Изток и Запад

По какво православната вяра се отличава от западните вероизповедания?

Западът взема от християнството
онова и толкова, което и доколкото
е съвместимо със съвременния културен живот.

На такъв въпрос много руски образовани хора ще кажат ­ по обрядите. Подобен отговор е дотолкова нелеп, че не заслужава внимание. Малко по-близо до истината е друго съждение, присъщо на богословски просветени хора. Те ще ви заговорят за filioque, за върховенството на папата и за други догмати, които се отхвърлят от Православието; и за такива догмати ­ общи на Православието и латинството ­ които се отхвърлят от протестантите. Излиза, че Православието е лишено от собствено изключително съдържание, еднакво чуждо на европейските изповедания. В същото време историческият произход на тези изповедания, които се “произвеждат” едно от друго, ни кара да мислим, че всички те са еднакво чужди на едни или други съкровища на Христовата истина, защото е трудно да се допусне, че от ереста може да се създаде друга истина, без да се запази в нея известна част от първата и без да се върне все пак към истинната Църква.

Славянофилските богослови, в лицето на Хомяков, първи се постараха да отбележат разликата между истинната Църква и западните изповедания, като не я определяха по едни или други догматически особености, а от гледна точка на общото превъзходство на вътрешния идеал на истинната Църква над инославните църкви. В това е огромната заслуга на Хомяков пред богословската наука и пред Църквата, а също и пред просветения Запад, който я оцени така единодушно, както и руските литератори, интересуващи се от религия.

Малкият том на Хомяков е най-популярен от всички руски богословски съчинения ­ както сред нашето просветено общество, така и в чужбина. Той разглежда разликите между изповеданията в тяхното учение за деветия член на Символа на вярата ­ в учението за Църквата. Като разкрива православното учение за истината ­ съвършено изкривено и почти загубено от целия инославен Запад ­ Хомяков пределно ясно показва нравствената ценност на нашия духовен идеал, изобщо превъзходството на нашата вяра над инославието, което е загубило една от най-светите и възвисяващи душата християнски истини. Той разбира под Църква не толкова власт, колкото взаимен съюз на душите, които се допълват една друга в своето тайнствено общение с Христа, откриващ Себе Си не поотделно на вярващите, а в тяхната взаимна любов, в тяхното единство (Вселенски събор). Хомяков внася във всичките изисквания на църковната дисциплина и в самото познание на божествената истина дух радостен, чужд на робството; дух, който ни отнася в необятната широта на общението с целия свят от вярващи, с цялата вечност.

Ние признаваме, че православното учение на Хомяков за Църквата е изложено правилно и че той достатъчно добре е доловил превъзходството на Православието над западните изповедания, които, и в своя религиозен живот и в религиозните си познания, са загубили понятие за нравствения съюз на вярващите и свеждат Царството Божие или до личен (индивидуален) подвиг или до външна държавно-правна организация. Ние се прекланяме пред богословската и мисионерска заслуга на Хомяков, но в същото време твърдим, че определението му за Православието ­ истинното богооткровено християнство, различно от европейските изповедания, е непълно.

Всъщност разликата между нашата вяра и инославието е много по-дълбока.

Догматът за Църквата е разбира се един от най-важните. Нашето общуване чрез Църквата би трябвало да се възпроизвежда в съзнанието на вярващия човек постоянно. Но между европейци и православни християни се чувства дълбока разлика в прякото отношение на всяка личност към Бога и към собствения й живот. С тази разлика са пропити даже дреболиите. Ако вземем за пример ръководствата за духовен живот ­ едни от тях, по които се учи в училище и които формират нашата догматическа и нравствена богословска наука са заимствани от католиците и протестантите. При нас са пропуснати само известните на всички и осъдени от църковните авторитети преки заблуди на инославните. Другите ръководства за духовен живот, общи за образованите хора и за народа ­ както на съвременниците ни, така и на предците ни по вяра до ХІХ век и по-рано, съставляват съдържанието на богослужебните молитви, химни и на нашата светоотеческа етика.

