Православието в модерните плуралистични общества

Мисля, Уинстън Чърчил беше казал, че американската либерална демокрация е най-лошата измислена някога форма на управление с изключение на всички останали. Който и да го е казал, аз съм напълно съгласен с него.

 

Като внук на карпаторуски емигранти в САЩ, аз не мога да си представя своя живот в някакво друго общество и усещам дълбока благодарност за личната си съдба. От друга страна, като православен християнин, „освободен селянин”, благословен с висше образование, вяра, семейство, свещенство и богословие, аз по същия начин не мога да си представя начин на живот, по-коварен за християнското православие и по-опасен потенциално за човека и живота.

 

Corruptio optima pessima. Развалата на най-доброто води до най-лошото. Най-грозният порок винаги е извращаване на най-хубавата добродетел. Грехът винаги е неправилна употреба и злоупотреба. Няма по-добър пример за това от случилото се и случващото се с американското либерално демократично общество с неговата капиталистическа икономика, утвърждаване на човешкото равенство и правата на личността и настоятелно искане за пълна свобода за всички хора и общности в тяхното „тичане след щастието”, ограничено само от повелята правата и свободите на другия да не се нарушават и отричат. 

 

 

Американската либерална демокрация днес вече не е това, което беше, когато Чърчил (или някой друг) я нарече най-лошата форма на управление с изключение на всички останали. Много неща се промениха в Америка от момента, в който бяха произнесени тези думи. Обществената форма, произвеждана и изнасяна от Америка сега, не е онова, което нашите коментатори хвалят в своите умни отзиви. Защото когато това изказване бе направено, американският начин на живот бе наистина либерален, демократичен и капиталистически. Но той не бе истински плуралистичен. Той беше Бял, Западен и Християнски, основан на библейското, най-вече протестантско светоусещане и на библейската етика, към която се придържаха, макар лошо или лицемерно, огромното мнозинство от гражданите му. Той не бе и секуларизиран, политизиран, зависим от плътския начин на живот, какъвто е сега благодарение на „деконструкцията” на науката, метафизиката, богословието и изкуството в обществото, което днес наричаме модерно. 

 

Православните християни на Северна Америка, Западна Европа, някои райони на Близкия Изток, Австралия и Япония в различна степен вече живеят в модерен социален, политически и икономически плуралистичен свят, чиито корени са в съвременната американска либерална демокрация. Жителите на Източна Европа вървят към това с решителност, която не може да се оспорва. И жителите на тъй наречения „трети свят” вече са изпитали влиянието му по твърде многобройни, за да ги отчетем, и твърде сложни, за да ги обясним, пътища.

 

 

Някои от нас, православните, казват, цитирайки Еклезиаст, че наистина „няма нищо ново под слънцето”. В известен смисъл това е вярно. Раждането и смъртта, удоволствието и болката, праведността и грехът, мирът и войната, смяната на годишните времена винаги са били и ще бъдат. Но мъдрите хора знаят също и че начинът, по който човек познава и тълкува тези постоянни реалности, се променя постоянно.

 

Други от нас ще кажат, че православните християни винаги и навсякъде неизбежно се оказвали в ситуацията, в която сме се оказали днес. Православните били винаги малцинство в малцинството, неправилно разбрани, наплашени, осмени, отхвърлени и преследвани с копие или насмешка (както казал веднъж Достоевски). Тъй било и в ранната Църква, когато православните били малка група в „Иисусовото движение” сред гностици, законници и фундаменталисти от всякакъв род, както е засвидетелствано още в каноничните новозаветни писания. Тъй било и през „Константиновата” епоха, когато православните най-често се сбогували с този живот разбити и обезчестени, докато еретици, вероотстъпници и просто злодеи управлявали християнската империя. Тъй било и през османските времена и в Светата Рус, да не говорим за комунистическия ужас. Тъй е и днес. По този начин излиза, че обстоятелствата всъщност никога не са били по-различни от това, което е сега.

