Позицията на православните в едно мултикултурно общество

Възлюбени в Христа отци и братя,

За всички е ясна промяната в културното обкръжение, в което живеем по причина на глобализацията и новата епоха. Обществото ни е вече не изолираното земеделско общество, свързано от общи характеристики: народност, религия, език, нрав, обичаи. Съжителството с други народи, но и различните начини на общение на народите и на културите, търговията, търсенето на работа, туризмът, медиите са създали една нова действителност. Мултикултурата означава такава култура, за която е характерно съ-съществуването на различни и различаващи се помежду си култури. „Централните елементи на всяка култура са езикът и религията.“

Смесването на народите ни задължава да познаем тази действителност и да изследваме начина на отговор, противодействие и съхраняване на православните в същото това общество.

В продължение на всичко гореизложено ще развием нашия въпрос в три посоки: първо, разделението и влиянието на културите, опитът на православните. На второ място ще посочим каква трябва да е позицията на православните спрямо другите култури. На трето място ще споменем за приноса на Православието, както е описан от св. Силуан Атонски.

Отделяне и влияние на културите. Опитът на православните.

От изследването на историята виждаме, че при среща на културите се формират различни състояния.
В подобни случаи във всяка културна общност настъпва една особена психология. Господства известна несигурност и тя накланя съответната група към себе си, поради което понякога се наблюдава фундаменталистичен начин на мислене с крайно агресивни настроения спрямо всички останали културни общности.

1. Вид изолиране в гето. За някакъв отрязък от време някои от тях остават автономни. Съхраняват своята упорита враждебност спрямо другите и се стараят да запазят религията, езика, обичаите, избягвайки смесените бракове. До такъв феномен са достигнали евреите, а в Балканското пространство – власите, каракачаните. През време на турското владичество така са преживявали и православните народи в някои области.

2. Съпоставяне. Понякога виждаме една култура да влияе на друга. В подобен случай в различни култури биват въвеждани някои чужди елементи. Когато обаче тези чужди елементи надвишават определени граници, тогава „се образуват културни несъответствия, смесени културни кодекси и дори и смесени култури“. В този случай говорим за един феномен на „съотносимост“.

Съотносимостта е била налице в епохите след класическата древност, и главно – през времето на римското владичество. Елинизмът е дал елементи, но и е взел. Същото станало през време на турското владичество, когато имаме много гърци туркоезични или славяноезични, или албаноезични.

Този феномен и днес господства в редица неща редом с живота на православните, които са се преселили в западния свят. Повлияли са се много, но и са станали фактор за лансиране на Православното предание, или традиция. Особено в Америка с многообразните културни групи. Тези различни групи, за да успеят в Америка, са принудили себе си да възприемат англосаксонския стил на живот.

3. Асимилация. Понякога една култура се асимилира от друга. В този случай говорим за „изчезване на културните предпоставки и асимилиране от страна на една господстваща или преобладаваща културна форма“.

Всичко това има връзка със силата, заложена във всяка култура. И тази сила се остойностява от мярката, според която дадена култура има възможност да отговори на екзистенциалните проблеми, засягащи човека.
Друг пример е асимилиращата сила на християнската вяра, която е успяла да възприеме античната гръцка традиция и да я асимилира.

И то по причина на това, че православното богословие, намерило израз в светите отци, е имало дълбочина, предоставяща отговори на въпроси, лишени допреди това от отговори: онтологичните и екзистенциални проблеми на хората.

Един съвременен пример е чудото на Христос, извършено от Него в Албания. Тъй като там православните са 1/3, а Църквата не се стреми да налага себе си, но тя все пак напредва. Твърди се, че православните в Албания са се удвоили, и то благодарение на вседостойния и всеотдаен до мъченическа степен архиепископ Анастасий. Архиепископът и Църквата са си поставили като задача номер едно да творят стабилитет в тази страна. Без да допуска компромиси, той успява да бъде почитан от всички.

Каква трябва да бъде позицията на православните спрямо другите култури?

Човекът е принуден да живее в два свята. От една страна, в микрокосмоса (семейство, местна културна общност); от друга, в макрокосмоса (обществото като цяло, културата). Обществените изследователи виждат два начина на съ-съществуване: антагонизъм и общуване. Антагонизмът носи географско, но също и професионално разграничаване между народите. Общението действа като принципно възприемане и творене на общност.

Светът от човека до галактиките се образува от системите – всяка система се състои от подсистеми и всички системи действат в свръхсистемите. Примерно, семейството е една система, в която има и подсистемите, предците, децата, старците и околните роднини. А семейството живее в една система на едно цяло общество.
Всяка система, за да бъде действена, налага притежанието на три специфични характеристики: организация, граници и общение.