Но ето какво е забележително: между двата вида ръководства почти не съществува вътрешна връзка. Дпломираните богослови не знаят нашите пролози, догматически химни (стихирите и каноните), нашите жития на светиите, а ако понякога ги знаят, то не е като религиозни мислители, а като обикновени богомолци ­ любители на църковното пеене. В същото време тази славянска литература в дебелите тежки книги е главната и почти единствена създателка на живата руска вяра. И не само на простонародната, а и на просветената. Богословската наука обаче не може дори да се приближи до нея, макар само от психологически интерес.

Да вземем за пример най-възвисените християни, ръководители на християнския живот сред нас: йеросхимонах Амвросий, отец Иоан, епископ Теофан. Те не са тесногръди фанатици, а благодарни възпитаници на семинарии и академии. Но потърсете в техните поучения заимствания или позоваване на нашето школско и академично богословие. Няма да намерите, освен случайно изпуснати думи. Предложете им цели планини от научни томове в помощ на тяхната проповед ­ те ще се отнесат към тях с уважение и повярвайте, няма да намерят какво да вземат. Същото изпитва обикновеният християнин, който иска да осмисли едно или друго явление от своя религиозен живот. Очевидно е, че създалата се по западни принципи наша богословска наука, макар и чужда на западните заблуди, е толкова далече от действителния православен духовен живот, толкова малко му е сродна, че не само не може да го ръководи, но не може дори да се приближи към него.
Това не би било така, ако разликата между западното и православното богословие се състоеше само в учението за Църквата. Но западните религии са променили самото понятие за християнския живот, за неговите цели и условия.

Като ректор на академия, аз зададох на един умен студент следната тема: да сравни християнското нравоучение на епископ Теофан и на Мартенсен. Мартенсен е мастит протестантски проповедник, признат за най-добрия теолог моралист, освен всичко друго ­ най-свободен от вероизповедни заблуди. Епископ Теофан е просветен руски богослов, бивш ректор на Петербургската академия. И какво се оказва? Под перото на тези двама автори християнският морал придобива съвсем различен образ, нерядко стигащ до противоположности. Тези разлики могат да се формулират в следния порядък.

Епископ Теофан учи как да се построи живота в търсене на християнско съвършенство. Западният епископ взима от християнството това и толкова, което и колкото е съвместимо с условията на съвременния културен живот. Това означава, че първият гледа на християнството като на вечна основа на истинния живот и изисква от всеки да пречупва себе си и живота си дотогава, докато не възприеме тази норма. Вторият гледа на съвременния културен живот като на непроменим факт и избира от неговите частни разновидности онези, които са най-приемливи от християнска гледна точка.

Първият изисква нравствен героизъм, подвиг; вторият оглежда какво от християнството бихме могли да приспособим към нашия сегашен начин на живот. За първия ­ човекът, призван към задгробната вечност, в която започва истинският живот ­ съвременният живот, с неговия исторически сложил се механизъм, е нищожен призрак. За втория учението за бъдещия живот е само възвишена и облагородяваща идея, която ни помага по-добре и по-добре да устройваме тук реалния живот.

В разликата между тези двама учители на добродетелта се вижда и различието между западноевропейските религии и православната вяра. Последната изхожда от понятието за християнското съвършенство или за светостта и от тази гледна точка оценява съществуващата действителност. Западът се опира на status quo на живота и се опитва да отгатне онзи минимум религиозни напътствия, които биха могли да ни спасят, ако изведнъж се окаже, че съществува вечност.

“Вие не сочите лъжливи вярвания, а пониженото религиозно настроение на Запада” ­ биха ни казали.

Да, ­ ще отговорим ­ говорихме за настроението и израждането на западния религиозен живот и мисъл. Сега ще посочим един висок принцип, загубен от тях.

