Симулакрите на постмодернизма

Постомодернисткият „знак” – това е преди всичко отсъствие на обект, който да бъде заменим с този знак. Мястото на означаваната реалност тук принадлежи на някакво хипотетично „култивирано пространство”, произволно измодулирано от постмодернисткото съзнание и понякога превръщащо се в пълно „нищо”.

 

Това довежда до появата на „симулакри” – фиктивни знаци, които са загубили каквато и да е реалност и само симулират такава. По този начин светът става сбор от заблуди, привидности и фантоми на съзнанието. В най-добрия случай то оперира със знаци, които намекват за някакви познати идеи. Знакови стават думата, речта, печатът, изкуството, дрехата и дори отделни хора…

 

В постсъветското общество знакови фигури са станали свещеник Александър Мен и митрополит Йоан (Сничев), правозащитникът Сергей Ковальов и академик Дмитрий Лихачов. Техните имена означават съвкупност от определени идеи и насочват към цяла посока на обществената мисъл, колкото и това „обозначение” да редуцира личността на неговия носител до някаква, била тя и несъществена, страна от неговата дейност. Загубвайки лицето си, тези знакови фигури стават функция и се превръщат в средство за идеологически манипулации.

 

Според тази „знакова” логика онзи, който изпитва уважение към паметта на владика Йоан или упорито търси критични мнения за някои идеи на свещеника Александър Мен, рискува да бъде автоматично зачислен в лагера на антисемитите, а този, който нарича нечистоплътна постъпката на Сергей Ковальов, получил от Дудаев орден – в лагера на комунистите и враговете на свободата. По този начин знаковите фигури започват да играят ролята на „лакмус” в системата от социални текстове и стават атрибути на нови ритуали.

 

И въпреки това, а може би и тъкмо заради този „знаков” характер, съвременното субективистко съзнание осъществява своите комуникативни функции. Върху тези знаци, за разлика от съветската епоха с нейния пропаганден „открит текст”, е построена както съвременната пропаганда, така и контрапропагандата… В нея знакови се оказват не само личностите, към чиито имена тя се обръща, за да формират общественото мнение – било позитивно (Пушкин, Сахаров) или негативно (Ленин, Сталин), но и лексиката. Така пред очите ни се правят опити посредством словесни манипулации да се въведат в общественото съзнание синонимите: православен и черносотник, свещеник и мракобесник, Православие и фашизъм; по този начин е възможно в недалечно бъдеще думата православен в „обработеното” съзнание да се асоциира с фашистки, тоест да стане знак на фашизма. В същото време като позитивен знак набират потенциал определения като реформаторски и прогресивен, също както и твърде мъглявото словосъчетание ново мислене.

 

Само че това ново мислене не може да издържи в никаква степен сблъсъка на два знака. Например „късният” Лев Толстой (положителна знакова фигура) се е борил срещу Православната Църква (за новото мислене – отрицателна). Същият този късен Толстой се отнасял към културата с нихилистичен утилитаризъм (тъкмо поради това, че се борил с Църквата). Но, опази Боже, някой дори да спомене, че „късният“ Толстой изразява идеи на най-плоско реакционерство, тоест на мракобесничество. 

 

Новите news-maker’и, тоест онези, които като че ли обективно „правят новините”, намирайки информация и построявайки я по определен начин, винаги могат да бъдат упрекнати в тенденциозност, която проличава в самия подбор на факти, който вече е тяхна интерпретация, и в това, с какви именно думи те се озвучават. Претендиращите за обективност проучвания на общественото мнение с начина, по който поставят своите въпроси, предполагат и формират отговорите.

 

В това отношение е любопитно предаването „Прес-клуб”, в което журналистите (предимно представители на либералния печат) разрешават заплетени въпроси. В действителност тяхната знакова формулировка вече задава характера на отговора. На въпроса „Нужна ли е на Русия „силна ръка”?”, в който вече се съдържа негативен знак („силна ръка” – Сталин, терор, лагери), никой от тях естествено не може да отговори, че е нужна (защото на кого би бил нужен Сталин, терор и т. н.). Само че този въпрос беше не за Сталин и за терора, а за властта: трябва ли властта в Русия да притежава сила или тя трябва да бъде безсилна, безволева, тоест никаква. А ако тя трябва да бъде „никаква”, как ще стоят нещата с корупцията и престъпността, които в този случай поемат функциите на властта? Забавно беше да се наблюдава как хора, които професионално са усвоили знаковия характер на средствата за масова информация, от една страна се опитваха да се измъкнат от тази примка на принудително толстовство, на което ги обрича въпросът, а от друга страна, за нищо на света не искаха да признаят лоялност по отношение на „силната ръка”.

