърбите и прикриването на престъпленията на антиправославната коалиция по време на югославската война (самата бивша прокурорка на Хагския трибунал – Карла дел Понте, потвърди това в своята книга “Лов”, която книга беше конфискувана от книжарниците както в Европейския съюз, така и в САЩ; о, демократична свобода на словото!), преследването на сръбските лидери от тази война, обявени за “военнопрестъпници”, и толерирането на престъпленията срещу православните в другите части на Югославия, провокираната чрез явно силно политическо въздействие отвън война между две православни държави – Русия и Грузия, която война явно не беше необходима на нито една от двете, кланетата срещу християни в областта Дарфур в Судан (антихристиянски настроените медии упорито отказват не само да анализират, но дори да разкрият антихристиянския геноцид в Дарфур) – всичко това не позволява да приемем хипотезата, че войната срещу християнството се е трансформирала, свила се е като охлюв в своята “мирна”, идеологическа компонента. Напротив: както историята, така и съвременността ясно показват, че винаги, когато антихристиянски настроените общности, независимо как са формирани – на административно-държавен или неформален принцип, получат възможност за открито използване на оръжие срещу християнски общности, това се случва.

Разбира се, класическата война, с използване на военна сила, е само една от компонентите във втората част на класическото уравнение “идея – гилотина”, независимо в какъв модернизиран ваирант ще разглежзаме това уравнение. Видно е, че военната компонента се оставя само за краен случай, когато атакуваната християнска общност успее да се организира за съпротива срещу антихристиянската агресия – както се случи със сърбите в Косово. Е, тогава се изпращат самолетоносачи или директно бомбардировачите от базата Авиано… Между другото, тоталното мълчание на почти всички западни медии относно наличието на 300 хиляди християни-бежанци от Косово в Сърбия е само още едно доказателство за запазване на обслужващия характер на идеологията (в случая на нейните носители) в процеса на агресия срещу християнството.

Но днес за втората част на уравнението, ако продължим да използваме образа на “гилотината”, тоест за действия срещу християнството с реални, видими резултати, се използват все по-рафинирани и прикрити методи. Това най-вече се отнася за все по-разширяващия се демографски натиск срещу християнските общности. Навсякъде – от Испания и Великобритания на Запад до Владивосток на изток, демографската агресия срещу християнството придобива все по-отчетливи форми и нейните резултати са все по-видими. Именно демографските промени са едни от най-разработваните крайни реални цели в антихристиянската идеология – и това далеч не е от вчера. Няма нужда да се връщаме към скучни монографии от рода на “Произход на семейството, частната собственост и държавата” на Фридрих Енгелс, където класикът на комунизма още в заглавието изброява какво трябва да бъде унищожено в бъдещото атеистично общество. Достатъчно е да си припомним непрестанните опити напоследък да бъде юридически приравнено прелюбодеянието, наричано още “фактическо съжителство”, с християнското семейство. Или шокиращия случай във Великобритания само преди месец, когато от едно християнско сиропиталище беше отнето момче, за да бъде дадено за осиновяване в хомосексуалното “семейство” на Елтън Джон и съпруга му…

Но основният елемент в антихристиянската демографска агресия днес е т. нар. “създаване на некомфортни условия на живот”. Тук също реалните действия са на първо място – така например в днешната руска медийна среда зачестяват споменаванията на случаи, когато православни биват прогонвани от Кавказ именно чрез създаване на такива “некомфортни условия”: проваляне на бизнес, невъзможност за намиране на работа, враждебно отношение, криминален терор и т. н. В резултатът мнозина православни християни продават на безценица жилищата си и се изселват във вътрешността на страната. Тоест, става дума за религиозно прочистване на територии, при това в най-могъщата православна държава. Какво да говорим за “цивилизования” Европейски съюз? То е излишно и да говорим, достатъчно е да прочетем книгите на Ориана Фалачи…