Християнството е подвиг на добродетелта. Християнството е перла за чието придобиване благоразумният търговец от Евангелието е трябвало да разпродаде цялото си имущество. Исторически погледнато, носенето на кръста е означавало различни подвизи: по време на земния живот на Спасителя ­ присъединяване към учениците, които го следват; по-нататък ­ изповядване на вярата и мъченичеството; след това, от ІV и чак до ХХ век ­ отшелничество и монашество. В действителност тези различни видове подвиг били само условие на една идея, на една цел ­ постепенното достигане на духовно съвършенство тук на земята, тоест свобода от страстите или безстрастие и придобиване на всички добродетели, както се казва в Ефремовата молитва, многократно повтаряна през Великия пост. Тази е Божията воля ­ вашата святост, казва апостолът, а светостта може да се достигне, само ако стане главната, единствена цел в живота. Ако се живее, за да бъде достигната светостта. В това се състои истинното християнство; това е същността на Православието, за разлика от западното инославие. Източните ереси в това отношение, следователно и по същество, са много по-близо до Православието, отколкото западните (става дума за най-силната източна ерес монофизитството, до която силно се приближават арменците). Духовното съвършенство и при тях си остава цел на християнския живот, а разликите възникват само в учението за достигане на тази цел.

Нима западните християни казват, че стремежът към нравствено съвършенство не е необходим? Нима ще започнат да отричат, че християнството ни заповяда съвършенство?

Те няма да го кажат, но не в съвършенството виждат същността на християнството. И в разбирането за него и в способите за постигането му те се разминават с нас на всяка дума. Те дори не биха ни разбрали и не биха се съгласили, че именно нравственото съвършенство на личността е целта на християнския живот, а не просто богознанието (както предполагат протестантите) или благоустроението на Църквата (както предполагат папистите), заради което те смятат че Бог дава на човека нравствено съвършенство като възмездие.

Нравственото съвършенство се достига по пътя на личния подвиг, чрез сложна работа над себе си, вътрешна борба, лишения, и особено ­ чрез самоунижение. Православният християнин, със самото искрено и усърдно изпълнение на духовната дисциплина, вече преминава значителна част от този подвиг, защото цялата ни дисциплина е устроена именно така, че да служи за постепенното умъртвяване на страстите и придобиването на благодатно съвършенство. За това помагат и нашите богослужебни молитви, подвигът на поста и този почти монашески строй на православния живот, указан в нашите устави, за който здраво са се държали предците ни до Петър, а и днес се придържат хора, които искат да живеят с началата на културата.

Накратко, православната вяра е вяра аскетична. Православната богословска мисъл ­ тази, която не остава мъртво достояние на училищата, но влияе на живота и се разпространява сред народа ­ е изследване на пътищата към духовното съвършенство. Именно от тази гледна точка в нашите стихири и канони се говори както за догматическите определения, така и за събитията от свещената история, а също и за очакването на Страшния съд.

Разбира се всичко това не е чуждо и на западните изповедания. Но там спасението се разбира като външно въздаяние за известно количество добри дела (външни) или за несъмнена вяра в божествеността на Иисус Христос. Те не разсъждават и не умеят да разсъждават за това как постепенно душата трябва да се освободи от своето подчинение на страстите, как ние се въздигаме от сила в сила към безстрастието и пълнотата на добродетелите. Там има и аскети, но техният живот е проникнат от мрачно и безсъзнателно изпълнение на отдавна установени дисциплинарни изисквания, заради което им е обещана прошка на греховете и бъдещ вечен живот. А че вечният живот вече се е явил, както казва св. ап. Иоан, че това блажено общуване с Бога се достига чрез неотклонно подвижничество, както казва преподобният Макарий Велики, всичко това Западът не може да разбере.

