Християнството и предизвикателството на войнстващия секуларизъм

Призракът на войнстващия секуларизъм броди из Европа. Активно противопоставяйки се на всички прояви на религиозност, войнстващият секуларизъм печели все по-впечатляващи победи на европейското обществено поле. Не успяха да отшумят баталиите по повод споменаването на християнските корени на Европа в Европейската конституция, когато нова вълна от спорове разтресе Стария свят – този път във връзка с решението на френското правителство да забрани носенето на религиозни символи на публични места. И отново войнстващият секуларизъм са самоизтъкна като единствено легитимна мирогледна система, на чиято основа трябва да се гради новият световен ред както в Европа, така и извън нея.

 

Стремежът да изтласкаш религията от обществената сфера, да я заключиш в задния двор на човешкото битие, да я ограничиш само в областта на частния живот на отделните индивиди – ето програмата, върху чието изпълнение се трудят представителите на съвременния либерален хуманизъм, вдъхновен от идеите на Просвещението и неговите специфични представи за свобода и толерантност. При това толерантността към религията обхваща само онези нейни аспекти, които не излизат от рамките на политическата коректност и не противоречат на т. нар. "общoчовешки ценности". Всичко, което излиза от тези рамки, се смята за подлежащо на ограничаване, забрана или пълно изкореняване.

 

Категоричното нежелание на мнозина европейски политици да включат споменаване на християнството в Евроконституцията и решителната съпротива на повечето френски обществени дейци срещу всяка открита изява на религиозната вяра, както и другите сходни явления, наблюдавани на много места из Европа, са само върхът на айсберга. Зад всички тези неща прозира последователно, систематично и целенасочено настъпление на войнстващия секуларизъм срещу останките на европейската християнска цивилизация; желание да се свърши веднъж завинаги с нея, съпровождано от думкане на барабаните на поборниците на демокрацията и либералните ценности и викове, че трябва да се защитят правата и свободите на гражданите. При това обаче под вопрос се поставя най-основното право на човека – правото да изповядваш открито вярата си в Бога; заплашено се оказва правото на човешката общност да гради своя живот на основата на религиозното светоусещане.

 

 

Когато през 1917 г. на власт в Русия дойдоха болшевиките, една от главните точки на тяхната идеологическа програма стана борбата с религията във всички нейни изяви. През 20-те и 30-те години на двайсети век тази борба носеше характера на геноцид: Молохът на войнстващия атеизъм не щадеше никого – нито епископите, нито свещениците, нито монасите, монахините и миряните. Горчивата съдба на репресираните духовници бе споделена и от техните жени и деца: последните бяха дамгосвани като "деца на народни врагове" и изпращани в специални сиропиталища, където ги възпитаваха в антирелигиозен дух. Всички религии страдаха еднакво от преследванията – православни и католици, протестанти и мюсюлмани, юдеи и будисти. И това се вършеше в името на лозунги като този за свободата, равенството и братството, наследени от френската революция.  

 

Между другото, понятието "свобода" имаше твърде орязан смисъл, когато ставаше дума за религия. Сталиновата конституция от 1929 г. допускаше свободно практикуване на религиозните култове и пропаганда на атеизма. С други думи само атеизмът можеше да се "пропагандира", сиреч да се проповядва открито: проповядването на религия бе официално забранено. Но на практика самият факт, че някой спада към една или друга църква, без дори да проповядва открито вярата си, се възприемаше като предизвикателство към цялото съветско общество и водеше почти неизбежно до уволняване от работа и загуба на обществено положение. Да не говорим, че в много случаи, особено през кървавите 20-те и 30-те години, да бъдеш вярващ означаваше да рискуваш и своя живот, и живота на своите близки.

 

Според Бердяев, руските комунисти мразят религията, защото самият комунизъм се изживява като религия, дошла, за да измести християнството¹. Непримиримата враждебност на комунизма към вярата в Бога се обяснява с претенциите му за светогледен монопол. Доколкото обаче човекът според Бердяев е "религиозно животно", той, "когато  отрича истинския, единствен Бог, си създава лъжливи богове, идоли и кумири, и се кланя на тях"². В този смисъл руският комунизъм стана антирелигия, псевдорелигия, верски фалшификат за милионите, откъснати насила от вярата на своите бащи.