 

Други особено наблягат върху аналогията между нашето време и времето на младата Църква, когато християните били разделени на множество групи и движения с бъркотия от противоречия помежду им и заедно с това подложени на силни преследвания от един свят, който бил и много религиозен, и много плътски, но при това единен в своя произвол срещу тези, които в безразсъдния си инат решително отказвали да разглеждат Иисус само като един от множеството учители и богове и християнската вяра само като един от многото религиозни и духовни пътища, достъпни за чувствителните, търпеливи, доброжелателни, развити хора.

 

Но има и радикални разлики между днешното и всички предшестващи времена. Православието днес не е преследвано малцинство сред множеството християнски и други духовни движения в „езическата” империя, чиито верни членове носят свежото усърдие на първото възвестяване на Христос в света. То не е и държавната Църква на християнската империя, чиито преследвани светии са в постоянна борба с еретиците, вероотстъпниците, грешниците и дори понякога едни с други. То не е и мозайка от етнически общности под господството на исляма или комунистическата идеология. То не е и „диаспора”, сбор от православни емигранти в инославни страни, подложени на масова секуларизация, преобразования и промени. За пръв път Православието – макар все още Църква на малцинството, раздрана от множество вътрешни неразбории, тревоги, претенции и разделения, резултат от двухилядолетната й одисея през историята – се оказва в „световното село”, където различните народи по различен начин се движат към начина на живот, който е започнал да господства над планетата. Това е либералният, демократичен, капиталистически, модерен (и постхристиянски) плурализъм. Това е начинът на живот, който вече царува в тъй наречения „първи свят”.

 

 

Следите на стария „съвременен” свят все още се откриват в съвременна Америка и в днешния свят. Свят, който Америка формира и за когото остава идеал, макар някои да го отричат, порицават и да му се съпротивляват. Примерно религиозната търпимост, расовото равенство и правата на малцинствата все още и в Америка и по света са проблеми от първостепенна важност. В икономическата сфера хората все още се борят за правото на труд, равни възможности за трудоустройство, безопасни условия на труда и справедливо заплащане. Всеобщото образование и здравеопазване, адекватната осигуреност с жилища и отворената имиграционна политика са все още въпроси от критично социално значение. И в религиозния, философски, научен и художествен живот старите „съвременни” (Кантови, Дарвинови, Нютонови…) въпроси като отношението между вяра и разум, наука и богословие, критично мислене и фундаментализъм, свобода и власт, индивидуална съвест и традиционни нрави и дори православие и ерес продължават да привличат страстно вниманието на хората и да ги вълнуват. Но макар тези въпроси да остават в сила, те вече не се разглеждат и тълкуват както по-рано. В модерните плуралистични общества те се възприемат по съвсем нов начин, в съвършено нов контекст и с напълно нов дневен ред за действие.

 

Тази нова вселена на мисълта и поведението е пряк резултат от това, че съвременното секуларизирано общество е подчинило християнството на приватизираната, минимизирана „религия”, тъй блестящо разкритикувана от отец Александър Шмеман, чиито трудове все още могат да бъдат прочетени с голяма полза, особено в посткомунистическите общества. Това е мутация на християнското светоусещане и познание далеч отвъд пределите дори на това, което си е представял отец Георгий Флоровски в неговата критика на еретическите „псевдоморфози” на Православието. В съвременното секуларизирано общество езикът, структурите, символите и обредите на класическото библейско християнство се запазват, докато съдържанието и значението им радикално се променят. В модерната „деконструкция” на съвременния мироглед – по линия на радикалния личен и културен екзистенциализъм, сексуалната революция, мистическите търсения, политизацията на богословието и етиката, изблика на материален и духовен хедонизъм и алчност – традиционният език, структури, символи и обреди стигат до точката, в която тяхното първоначално съдържание и значение се изместват от напълно ново възприятие на реалността.