Семейството трябва да е придобило организация и всеки негов член да познава своята роля в него. Трябва да съществуват граници между членовете на семейството и външния свят, за да не прилича домът просто на един хотел за преспиване. Нито пък отново да е изолирано от останалото общество. Друг принцип трябва да бъде правилното общение. Тези три принципа трябва да се възприемат от всяка културна общност.

Да бъде сведена до организираност, т.е. да има ясна цел и смисъл. За да живее и да се вдъхновява от своята традиция, едновременно ще трябва да има граници с другите културни групи, т.е. ще трябва нейните членове да познават разликата си от другите културни традиции, да няма смесване на ролите, и още повече – ще трябва да съществуват правилни мостове на общение на членовете на културната общност с другите културни традиции. Когато една културна група стигне до изолираност, тя изживява фанатизма и зилотството.

В противоположност на това, когато една културна група загуби границите си с другите традиции, тя изживява културна отчужденост, синкретизъм, културно заробване и културно изличаване.

1. Богословският отговор. Христос донесе равенството между хората и Църквата прие в тялото си вярващите независимо от племето, произхода, националността, възрастта им.

Св. Юстин, философ и мъченик, прави първото богословско противопоставяне спрямо външните на Църквата, говорейки за „плодоносното слово“. Бог и в другите религии е направил познато присъствието си. Въпреки заблудата в тях, е посял възможност за плодове и истина. Говорил е за неизвестните християни.

Отците на Църквата изразяват различни мнения. Някои са снизходителни, други са безкомпромисни. Архиепископът на Албания, Анастасий заключава за позицията на християните спрямо другите религии. Обобщаващо заявява: „Даже и да е била разграничителна спрямо другите религии като затворени системи, християнската позиция остава съвършено положителна спрямо личностите, които живеят в атмосферата на други религии или идеологии. Човекът, който вярва различно… не престава да бъде чедо Божие, образ Божи, и следователно – брат… Христос говори за безграничната любов на дело… представя като образ за подражание един еретик – самарянина… дълг на вярващия е да бъде ближен, на когото и да било от човеците, независимо от пола, религията, езика му… това спонтанно братско присъствие към всички хора, просто и само защото някой е човек, непознаваем като присъствието на християнското послание.“
Заключително казваме, че виждаме другите като личности, като лица. Уважаваме човешкото лице и след това питаме за националността и неговата религия.

2. Отговорът в обществото. На практика окончателният отговор се дава в едно общество. Там, където православните се срещат с другите: в работата, в квартала, в жилищния блок, в развлечението, на игрището, в заведението, в компанията, в пътуването, във взаимното общуване.

Не можем да ги изолираме социално. Нито в приятелството, в съдружието, в търговията.
Архиепископ Анастасий подчертава отново: „На въпроса относно съдружието с хората от други религии, за  семейството, за напредъка на мира, на справедливостта, на уважението, на личността, на благоденствието, на народа, отговорът ни е ясно „да“.

Въпреки многото отговори на големите въпроси на болката, на смъртта, на смисъла на съществуването, на природата на човешкото общество, факт е, че скърбим, умираме, плачем, смеем се, изпитваме разочарование и се надяваме заедно.“

Там обаче, където ще трябва да внимаваме, са смесените бракове и културното им влияние. Като подражаеми същности не е трудно да им подражаваме.

3. Твърдост в Православната вяра. Мъжеството е една от четирите големи добродетели. Мъжеството е характерно за всички светии. То е плод на вярата в Бога. Според свещения Златоуст: „Мъжеството е нужно във време на война, а на християните е нужно постоянно, защото имат постоянна война.“ Мъжеството е жизнена тъкан на душата. Мъжеството се характеризира с постоянство, вътрешна пълнота. То е познание на ценността на човека, дар Божи. Познание на безсилието и твърдо търсене на покаяние в милостта Божия.

Противоположно на мъжеството е агресивността спрямо другите, различните, както и боязливостта, едно чувство за малоценност или неустойчивост.

Християнинът нито е агресивен, нито e неустойчив. Пример за мъжество представят в Църквата ни мъчениците, но и аскетите, които се борели против невидимия враг – тези примери са ентусиазирали вярващите в борбата им.

4. Формулиране на вярата спрямо отчуждението

а) Смесване. В нашата епоха господства много голямо смесване. Едно смесване, което съзнателно се развива и налага с насилствен начин на осъзнаване. Търпимост към всичко и придаване на относителен характер на всичко, подлагане на съмнение на всяко възможно нещо като вид критерий за преценяване на стойността му.
Не съществува ясна разлика между доброто и злото, истинското и лъжливото, правилното и грешното, православното и ереста, Бога и дявола.