 

Комунизмът си изгради не само идеология, но и цял култ, включващ като своя неизбежна съставка поклонение на кумири – само че на мястото на светците дойдоха водачите на световния пролетариат, чиито портрети красяха всяка стая на всяка обществена сграда. Разработи се система от символи, чиято цел бе изличаването на верската символика от паметта на хората: на мястото на кръста и иконите се настаниха червената звезда и сърпът и чукът. При това религиозните символи се преследваха жестоко, защото и те се възприемаха като предизвикателство към безбожното съветско общество. 

 

Тази ситуация се запази до към 70 – 80-те. Много добре си спомням как в края на 70-те, когато бях ученик, учителката с ярост късаше от шията ми кръстчето, случайно открито от нея под якичката на ризата. Със същата фанатичност учителите принуждаваха учениците да носят червената пионерска връзка, без която ученикът изобщо не трябваше да се появява на публични места. Когато например в началото на 80-те единайсетгодишният пианист Евгений Кисин, чието име днес е добре познато в музикалния свят, изнасяше своите първи солови концерти в голямата зала на Московската консерватория, той сядаше с пионерска връзка зад рояла.

 

Войнстващият секуларизъм, набиращ стремително скорост в днешна Европа, също е псевдорелигия, притежаваща непоклатими вероучителни постановки и нравствени норми, свой култ и своя символика. Както и руският комунизъм през XX век, той претендира за светогледен монопол и не понася конкуренция. Тъкмо поради това лидерите на секуларизма реагират болезнено срещу религиозните символи и трепват при споменаването на Бога. "Ако Бог не съществува, Той трябва да бъде измислен", казваше просветеният безбожник Волтер, подчертавайки значението на религиозната вяра за нравственото здраве на човека и обществото. "И да има Бог, трябва да си мълчим за Него", настояват днешните либерални хуманисти, смятащи, че за Бога няма място в сферата на обществения живот. Според тях споменаването на Бога в документи с обществено значение и носенето на религиозни символи на публични места е нарушение на правата на невярващите и агностиците. При това обаче се забравя, че забраната за споменаване на Бога и носене на религиозни символи е дискриминация на вярващите, лишавани така от правото да изповядват открито своята религия.

 

Подобно на руския болшевизъм, днешният войнстващ секуларизъм се изживява като светоусещане, дошло, за да измести християнството. Тъкмо поради това той не е неутрален и безразличен към християнството; той му е откровено враждебен. Можеш тук-там да видиш как идеолозите на европейския секуларизъм правят по някой реверанс към исляма, но никога няма да чуеш от тях и една добра дума за християнството. 

 

Между другото, един от аргументите срещу споменаването на християнството в преамбюла на Евроконституцията бе опасността от обиждане на мюсюлманите и осуетяване на турското членство в Европейския съюз. Аргумент напълно лъжлив, защото Турция е  секуларна, а не мюсюлманска страна. Освен това нищо не пречеше заедно с християнството да бъдат споменати и ислямът, юдаизмът, будизмът, както и другите традиционни религии. Да не говорим, че историята на Турция, където в началото на XX век бяха изклани повече от един милион арменци, където бяха почти напълно унищожени гръцката и асирийската колонии, страна, където от древната християнска цивилизация са останали само руини, показва далеч не най-блестящия пример за съвместно съществуване на религиозните конфесии в рамките на секуларната държава. Дори в наши дни, когато Турция изяви желание да встъпи в Европейския съюз, положението на религиозните малцинства – и преди на всичко на жалките останки от някога могъщите християнски Църкви – е далеч от нормалното. Забраната за носене на духовнически одежди по-старому тегне върху духовниците от всички религии, а християнските общини са под особено строго наблюдение от страна на властта³. Ако Европа ще се  ориентира към турския модел в изграждането на секуларната супердържава, нейните християни трябва да очакват лоши времена. 