 

В модерния плуралистичен свят няма обективна истина, справедливост, добро и красота, за откриването, познанието и вярата в които са създадени всички хора, на които всички те са призвани да съответстват с мисъл, слово и дело, пред които са свободни да се прекланят и за които са благословени да въздават слава и благодарение на Бога. Няма вече такова понятие като обективно значение и цел. Има реалност или по-точно изобилие от псевдореалности, произвеждани от субективните воли на отделните хора, партии и „групи по интереси” в контекста на политиката, властта, самоутвърждаването и всепозволеността. Догмите на модерната либерална демокрация стават обекти на поклонение и самоцел в политизирания, хедонизиран свят. Свободата става излишна волност, придобиването – право. Разликите се обожествяват. И щастието, разбирано вече като материално и псевдодуховно удоволствие, става задължително за всички.

 

Ако половин век назад Рихард Нибур можеше да каже, че в модерния американски либерален протестантизъм „Бог без гняв въвежда човек без грях в царство без съд с помощта на Христос без кръст” (Царството на Бога в Америка, 1937, стр. 193), то сега може да се каже, че в новия век на най-модерния плурализъм някаква божественост без върховна власт въвежда хора без достойнство в ера без отговорност чрез използване на бог или богиня, създадени по ваш избор без трагедия.

 

Ако някой мисли, че това плашещо преувеличение е фактически необосновано, бих го поканил да разгледа съвременните американски политика, икономика, закони, образование, медицина, религия, развлечения и изкуство. Бих го поканил да разгледа и това, което днес става във всички страни по света, започвайки от неговата собствена. 

 

 

Четири възможни отговора на модерния плурализъм са според мен неприемливи за православните християни.

 

Първият е отрицание на това, че „модерният плурализъм” наистина съществува и бързо прогресира във всички части на света. Да се тълкува неправилно това, което става, и да се подценява неговото въздействие би било фатално за Православието. Модерният плурализъм е тук и то не за кратко време.

 

Второ, би било фатална грешка за православните християни да мислят, че те и техните Църкви са невъзприемчиви към постмодернизма и незасегнати от неговото влияние и власт. Ние, православните, сме точно толкова заразими и заразени, колкото са и всички останали, и сме толкова лесно разболяни и измамени. Това, което ни трябва, е да видим по Божия милост какво наистина сме (чудо, което, както казват нашите светии, е по-голямо от възкресението от мъртвите) и да признаем положението каквото то е.

 

Описвайки хомосексуалното движение в Америка и мястото му в съвременния американски етос, един психиатър каза, че „голяма част от интелигенцията може да бъде потопена в невежество, ако потребността от илюзии е силна” (C. W. Socarides, Homosexuality: A Freedom Too Far, p. 234). Той звучи като подвижник, който описва духовната прелест. Неподходящо ли е това предупреждение за нас, православните, чиято потребност от илюзии и заблуди за самите нас, нашите Църкви, нашата история, нашите съседи и нашия съвременен свят е очевидно наистина много силна?

 

Трето, ние, православните християни, не трябва да отговаряме на модерния плурализъм, въобразявайки си, че можем да отхвърлим съвременния свят и да се затворим в черупката, създадена от самите нас. Да направим това означава да се предадем пред същите заблуди и изкушения, които сме призвани да изобличаваме и отричаме. Това би било точно това, което постмодернизмът очаква да направим и правото ни на което той брани и обосновава. Не можем да си създадем наша собствена реалност за наши собствени цели със субективен указ. Трябва да приемаме реалността такава, каквато е, и да отговаряме за нея пред Бога. Трябва да живеем в света, който е наш по Божи Промисъл.

 

И последното, не трябва да ставаме жертва на модерното плуралистично светоусещане като някаква голяма нова възможност за човечеството, която православните християни трябва да приветстват като нещо, което напълно се съгласува с традиционните православни възгледи за свободата, личното достойнство, културното разнообразие, богословието на въплъщението и апофатическото богословие, както и със също толкова традиционната (понякога прибързана и повърхностна) критика на „западния” рационализъм, пиетизъм, юридизъм и морализъм.

 

 

Има няколко неща, които ние, православните, можем и сме длъжни да направим пред лицето на модерното плуралистично светоусещане, особено в обществата, които вече се придържат към него.