 

През съветската епоха идеологическата пропаганда се водеше с най-груби „фронтални” методи, дори ако това се правеше посредством силите на изкуството. Враговете на съветската власт винаги се оказваха негодяи, крадци, безпътници и циници. Техните лица бяха явно антипатични, ако не и направо уродливи. И макар че с образите на положителните герои беше по-трудно – в еднообразните „ленинци” винаги имаше някакъв неестетичен фанатичен елемент („злото е винаги лош стилист”, както беше казал Бродски), – все пак понякога се правеха опити те да се облагородят с обикновено човешко обаяние. Съветската пропаганда не скриваше нито своите цели, нито своите задачи, нито своите идеали – тя беше простодушна и еднозначна.

 

Новата култура, колкото и да се кълне, че няма идеологическа подплата, колкото и да изглежда аполитична и социално индиферентна, продуцира нови идеологеми и ражда нова митология, която постепенно се намества на мястото на предишната – болшевишката – и създава нови ритуали.

 

Както в Евангелската притча – нечистият дух се връща наново в наредената и празна къща, от която е бил изгонен, като води след себе си седмина по-зли от себе си съратници.

 

Новата идеология, за разлика от комунистическата и тоталитарната (авторитарната), е анонимна. Това не е собствено „идеологията на Елцин” (или на Гайдар, или на Чубайс, или на Гусински). По няколко причини тази идеология иска да остане безименна. Най-просто би било да я наричаме, следвайки Р. Барт, идеология на капитализма (на буржоазността и либерализма), който предпочита да бъде анонимен поради своята несъмнена популярност и това негативно значение, което думата има в Русия. Само че в новопоявилата се руска митология се изработват някакви свръхбогати стандарти на мислене, които прекалено разширяват тази идеологическа анонимност. И преди да открием действителния аноним, трябва да разгледаме митотворческите механизми на новата култура.

 

 

Из книгата "Съвременната култура и Православието" [поръчай]

 

Олеся Николаева е поетеса; филолог по образование и православна по вероизповедание. Съпруга на свещеник, тя е личност със забележимо обществено и църковно присъствие в Русия.

Съвременната култура и Православието е тревожна книга за духовния образ на съвременната култура. Провокирана от наблюдения върху културните процеси в посткомунистическа Русия, тя търси отговори на основните въпроси за смисъла на творчеството, за духовния път на твореца и неговото назначение в света. И в това търсене прекрачва границите на национално-специфичните, частни характеристики на наблюдаваните културни явления.

Във фокус е постмодернизмът, разбиран не толкова като културно течение или направление в изкуството, а като светоусещане, мислене и възприятие; като ново културно съзнание. Упадъкът на художествените, естетически и етически критерии в постмодерното изкуство не е предмет на анализ и критика сам по себе си, а като един от кодовете за разчитане на много по-мащабната картина на обезличаване, фрагментиране и духовна немощ на модерния (постмодерния) човек от края на хилядолетието. Човек, за когото, по израза на авторката, „благодатта е неразличима от измамата, живото е равноправно с мъртвото, истинското е равноценно на изкуственото, сакралното е амбивалентно на профанното, понеже всичко е представено с равно качество и равна нищожност в пространството на постмодерната цивилизация…”.

В продукта на постмодернистката технология авторката разпознава едно унизено изкуство, което в своята хаотична вседозволеност, привидна безцелност и същностна безсъдържателност, се задоволява да остане стихийна проява на плътското, на непосредствено емоционалното, на психологическото в човека. Изкуство, което малодушно се е отказало, представяйки този отказ като акт на превъзмогване на историческата инерция, от високото си предназначение да бъде носител на творческата и преобразяваща Божествена енергия в света.

Така изкуството отказва своето изпълнение; отказва да бъде образ на красотата чрез връзката си с абсолютната Красота, да носи смисъл, като изговор на абсолютния Смисъл; отказва да бъде благо чрез своята причастност към абсолютното Благо. Творчеството престава да бъде тайнството, което извиква от небитие в битие, и се подменя от произволна интерпретация на вече съществуващото, от „претълкуването” на сътвореното.

Втората част от книгата – Православие и творчество – се основава на убеждението, че дарът на творчеството, като проява на божественото начало в човека може да изяви същинската си природа, да се осъществи като радикално-преобразяващо и изпълващо движение на богообщение и проникновение, само когато от индивидуално-психологическо действие се превърне в духовно възхождане и благодатно озарение. А това движение се случва в мига, когато човекът приеме свободата си да застане с лице към Бога, за „да предаде цялата си личност на волята Божия и да въплъти Божествения замисъл в самия себе си.” И принасяйки тази жертва открие, че в най-съкровеното си пространство той е колкото у себе си, толкова и у Бога и колкото сам със себе си, толкова заедно с всички, в които е Христос. Защото „това съработничество на човека и на неговия Творец, тази синергия, всъщност представлява същинския християнски живот. Това е творчеството – блаженото и благо Христово бреме”.

Илиана Сивова