 

 

Каква е причината за агресивността, с която днешните западни либерал-секуларисти се отнасят към християнството? Защо създадените от тях правила за политическа коректност, превърнали се отдавна в нещо като "морален кодекс на строителя на нова Европа", включват забрана за критикуването на исляма, но насърчават тотално критиката на християнството? Защо тези правила позволяват да говориш за зверствата на инквизицията в средневековна Испания, за холокоста в нацистка Германия, но забраняват споменаването на арменския геноцид и на геноцида на другите християнски народности в споменатата вече Турция? Каква е тази предубеденост и едностранчивост в тълкуването на историята? Защо тъкмо християнството се оказва изкупителна жертва всеки път, когато религията се подлага на критика? Защо тъкмо за християнството не се намери място в проекта за Европейска конституция, докато "гръко-римското наследство" и наследството на Просвещението бяха изтъкнати като темели на европейската цивилизация?

 

Струва ми се, че отговорът на тези въпроси се крие в своеобразния исторически път на Западна Европа през второто хилядолетие след Христа. За повечето западноевропейци, особено в страните с преобладаващо католическо население, синоним на "християнство" е преди всичко Католическата църква, в чиято история има немалко тъмни страници. Католицизмът през Средновековието имаше почти тоталитарен характер, той претендираше за монопол не само в сферата на вероучението, но и в другите сфери на социалното битие. Западната църква държеше под идеологически контрол науката и изкуството, месеше се в държавните работи, водеше войни, участваше активно в политическия живот. Всичко това бе съпровождано от преследвания на другомислещите и потискане на религиозните малцинства.

 

В отговор на тоталния диктат на католицизма в западното християнство се надигна мощна антикатолическа реакция, довела до появата на протестантизма; чак до наши дни полемиката с католицизма, стремежът за преодоляването му си остава основен двигател на протестантското богословие. Друг отговор бе стремителната дехристиянизация (по-точно "декатолизация") на европейската светска култура. Философската мисъл на Европа също постепенно се дистанцираше от католицизма. През епохата на Просвещението тя изцяло се еманципира от него, полагайки основите на днешния "постхристиянски" (по-правилно е да се каже "посткатолически") хуманизъм. Едновременно с това отслабваше  политическата мощ на Католическата църква. Решаващият удар по политическите амбиции на католицизма бе нанесен от френската революция и Наполеоновите войни. Държавата-джудже Ватикан – това е всичко, което се е запазило от някога могъщата папска империя, заемала основния дял от територията на Западна Европа.

 

Гледано откъм корените си, днешното европейско антихристиянство е преди всичко антикатолицизъм. Въпреки това то се бори с всички християнски конфесии, с християнството като такова. То протестира не срещу самия факт, че има християнска Църква, а срещу това Църквата да влие върху обществените процеси, политиката, изкуството, науката и културата. Войнстващият секуларизъм допуска правото на отделните индивиди в единна Европа да изповядват всякаква или никаква религия, но не признава "легитимността на религиозното светоусещане като основание за обществено значими дела"⁴. Тук е изворът на тлеещия конфликт между секуларното общество и онези християнски общини, които се стремят "към утвърждаване на християнските ценности при вземането на важни обществени решения както на национално, така и на международно ниво"⁵.

 

 

Но какво разбираме под християнски ценности и с какво те не съвпадат с тъй наречените "общочовешки" ценности, легнали в основата на секуларния хуманизъм? Преди всичко трябва да се каже, че върховна и абсолютна ценност в християнството, главен критерий на истината е единният Бог, открил се на света в Лицето на Иисус Христос. Именно Бог се възприема от християните като извор на правните и обществените норми, а заповедите Христови – като непоклатим нравствен закон. Християнската стълбица на ценностите е теоцентрична и христоцентрична. Секуларният хуманизм е, напротив, антропоцентричен, защото възприема човека като "мяра за всички неща", като абсолютна ценност и мерило за истината⁶. Християнството изхожда от това, че човешката природа е повредена от греха и се нуждае от поправяне, изкупление и обожествяване. Тъкмо поради това Църквата "не може да приема като положителна представата за един световен ред, в чийто център застава помрачената от греха човешка личност"⁷. В хуманизма, напротив, липсва самото понятие "грях", и единственото, което може да ограничи свободата на индивида, са правните норми, бранещи свободата на другите индивиди.