Това смесване се развива на национално, културно, цивилизационно, обществено, но и на религиозно ниво. Който е вярващ в Църквата и вярва в едната Истина, в Истината на Христос се счита за фанатик, фашист, фундаменталист, опасен.

Не можеш да си различен. Не можеш да притежаваш различна позиция. Нямаш правото да останеш във вярата, която имаш.

И най-сериозното в нашата епоха са тези, които се водят за наставници и познават нещата от вътрешността.
Проповядват смесването и едновременно твърдят, че са християни и членове на Църквата.
Това състояние не настъпи внезапно. Беше развито, от една страна, от атеистичното разбиране; от друга страна – от масонството.

Този род съзнание се разви на всички нива на властта и наложи на вярващия народ т.нар. „Нова епоха“ (или New Age). Имат в ръцете си средствата за осведомяване, или по-скоро средствата за влияние върху информационния поток и формиране на общественото мнение, влизат в домовете и душите и ги правят „земята на Мадиам“.

Това смесване започва да господства и при християните, особено при младите. Увеличава се и от тъмнината на невежеството, в което живеят повечето християни, без да познават основни догмати на вярата. Повечето са некатехизирани.

По тази причина пастирската Църква чувства нужда да се защити и да предпазва вярващите си. Основната защита е потребността от формулиране на вярата. Църквата се смесва с носителите на света, идеологизира се, културологизира се по причина на непознаването същността на Църквата.

Истината на Православието се извежда в съотносителност спрямо заблудата, лъжата и ереста в името на любовта. Пренебрегвайки, че в Православието истина и любов се съпътстват една друга, различните религиозни групи, които принадлежат към движението Нова епоха, не се обръщат явно против Църквата. Не казват никога „излезте от Православието“. Напротив, искат да напълнят храмовете с християни, които обаче няма да вярват в божествеността на личността на Иисус Христос и няма да приемат изключителността на Църквата.

Затова е нужно да прекратим секуларизацията на богословието и на църковния ни живот. Да се прекрати повличането на богословието ни подир влиянието на модернизма за преобразуване на Църквата в обществена система. Защото когато оставим без отговор екзистенциалните въпроси, празнотата се експлоатира от псевдорелигията, от езотеричността, за да предложи тя свое решение – клопка.

б) Нуждата от формулиране. „Непосредствена потребност се явява формулирането на Православната вяра спрямо съвременните предизвикателства на ересите и псевдорелигиите.“ Да не считаме за самопонятни някои понятия. Да бъде винаги налице стремеж към трайно очистване на вярата на православните. Всяко по-различно нещо означава отчуждаване на вярата – нека да не го понасяме и да го изобличаваме като нечисто и неправославно.

Много пъти използват християнски понятия, твърдят, че учението им е тъждествено с учението на Христос.
Централното им учение е: всичко е както трябва.

Трябва да се наблегне особено силно на този въпрос, защото проповедта на такива групи е предизвикала несигурност и смущение сред много християни. Редно е да стане понятно, че тези групи използват християнски понятия, за да заявят една друга действителност, несвързваща се с християнската вяра. В този ред на мисли използват дори и името на Христос, за да проповядват обаче „друго“ Евангелие.

Трябва да стане понятно, че не можем да говорим за християнска вяра просто и само защото се използва името на Христос и на светиите, или защото се представят цитати от Свещеното Писание. Мистиците нямат проблем да свържат тези цитати от Свещеното Писание с индуската мантра, или да отъждествят молитвата с медитацията и вярата – с „позитивната мисъл“.

5. Изживяване на православната духовност. Православният духовен живот има три степени: очистване, просвещаване, обожение. Това възхождане предпоставя:
а) запознаване с православната вяра. Познаване на правилните догмати. Неуклонна вяра;
б) водене на правилен живот. Аскетична борба срещу страстите. Освобождаване на чувствата от зависимостта им от удоволствията и наслажденията. Очистване на ума от страстните помисли. Усилия за изпълнение на заповедите на Христос;
в) живеене на правилния култ. Съзнателно участие в литургичния и тайнствения живот на Църквата.
Това, от една страна, ще бъде щит за предпазване от каквото и да било друго влияние, а от друга – истинско изповядване и лансиране на Православната вяра спрямо непризнаващите Бога, и то не теоретично, с думи, но с духовен живот.