 

Първо, трябва да се постараем да сложим Христос и само Христос и Неговото Евангелие в центъра на нашите интереси и да правим само това, което е угодно на Духа Светаго и нам. Ние можем да работим (каквото в момента и правим), за да оценим заедно нашия свят, да стигнем до общо мнение и да създадем общ план на действие като православни християни. Това е нелошо постижение за съвременния плуралистичен свят, който ни принуждава да създаваме собствени версии на действителността и историята въз основа на определените от самите нас желания, интереси и потребности.

 

Съпричастието – което е самото Православие – иска нещо повече и от жертва. То иска смърт. „Истина, истина ви казвам – говори Господ, – ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод. Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на този свят, ще я запази за вечен живот” (Иоан. 12:24-25). Тези думи на Господа подхождат както на енориите, епархиите, поместните Църкви и патриаршии, така и на отделните хора. Те са напълно противоположни на модерния плуралистичен възглед, който в името на нашите права и свободи ни заповядва не просто да обичаме живота си в този свят, но и да го обожествяваме, бранейки го от всичко, което може да ни накара да постъпваме другояче. Колко иронично и колко непоносимо болно е да виждаш православни християни и Църкви, предаващи Христос и Евангелието и собствените си истински интереси заради демоничната измама, че сам Бог ни кара да обичаме и браним „своето” за сметка не само на всички други, но и на самата истина.

 

Православните християни веднъж и завинаги трябва да се откажат от лъжата, че ние и нашите Църкви можем да живеем по Евангелието на Христос и заедно с това да запазваме цялото богатство и своеобразие на националните ни култури и индивидуалности, използвайки дори самото Православие за тази цел – измама, която ние, православните от съвременните общества, сме приели широко и вкарали в действие. Днешната ни жалка реалност е показала резултатите от това лъжливо вярване и поведение. Ние, православните в Северна Америка и Западна Европа, сме напреднали доста по пътя към загубата и на вярата, и на културата, сливайки ги, сякаш те са едно и също. И нашите братя и сестри от посткомунистическите страни, както изглежда, не са се научили на много от нашия опит.

 

Според Евангелието на Христос има само един път за спасение на живота ни, а всичко в нашия живот заслужава спасение за вечен живот в Царството Божие. Той е да се отречем, откажем и дори намразим всичко в този свят заради Христос, Евангелието и Божието Царство. Той е да намразим нашите семейства, нации, собственост и култура – и дори нашите земни църковни институции заради истината (вж. Лука 14:25-26). Той е да смятаме всичко за нищожно пред Христос, казано с тежките думи на апостол Павел, да се откажем от всичко и всичко да смятаме за смет, за да придобием Христа и да бъдем придобити в Него (вж. Фил. 3:7-9). Това са сурови думи. И верни. Ние ги нарушавахме на своя отговорност и риск.

 

Доброто в живота, а не нашите слабости и прегрешения са най-голямото ни изкушение. Тъкмо то е нашият идол и то ни кара да изопачаваме действителността, да отричаме истината и да подкрепяме лъжата.

 

Живеейки усамотено, изключително по Евангелието на Христос, ние, православните християни, трябва да се борим и с изкушението да превърнем Православието в някакво „нещо в себе си”, в идеология сред другите идеологии, инструмент за придвижването на нашите национални, политически, културни или икономически амбиции и желания. Трябва да изоставим това, което проницателните критици на модерния плурализъм наричат „написани чрез тире” истини, ценности, история, етика и изкуство. Това значи, че не трябва да си позволяваме да говорим просто за Православие или за православно богословие, духовност, култура и морал. По-скоро трябва да говорим за самата реалност от гледна точка на Евангелието и православната традиция.

 

Този възглед се подкрепя и от това, че според модерното плуралистично светоусещане множеството религии, движения и култури могат и трябва да произвеждат за себе си свои истини, свой морал и изкуство и да пишат историята си в съответствие със своите интереси и цели. Както няма понятия като „женска история”, „хомосексуално изкуство”, „будистки морал”, „мохамеданска духовност”, които не само да са свободни от всякаква външна критика, но и да изискват всеобщо одобрение като необходими и законни за членовете на дадена група, така няма и Православие само за православните. Има истина за всекиго, ценности за всички хора, история, в която всички имат законно място, изкуство, на което всички могат да се радват, духовност, в която всички могат да участват… и нищо от това няма правото да стои извън въпросите и критиката на другите и на човешката общност като цяло, но всяко трябва да бъде открито за проверка на истинността си и законността си за всички хора. Православието не е изключение от това правило.