Неразбирането става все по-грубо и безнадеждно и съвременните западни богослови са загубили мисълта, че целта на християнството, целта на Христовото пришествие на земята е именно нравственото съвършенство на личността. Те сякаш са се побъркали от измислицата, че Христос Спасителят е дошъл на земята, за да донесе щастие на някакво човечество от някакви бъдещи векове. Докато Той с цялата възможна яснота е казал, че Неговите последователи трябва да носят кръста на страданията, че те постоянно ще бъдат преследвани от света, от техните родни братя, деца и даже родители, а в края на вековете това преследване ще се умножи с особена сила. Благоустройството, което очакват на земята поклонниците на “суеверието на прогреса” (според сполучливия израз на С. А. Рачински) ни е обещано от Спасителя в бъдещия живот, но нито латиняните, нито протестантите искат да се примирят с това, по една проста причина (ако говорим откровено) ­ че малко вярват във възкресението и силно вярват в благополучието на настоящия живот, който апостолите напротив наричат изчезваща пара (Иак. 4:14). Ето защо псевдохристиянският Запад не иска и не може да разбере отрицанието на този живот от християнството, което ни заповядва да се подвизаваме… (Кол. 3:9).

“Християнството е любов към ближния, а любовта ­ състрадание в скърбите”, ще отбележат съвременните християни и особено християнки; “аскетизмът пък е измислен от монасите”.

Няма да споря с първото твърдение, както е спорил Леонтиев, даже ще кажа така: ако любовта беше възможна без духовно подвижничество, без вътрешна борба и без външни подвизи, то и любовта и състраданието биха били ненужни. Но любовта у хората пресъхва именно когато те заговарят с устата на Лутер. Изпълняват се думите: “и за умножаването на беззаконието ще изсъхне любовта у мнозина”. Където няма подвиг, където няма борба се възцаряват страстите и беззаконието, а когато цари грехът, любовта изсъхва и хората започват да се ненавиждат. (Мат. 24:10)

Наистина любовта се изразява преди всичко в състраданието, но не толкова за външните бедствия на ближните, колкото за тяхната греховност, а такова състрадание е достъпно само на плачещия за собствените си грехове, тоест на човека, който се подвизава.

“Аскетизмът е измислен от монасите…” Една московска дама се изрази още по-решително: “цялата ваша религия са я измислили поповете; аз признавам само Иверската и мъченика Трифон, а всичко друго са глупости”. Тези думи показват преди всичко, че нашите образовани хора не разбират думата аскетизъм.

Това понятие съвсем не предрешава устройството на нашия живот и не включва задължително в себе си нито девството, нито поста, нито отшелничеството. Аскетизъм или духовно подвижничество се нарича живот, изпълнен с работа над себе си; живот, чиято цел е унищожаването на страстите: на блудството, самолюбието, злобата, завистта, леността, чревоугодието и др. и изпълване на душата с дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов. Любовта никога не е самотна добродетел, а винаги е спътница и извършителка на изброените свойства на душата.

Разбира се, християнинът, който иска да следва пътя си, сам ще почувства нужда да се отдалечава от светската разпиляност и да смирява плътта си и повече да се моли на Бога. Но тези подвизи нямат никаква крайна ценност в очите на Бога. Такава ценност те имат единствено заради нас, като условие за придобиването на духовните дарове. Много по-голяма ценност притежават духовните подвизи, които се извършват в съзнанието на човека: самоукоряване, смирение, самоунижение, самопринуждение, самовглъбяване, помнене на смъртта, борба с помислите, покаяние и изповед, противене на греха и на изкушенията и други упражнения ­ все неща така малко познати на съвременните образовани хора и толкова понятни и известни на всеки необразован човек от народа и преди и сега. Това е духовната азбука, за която говори свети Тихон: “Има два вида учени и мъдри хора: едните се учат в училищата от книги и много от тях са по-безумни от простите и неграмотните, тъй като не знаят християнската азбука; ума си изострят, словото си поправят и украсяват, но сърцето си не желаят да изправят. Други се учат в молитва със смирение и усърдие, просвещавани от Духа Свети, и са по-мъдри от философите на този век. Те са благочестиви и свети, и Богу любезни, и макар да не знаят азбуката, разбират добре всичко; говорят просто и грубо, но живеят красиво и благоприятно. На тези християни подражавай!”