6. Предложението на Православието, както е изразено от св. Силуан Атонски

а) любов към непризнаващите Бога. Свещеният Златоуст ни казва, че: „Църквата не осъжда еретика, но ереста, не човека, а заблудата.“ („Патрология Грека“, § 701). А св. Нектарий в своето пастирство ни просветлява много по този въпрос, казвайки, че: „Догматът не воюва с любовта. Любовта се дарява на догмата, защото любовта всичко подслонява, всичко изтърпява.“

В продължение св. Силуан Атонски и ученикът му, отец Софроний ще ни помогнат да се задълбочим в тази тема. Св. Силуан имал беседа с един коравосърдечен пустинник. Пустинникът се виждал удовлетворен от перспективата атеистите да горят в ада. Светецът се развълнувал и се притеснил: „С явно вълнение старецът отговорил: „Значи, кажи ми, моля те, ако те поставят в рая и видиш там, че някой гори в огъня на ада, ще бъдеш ли спокоен?“

Онзи изрекъл следното: „И какво толкова ще стане? Те сами са си виновни.“ Тогава старецът със скръбен поглед отговорил: „Любовта не може да го изтърпи това. Трябва да се молим за всички.“ („Православна духовност“, стр. 198.)

Между враговете, към които чувствал любов и подбуждал за любов, не били само личните му врагове, но и враговете на вярата, не признаващите Бога.

За св. Силуан въпросът е, че човек е подложен на страдание, а по своята природа любовта е проява на милосърдие към страдащите. Още повече, според св. Силуан, ако някой не скърби за тези, които ще се мъчат вечно, даже и да са били сред враговете му, означава, че благодатта на Св. Дух не диша в него.

Св. Силуан пише: „Отец Касиан казва, че всички еретици ще бъдат погубени. Аз обаче не зная това. Вярвам само в Православната църква. В нея се намира радостта на спасението чрез подражание на Христос в смирението.“ („Св. Силуан Атонски“, стр. 597.)

Другаде пише: „Ние имаме полза с милосърдие да се отнасяме към тях, които се заблуждават, и тогава ще се спасим чрез милосърдието Божие.“ Тази оригинална позиция на св. Силуан за любовта към враговете има широко приложение. Не помага само на лично ниво за духовния напредък на човека, но е сигурен критерий на истината. Изявява коя е истинската Църква, т.е. Тялото Христово.“ (стр. 211)

Така антиеретическата борба трябва да става от безгранична любов към заблудените. Това е онтологична любов, а не чувствена. Искаме тяхното спасение. Знаем, че отдалечени от истината на вярата и на Църквата те се губят и заблуждават. Любовта към враговете като върховно богопознание е и върховно общение с Бога, което се осъществява с присъствието на Светия Дух в Православната църква.

В Православната традиция като критерий на Истината се признава Църквата. Тя е „стълб и крепило на Истината“. Според св. Силуан любовта към враговете е единственият сигурен критерий да различим учението на истинската Църква.

7. Молитвата за непризнаващите Бога

Последствие от любовта към непризнаващите Бога е молитвата за тях. Свети Йоан Златоуст казва: „Който се моли за тези извън Църквата прилича на Бога. Отрезвява се той самият и това става причина да се привлекат във вярата.“ В литургиите на св. Яков, брат Господен, на Василий Велики и на ап. Марк Църквата се моли за невярващите, еретиците и заблудените. Св. Силуан е имал безгранична любов. Характерна е молитвата му: „Моля те, милосърдни Господи, да те познаят чрез Светия Дух всички народи на земята.“

Вдъхновен от любовта на Христос към света, която придобил в дълбочината на сърцето си, той се обръщал към Бога с гореща молитва за спасението на целия свят… Изживявал е интензивно и дълбоко човешката трагедия, защото е познавал величието на човека в благодатта Божия и неизмеримото му опустошаване при лишаване от нея. Страдал е той самият за целия свят и се молел със съзнанието, че „моят брат е моят живот“.
За свети Силуан обаче отправянето на молитви за света, за хората, е равнозначно на това, да лееш кръв. Молитвата на любовта важи, за да променя до голяма степен реда на светските обстоятелства и значително да ограничава разпространението на злото. („Старец Силуан“, стр. 207).

Възлюбени в Христа отци и братя,

Много често се случва да пренебрегваме съкровището, което имаме. Много пъти то остава скрито. Оценяваме го и го разбираме, когато някои до нас го подлагат на съмнение.

Ще завърша с един руски разказ: „Един учител заминал за далечно пътуване и оставил учението си на трима свои ученици. Най-големият не променил нищо, но вярно повтарял каквото му казал учителят. От останалите двама по-млади единият прибавил много към учението, а другият отнел много от него. При завръщането си учителят – без да се разгневи на никого – казал на двамата по-млади: „Да благодарите на по-големия ви брат. Без него нямаше да сте запазили истината, която ви предадох. А на по-големия казал: „Ти да благодариш на по-малките ти братя. Без тях, нямаше да си разбрал истината, която ти доверих.“

 

Превод: Владимир Петров