 

Говорейки за "християнски" и "общочовешки" ценности, съзнавам спорността и уязвимостта и на двете понятия. Можем ли да се позоваваме на общочовешките ценности, след като всяка цивилизация, всяка култура и народ притежават собствени ценностни ориентири, които далеч не винаги съвпадат с приетите в другите цивилизации, култури и народи? От друга страна, как можем да говорим за християнски ценности, когато една голяма част от днешните протестантски общини подлага на ревизия самите основи на християнското догматично и нравствено учение, модифицирайки го в угода на нормите на политическата коректност? В този смисъл може би по-правилно би било да разграничаваме (както се прави в някои официални документи на Московската патриаршия) "традиционните" и "либералните" ценности. Още по-обобщено можем да говорим за конфликт между вярата и неверието, за фундаментално несъответствие на религиозното светоусещане и нормите на хуманистичния секуларизъм.

 

Маса конкретни примери за такова несъответствие са дадени в Основите на социалната концепция на Руската православна църква – документ, който последователно и на различни нива утвърждава приоритета на традиционните ценности спрямо либералните. От своя страна ще дам няколко примера от историята и днешния живот на човешкото общество като илюстрация за несъответствието, за което става дума.

 

От гледна точка на днешното секуларно право, най-страшни са престъпленията срещу човешкия живот, частната и държавната собственост и общественото спокойствие. Именно те се наказват най-строго. Но същият този закон, който осъжда престъпника за убийството на другия човек, брани живота на убиеца, изхождайки от представата за абсолютната ценност на човешкия живот.

 

В религиозната традиция земният живот на човека съвсем не се разбира като нещо, което има абсолютна стойност. За най-страшни се смятат не престъпленията, насочени срещу човека, а тези, които са насочени срещу Бога и вярата. Не е случайно, че мнозина древни народи са наказвали най-сурово тъкмо богохулството и поругаването на светинята: и в гръко-римската, и в юдейската традиция осквернителят на светинята е бил осъждан най-често на смърт. В същото време, у много народи престъпникът или осъденият е можел да потърси убежище в олтара на храма. За съвременното право това звучи почти абсурдно, но неприкосновеността на укрилия се олтара престъпник е била закриляна от същия закон, който го е осъждал на смърт. Нещо повече, арестът в олтара се е разглеждал като тежко престъпление. 

 

Няма обяснение за споменатата законодателна норма, освен ако не приемем, че тя е била основана върху представата за превъзходството на религиозните ценности спрямо "общочовешките". От гледна точка на днешната юриспруденция смъртното наказание за оскверняване на светинята е дивашка по своята жестокост мярка, наказание, неадекватно на извършеното престъпление. Но нашите предци са имали друго мнение за тези неща. Оскверняването на религиозните символи се е разглеждало като покушение срещу най-свещеното в духовния живот на нацията – нейната вяра, без която нацията не се е осъзнавала като нация. Именно затова дори отнемането на човешки живот не е било разглеждано от средновековното право с онази строгост, с която се е гледало оскърбяването на вярата.

 

Другият пример е от сферата на градостроителството. Във Византия и в средновековния Запад крепостните укрепления най-често са били изграждани така, че в случай на щурм последно убежище на бранителите да стане храмът: тъкмо в него обсадените са виждали последната си надежда и тъкмо тук са желаели да посрещнат смъртта последните бранители. От гледна точка на модерното военно изкуство това може да ни се струва лудост – за последна линия на отбраната да се избира някаква си църква, която и без друго е най-неудобната и непригодена за бой архитектурна постройка. Но нашите вярващи предци са мислели по друг начин. 

 

Най-бележитите архитектурни творения на миналото са били посветени на Бога и са били плод на живата и гореща вяра на техните строители. Докато религиозното светоусещане е оставало господстващо, хората не са построили нито един дворец, който да надминава по размери и величие сградата, посветена на Бога. Най-величественият строеж на Византийската империя е бил храмът "Света София" и във всеки руски град най-хубавото място е било заемано от най-красивата сграда на града – църквата. "Най-доброто – за Бога, останалото за нас", са казвали нашите предци и тази дълбока максима е изразявала същината на светогледния им избор.