В случая това, което ни интересува, е идеологическото оправдаване на демографската агресия срещу християнството. Лесно е да установим, че основен инструментариум в това оправдаване са някои понятия, които през втората половина на отминалия 20-ти век и началото на 21-ви нашумяха като символи на западната “демокрация”: “права на човека”, “еманципация”, “мултикултурно общество”, “национална и религиозна идентичност” и прочие изпразнени вече от първоначалното си лъскаво съдържание кухи словосъчетания… Изведнъж се оказа, че в Европа “правата на човека” днес са “права на малцинствата” (което явно предпоставя, че мнозинството, което в Европа все още е християнско, няма права или поне по-ограничени, отколкото “малцинствата”), “еманципацията” се изроди в обикновен кариеризъм или откровено проституиране (професионално или любителско) на останали самотни в объркаността си нещастни жени, “мултикултурата” е вече изключително “моно-култура”, тоест моно-зациклена в антихристиянските си напъни – а “идентичността” се сведе до даване право на антихристиянските общности, нахлуващи от Азия и Африка, да се затварят в гета насред християнските градове и да превръщат църквите и параклисите в езически капища. И ако се обобщи резултатът от този процес, за чието идеологическо оправдаване от телевизионните екрани, вестникарските страници, радиоефира и книжарските рафтове се хвърлят милиарди долари и евро, този резултат може да се сведе в края на краищата до едно: намаляване на броя на християните, съответно и увеличаване на не- или направо антихристияните.

Тук стигаме до един твърде важен момент в съвременната антихристиянска идеология. Най-откровената нейна част. Така да се каже, острието на атаката.

Докато при оправдаването на реалните, физически действия (демографска или класическа война) идеологията на съвременните богоборци използва завоалирани, маскировъчни форми, които прикриват нейната антихристиянска същност, то, излизайки на чисто “идеен” терен, притесненията й отпадат. В областта на идеите антихристиянските автори въобще не изпитват скрупули или необходимост да се прикриват – и с просто око се вижда, че в тази област днес те разгръщат настъпление на широк фронт. Това настъпление се разгръща в три основни посоки:

– отричане божествената същност на Иисус Христос;
– възхваляване на минали и настоящи антихристиянски общности;
– приписване на християнството на черти и действия, характерни именно за най-яростните антихристиянски религиозни, политически и обществени движения. Крадецът вика: “Дръжте крадеца!”

При отричането на божествената същност на Иисус Христос се пробутват откровени полухудожествени, полупапарашки съчинения от рода на “Евангелие от Юда” – където предателството спрямо Божия син се възхвалява, при това се прокарва идеята, че без това предателство Неговата божествена мисия не би се състояла. Книжарниците са пълни с долнопробни съчинения от рода на “Последното изкушение на Исус” от Казандзакис (екранизирано, разбира се!, и вече излъчено по телевизионните канали), под и над път се прескачат блудкаво-жълтеникави книжлета от рода на опусите на Дан Браун, Майкъл Бейджънт и с-ие и пр., и пр. Основният акцент в цялата тази книжна макулатура се насочва към отричане на божествената същност на Иисус Христос, да бъде показан единствено и само в своя човешки аспект, а оттук до извода “Той не е Бог, нито Божи син, а съвсем обикновен човек” е само половин крачка.

Другото атакуващо направление в “чистата” идеология на съвременното антихристиянство е възхваляването на минали и настоящи антихристиянски общности и идейни течения. Тук в общия кюп са и тамплиери, и богомили, катари, патарени, албигойци (нещата в своя абсурд стигат дотам, че днешните западни антихристиянски идеолози възхваляват дори руските болшевики от 1917 г. като борци срещу “жестокия царизъм” – вероятно дори не подозират, че твърденията им се покриват едно към едно с тези на комунистическата пропаганда преди 1989 г.). На еретическите учения се придава ореол на “свободомислие”, “разкрепостеност” и т. н., като внимателно всичко това да остане в рамките на антихристиянската насоченост.

Третата насока в днешната антихристиянска идеология е приписването на християнството на такива идеи и деяния, които са характерни именно за най-яростните антихристиянски идейни, религиозни и политически общности. Тук са и втръсналите мистификации за католическата Инквизиция (в съчиненията на различните антихристиянски автори, които, впрочем, често и твърде съзнателно не си правят труда да различават католицизъм от Православие, нейните жертви варират от 500 души до 100 хиляди), и унищожаването на индианските цивилизации в Южна Америка (несъмнено изтръгването на сърца от живи хора, практикувано от ацтеките, е било признак на висока ”цивилизованост”), като се забравя унищожаването не просто на “цивилизацията”, а направо на самите индианци в Северна Америка (нали никой не би имал нахалството на твърди, че САЩ са християнска държава), и “жестокостите” при покръстването на народите през Средновековието (без, разбира се, да се уточнява в какво точно се изразяват тези “жестокости”) и пр., и пр.

И накрая естествено, когато спрямо тези писания се отправи обвинението в антихристиянство, всички без изключение техни автори бързат да го отхвърлят.

Какво да кажем на това? Пилат Понтийски също някога си е измил ръцете…