Това е същинското съдържание на истинното християнство като подвиг на живота. Съдържание, което е забравено от западните изповедания, но е център на православната богословска литература, която тълкува цялото Божествено откровение, всички събития и изречения в Библията преди всичко в тяхното приложение към тези степени на духовно съвършенство. Въплътилият се, смирил Себе Си и скърбящ за нашите грехове Спасител, чрез Своето пребиваване в света, чрез общуването ни с Него, ни дава възможност за именно такова духовно действие; и в него се заключава нашето спасение.

Едни извършват това действие доброволно и съзнателно (Фил. 2:12), преминавайки духовен живот, други приемат такъв живот почти пряко волята си, изправяйки себе си чрез изпращаните от Бога страдания и изпълнявайки църковната дисциплина, трети едва пред смъртта си се очистват с разкаяние от своята разпиляност и получават просветление след края на живота си.

Същността на християнския подвиг се проявява в аскетизма, в работата над собствената душа. В това се състои и същността на християнското богословие.

Ако се проследят всички заблуждения на Запада, както тези, които са влезли в неговото вероучение, така и присъщите на неговите нрави, които ни се подават през “прозореца към Европа”, ще видим, че всички се коренят в неразбирането на християнството като подвиг на постепенното самоусъвършенстване на човека.

Такова е латино-протестантското учение за изкуплението като възмездяване чрез Иисус Христос за оскърбеното от Адам божествено величие ­ учение, израснало от феодалните понятия за рицарската чест, възстановявана чрез проливане на кръвта на оскърбителя. Такова е материалното им учение за тайнствата. Такова е тяхното учение за новия орган на божественото Откровение ­ римския папа, какъвто и да е той в живота си; учението за длъжните и свръхдлъжните заслуги. И накрая, такова е учението на протестантите за спасяващата вяра, с отхвърляне на цялата църковна организация.

В тези заблуди ясно се вижда разбирането за християнството като за нещо чуждо на нашето съзнание, нещо условно, своеобразен договор с Божеството, което неизвестно защо иска от нас признаване на някакви непонятни формули, и въздаващо за това вечно спасение. За да се предпазят от естествено надигащите се възражения, западните богослови усилват учението за като че ли пълната непостижимост не само на Божията Същност, но и на божествения закон. И изискват, в лицето на схоластите, в лицето на Лутер и даже на съвременниците да признаят разума за враг на вярата и да се борят с него, докато Отците на църквата, в лицето на Василий Велики и даже на Исаак Сирин, считат за враг на вярата не разума, а човешката глупост, разсеяност, невнимание и инат. Ако направим връзка между лъжливите религиозни вярвания и нравствените убеждения на западния човек, при някои от тях ще срещнем просто извращения на християнските заповеди. И тези извращения така са се вписали в порядъка на обществения и личен живот на западното общество, че никакви културни сътресения, разрушаващи християнските олтари, събарящи кралски престоли, не са успели да опровергаят тези диви и безнравствени предразсъдъци.

Така Господ проповядва всеопрощение, западният морал ­ отмъщение и кръвопролитие. Господ заповядва на човека да се смирява и да счита себе си за по-греховен от всички, а Западът поставя най-високо от всичко “чувството за собствено достойнство”. Господ ни заповядва да се радваме и да се веселим, когато ни оскърбяват или гонят, а Западът изисква “възстановяване на честта”. Господ и апостолите наричат гордостта “бесовска”, а Западът ­ благородна. И обикновения руски човечец по-добре разбира доброто и злото, отколкото подобни моралисти на хилядолетната западна култура, така печално смесващи произволни откъслеци от християнството с лъжата на класицизма.

В основата на всички заблуждения лежи неразбирането на простата истина, че християнството е аскетична религия. Че то е учение за постепенното изкореняване на страстите, за средствата и условията на постепенното усвояване на добродетели. Тези условия са вътрешни, изразяващи се в подвизите, и такива които ни се преподават отвън, изразяващи се в нашите догматични вярвания и благодатни свещенодействия, чието единствено предназначение е да лекуват човешката греховност и да ни водят към съвършенство.