 

Днешният секуларен свят с неговия консуматорски култ и ориентираност към материално добруване все по-трудно може да проумее религиозната мотивация на строителите на величавите средновековни катедрали, които и до днес си остават най-доброто в европейската архитектура. А между другото и в наши дни хората строят величави храмове, но това става не в Западна Европа, стегната в менгемето на войнстващия секуларизъм, а отвъд нейните граници. Преди десет години в Сенегал – страна, в която дори проблемът с глада е далеч от разрешаване – бе построен католически храм с размери, надминаващи тези на римския "Свети Петър". Строителството на храма бе съпровождано от бурни обществени дебати; подчертаваше се, че в една толкова бедна страна строителството на толкова голям храм е нецелесъобразно от икономическа гледна точка. Подобни дискусии съпровождаха и изграждането на храма "Христос Спасител" в столицата на Русия – страна, в която не са решени  остри икономически проблеми и където една четвърт от населението все още е под чертата на бедността. Но за хората, които вложиха сили и средства в строителството на тези храмове, вопросът за икономическата целесъобразност на проекта изобщо не беше на дневен ред. Това, което ги водеше, бе вярата им в Бога и стремежът да Му дарят най-доброто, което имат.

 

Но не само в Сенегал и Русия има хора, за които религиозните ценности са главното съдържание на живота. Не са малко те и в Западна Европа. По данни на социологическите проучвания в повечето западноевропейски страни от 60 до 95 процента от населението все още се смятат за християни. Въпреки това броят на "практикуващите" християни неизменно пада. Войнстващият секуларизъм от своя страна напряга всички сили, за да превърне християнството в нещо старомодно, та да го възприемат като "остатък от миналото" и да го изтикат в полза на по-"прогресивни" светогледни концепции. Активно се работи с младежта: днешната младежка култура, вдъхновена от секуларни идеи, става все по-антицърковна и антихристиянска. Социолозите не без основание предричат значително намаляване на броя на европейските християни след едно или две поколения (при едновременен постоянен ръст на привържениците на исляма).

 

 

Вече споменахме, че в борбата си срещу религията войнстващият секуларизъм се вдъхновява преди всичко от антикатолически патос. От своя страна именно Католическата църква се оказва днес главен опонент на секуларизма и либерализма в Европа. Но в Европа има и значително  протестантско население, както и не по-малко от 200 милиона православни християни. За съжаление, мнозина европейски протестанти отговарят на предизвикателството на секуларизма с постепенно изоставяне на основополагащите богословски и нравствени норми на християнството, размиване на вероучителните и моралните принципи, нагаждане към секуларното светоусещане. Какъв обаче  ще бъде отговорът на Православната църква? И кои са главните ни съюзници в борбата за правото да градим своя живот на основата на превъзходството на традиционните ценности над "общочовешките"?

 

Дълбоко съм убеден, че в Европа наш главен съюзник е Католическата църква. Проблемите, от които страдаме днес в отношенията между католици и православни в Украйна и Русия, трябва, разбира се, да се решават, но тези проблеми трябва да се локализират, като се предадат в ръцете на специални двустранни комисии. Колкото за европейската обществена сцена, тук православните и католиците трябва да намерят общи пътища за свидетелстване пред лицето на разцърковения свят. Днешният конфликт между Православната и Католическата църква е твърде ненавременен (макар че има ли изобщо конфликти, които да са “навреме”?), защото избухна в момент, когато съвместното свидетелство на двете традиционни Църкви, обединени от обща вяра и обща загриженост за настъплението на войнстващия секуларизъм, е особено необходимо.

 

В много отношения наши съюзници в отбраната на традиционните ценности се оказват и представителите на други традиционни религии, в частност на исляма и юдаизма. Когато Франция наложи забрана върху носенето на религиозни символи, в обсега й попаднаха "големи и биещи на очи религиозни атрибути" като хиджабът*, кипата** и християнският кръст с големи размери. Ударът, насочен най-вече срещу мюсюлманите, засегна представителите и на трите монотеистични религии. И не е случайно, че християнските лидери на Франция застанаха в този случай в една редица с представителите на юдаизма и исляма. В контекста на тази ситуация разширяването на междурелигиозния диалог добива особена актуалност. За безусловно позитивен факт трябва да се смята развитието на този диалог в Русия и цялото пространство на бившия Съветски съюз – диалог, довел до създаването на Междурелигиозния съвет на държавите от ОНД. Добре би било един такъв съвет да се създаде и в рамките на Европейския съюз и в него заедно с католиците, протестантите, юдеите и мюсюлманите да влязат също и православни християни.