 

Ние, православните, трябва да сме готови за въпросите и предизвикателствата, които засягат нашите претенции. Това води до самата същност на православното свидетелство в света: убеждението, че Иисус Христос е Син и Слово на единия истински Бог и че Той е Пътят, Истината и Животът за всички хора, Божията истинска мъдрост и власт в света. Иисус е въплътеният Образ Божи, в съответствие с Когото са сътворени всички мъже и жени. Той е Глава не само на Църквата, но и на всичко (hyper panta); Този, в, за и чрез Когото всичко (ta panta) е станало и съществува; Този, в Когото всичко (ta panta) се съединява и оцелостява. Иисус от Назарет не е един от многото светилници в света. Той е Светлината на света, осветляваща всички мъже и жени от страните на мрака и от сянката на смъртта. Той е самият Живот, необвързан с нито една култура, традиция или народност, неограничен дори от Православната Църква, „която е Негово Тяло, пълнота на Тогова, който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23). Той е възлюбеният Син Божи, Син на Божията любов и Бог, Който Сам е Любов.

Дето и да е истината, там е Христос. Дето и както да намират своя път несъвършено мъдрите хора, Той е тяхната мъдрост и път. Дето и да съществуват сила и красота, Той е тяхното начало и край. Дето и да има любов, Той е нейният извор, съдържание и норма, безусловният й носител и възвестител в света; нейният завършек и висша степен във вечността. Това е Православието винаги и навсякъде. Това е евангелското „слово за Кръста”, което може би никога в цялата история на човечеството не е било по-скандално и безразсъдно от днес, в съвременния модерен плуралистичен свят, в който сега живеем.

 

Въпреки модерната пропаганда, такива убеждения не водят задължително до империалистическо господство на „христофашистите”, които принуждават другите да приемат техните догми, морал и версия на историята посредством военна, икономическа и културна сила. Това може да се случи. И за съжаление се е случвало в миналото. Но нашите православни светии и светиите от всички страни и епохи, които ние, православните, смятаме за вдъхновени от Бога, винаги са се противопоставяли на подобно господство дори до проливане на собствената си кръв от ръката както на земните си власти, така и на враговете.

Във всеки един случай ние, православните християни, трябва да сме готови днес да изтърпим всяка грешка и зло, разобличавайки лицемерието им и порицавайки греха им. Но ние трябва да сме готови и с истинска радост и без нежелание или съжаление да утвърждаваме всичко, „що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала” (Фил. 4:8), дето и да се откриват тези божествени реалности. И да искаме да практикуваме своите права и задължения като православни християни, да ходатайстваме пред Бога и да стоим пред Неговото Лице като защитници на всички, които волно или неволно са били подведени от дявола.

 

Това ни отвежда към другата повеля за православните християни в модерните плуралистични общества: да евангелизираме, свидетелстваме и служим на всички хора без господство, дискриминация или предварителни условия и в действителност дори без желание да ги обърнем или променим – нещо, което не е наше, а Божие дело. Ние трябва само да възвестяваме Евангелието, да свидетелстваме за истината, да служим на всеки човек и да бъдем готови да изтърпим последствията, които неизбежно ще настъпят. Макар това винаги да е било задача на православните, то не е било път, по който ние или нашите съседи сме вървели. Че това трябва да стане нашият път в един свят, в който не без основание, справедливо или не, хората, които претендират, че са „православни”, са под подозрение и са наплашени, е по-належащо от всякога. 

 

За да бъдем верни на това, за което сме избрани и призвани, ние, православните християни, трябва да бъдем свободни сами и да уважаваме свободата на другите, възвестявайки и доказвайки, че истинската свобода е само в познанието и практикуването на истината. Може би никой идеал или идол не е по-очевиден в съвременните и модерните общества от свободата. И може би нищо друго не се разбира и не се употребява по-неправилно от нея. Не само демокрацията, но и истинското християнство са невъзможни без свобода. Американската либерална демокрация в своята първоначална форма е възможно най-голямото историческо доказателство за тази истина, а Светата Рус е възможно най-големият пример за трагедията на нейното нарушаване.

 

Докато „американският експеримент” оставаше вкоренен в християнска почва, той работеше. Това бе наистина най-лошата възможна форма на човешко общество с изключение на всички останали. Тя се изроди до сегашното си състояние не само поради греха или поради това, че тя е престанала да бъде открито християнска и дори протестантска. Тя се разложи, когато демокрацията стана идолизирана самоцел и всеки участник и група поискаха правото да бъдат не само уважавани и търпими, но и признати и одобрени без всякакво условие или въпрос. Тя се разрушаваше и продължава да се разрушава не само поради загубата на основната християнска доктрина и етика, но и поради загубата на убеждението, че съществува обективна истина и справедливост за всички хора в някаква обективна форма. Поради това преобразуването на съвременната американска либерална демокрация в модерно плуралистично множество от враждебни и воюващи групи, включително такива, които се наричат християни, бе неизбежно. Неизбежно бе и движението към това, което папа Йоан Павел ІІ нарече „култура на смъртта”. В края на краищата модерният плурализъм е по-близък на смъртта, отколкото на живота. Това е същността на неговия етос. Става дума не просто за смърт на мисълта или духа, но и на душата и тялото, на човешката общност и общество. Достоевски разкри корените на тази лудост в своето радикално разобличаване на „модернизма”. Митрополит Йоан Пергамски великолепно го анализира в своите изследвания на битието като общност и общността като истина.

 

Либералната демокрация и капитализмът на свободния пазар в техните „деконструирани” модерни форми са буквално смъртоносни. То и не може да бъде другояче. Тук действа онтологичен закон, който не може да бъде нарушен освен в случай на смърт. Синдромът „Кирилов”, тъй великолепно и художествено описан от Достоевски и тъй великолепно анализиран философски и богословски от митрополит Йоан и други, се е разкрил същностно и исторически в модерните северноамерикански и западноевропейски общества.

 

За да се убедим в това, трябва само да изследваме политическите, военни, икономически и сексуални практики на „първия свят”; активността на средствата, съвременните развлечения и изкуство, регулирането на кризата около СПИН, абортите и евтаназията, „правото на смърт”. Това, до което „Кирилов” се е домогнал в лицето на модерния, отчужден и разкрепостен индивид, най-новите плуралисти подсигуряват на цялото човечество. В своите най-радикални и напреднали прояви „културата на смъртта” не само дава на хората правото да демонстрират свободата си чрез духовно и физическо самоубийство, но и свободата да убиват другите.

 

Православните християни трябва да устояват в съвременния свят, не само утвърждавайки живота срещу смъртта, но и утвърждавайки смъртта в нейната истинска светлина като „последен враг”, разкрит, превзет и унищожен. Ние знаем, че смъртта е унищожена в Христос. Тя е унищожена не с оптимистична реторика, позитивно мислене и „тичане подир щастието”, да не говорим за политическа активност, законно действие, икономическо развитие, сексуална свобода и желание за власт. Нито пък с придобиване на собственост, позиции, доходи и престиж. Тя е преодоляна, разрушена и унищожена с истина, справедливост и любов. Тя е победена с отказ от съпротива срещу злодеите дори до смърт, за да останеш незасегнат от злото им.

 

Пасхалното възвестяване на победата на Христос над смъртта е самото Православие. Господ побеждава смъртта, приемайки греха, натоварвайки се с проклятието, болката, понасяйки стоически страданията в послушание на Бога Отца дори до смърт кръстна и в безусловна любов към злодеите като техен застъпник и защитник пред Бога Отца. Христовите ученици не са призовани да правят нещо различно от това, което Той е правел и продължава да прави чрез тях за спасението на човешкия род.

 

„Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Осъждането пък е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши… А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Иоан. 3:17-21).

 

 

Списание Мирна, бр. 20 [поръчай]