 

До неотдавна влиянието на Православието върху европейските процеси бе твърде ограничено. В страните с преобладаващо католическо или протестантско население Православието оставаше малко известно за широките кръгове; в обществената сфера – както на национално, така и на европейско ниво – то не играеше забележима роля. Тази ситуация вероятно ще се промени след  влизането на държавите с православна традиция, каквито са България, Румъния и Кипър, в Европейския съюз. Заедно с Гърция, която е член на съюза от 1974 г., и балтийските държави, където има многобройни православни малцинства, тези държави ще образуват онова "православно лоби", чието влияние ще бъде достатъчно, за да води пълноценен диалог с европейските политически структури. Важно е в този диалог заедно с политиците да участват и представители на Православните църкви на тези страни.

 

Такъв диалог е крайно необходим сега, защото православното  християнство заедно с католицизма нерядко също понася удари в случаите, когато се опитват да приложат секуларните норми спрямо него. В началото на 2003 г. Европейският парламент гласува отмяна на забраната жените да посещават Света Гора на основанието, че тази забрана нарушава "универсално признатия принцип на равенството на половете" и законите, уреждащи свободното придвижване на всички граждани на Европейския съюз на европейска територия. Резолюцията показа пълната нечувствителност на европейските политици по въпроса за особения статус на Атон – тази православна монашеска република, където споменатата забрана существува вече хиляда години. Евродепутатите не се тревожат, че отмяната на вековната традиция неизбежно ще доведе до разрушаване на хилядолетния начин на живот на атонското монашество; за тях е важно само дали една или друга религиозна община отговаря на нормите, наложени от тях.

 

Православната Църква настоява, че светската власт трябва да бъде неутрална в религиозно-светогледно отношение8, че е недопустима държавната намеса във вътрешния живот на Църквата9. Призовавайки светската власт към уважаване на вътрешната си уредба, Църквата в същото време е готова да сътрудничи със светската държава там, където това служи на доброто на самата Църква, личността и обществото, при условие, че няма държавна намеса в обществената дейност на Църквата¹⁰. Църквата уважава принципа "светска държава", но смята за недопустимо разбирането на този принцип като нещо, означаващо "радикално изтласкване на религията от всички области на народния живот, отстраняване на религиозните общности от решаването на обществено значими задачи"¹¹.

 

За съжаление, тъкмо по този начин принципът "светска държава" е разбиран от онези европейски политици, които опитват да разрушат традиционния вътрешноцърковен ред, изтласквайки едновременно с това Църквата от обществената сцена. И тъкмо против този възглед трябва да се борят Православните църкви, като обединяват своите усилия с всички, които са готови да бранят днес традиционните ценности срещу либералните, религиозните срещу "общочовешките", както и правото на религиите на обществена изява. Само в единен фронт, традиционните религиозни конфесии ще могат да отбият натиска на войнстващия секуларизъм.

 

Бележки

1. Н. Бердяев. Истоки и смысл русского коммунизма. Париж, 1955. С.129.
2. Пак там., С.131.
3. На автора на тези редове му се случи веднъж преди няколко години да служи света литургия в един полуизоставен арменски храм в Турция. За отслужване на богослужението се изискваше специално разрешение от страна на властта. При това в храма бяха изпратени двама сътрудници на тайните служби – единият стоеше до мен по време на цялата служба и снимаше с телевизионна камера всяко мое движение, а другият снимаше участниците на богослужението – всички заедно и всекиго поотделно. Ето ви "свобода на вероизповеданието" alla turca.
4. Основи на социалната концепция на Руската православна църква XVI.4.
5. Пак там.
6. Пак там, XVI.3.
7. Пак там, XVI.4.
8. Пак там, III.6.
9. Пак там, III.3.
10. Пак там, III.8.
11. Пак там, III.3.

 

Списание Мирна, бр. 25 [поръчай]

 

Епископ Иларион е представител на Руската православна църква в европейските международни организации,
доктор по богословие, доктор по философия. Текстът е прочетен като доклад пред международната конференция на тема "Социалното учение на Православието в съвременното общество", Москва, 15 март 2004 г.