Любовта


В едно семейство се родило бебе. То било момченце, а семейството имало вече и три-годишно момиченце, което често ходило до кошчето с бебето и го гледало странно. След известно време момиченцето поискало от родителите си да го оставят насаме с бебето, но те все отказвали, понеже си мислили, че от ревност детето може да нарани бебето. 

Но момиченцето не се отказвало и ставало все по-настоятелно, докато родителите отстъпили, но застанали зад тясната пролука на полузатворената врата, ослушвайки се и готови да се намесят при нужда. Видели как момиченцето се приближава до кошчето, хваща ръчичката на бебето и чули думите: ”Кажи ми, как беше ТАМ, че аз започнах да забравям!”…
 
Аз съм на 12 години. Преди да се родя си мислех, или по-точно виждах светa от ТАМ, като един голям пазар, пълен с всякакви интересни неща, в който хората вървят, усмихват се и се поздравяват един друг. И пожелах да дойда ТУК.
 
…Лято е. Баща ми е отново на борда на кораба някъде, в далечните морета и ние с мама решаваме да напуснем шумния и прашен град и да отидем в къщата ни в планината. Там е хубаво. Въздухът не мирише на изгорели газове, а на полски и градински цветя и ние децата играем свободно по цял ден на улицата. Ето и сега сме навън, играем си и се смеем, а около нас важно, важно и съвсем свободно, се разхождат много кокошки. Те са на хората от отсрещния блок, които са си приспособили гаражите за курници. Кокошките са свикнали с мен и дори ми позволявт да ги вземам в ръце и да ги галя. Много им се радвам. 
 
Нисък, прегърбен мъж приближава с пръчка в ръка. Той е стопанина на птиците. Прибира ги в гаража за нощната им почивка. Една от кокошките, обаче, не иска да влезе още вътре и хуква да бяга. Стопанинът и се ядосва, вдига пръчката, притиска кокошката до един ъгъл и я удря два пъти с пръчката. Тя изкудкудяква жално, промушва се през краката му и отново хуква да бяга. Той я настига, притиска я до едни дървета и отново я удря. 
 
Гледам втрещен от това, което става.
 
Доближавам го и му казвам, че няма право да удря кокошката, само защото тя не може да се защити. Той дори не ме поглежда. Опитвам отново, без да се карам с него, да помогна на кокошката. Казвам му: ”Представете се, че тя е по-голяма от Вас и започне да Ви кълве.” Искам той да се постави на мястото на кокошката и да разбере, какво чувства тя. Вместо да я остави, той заплашва и мен с думите: ”Момченце, ти боя ли си просиш?” 
 
Грубостта на този човек ме разгневява. Той е несправедлив не само към животните, а и към мен – детето. 
 
В този момент кокошката потреперва и се объръща по корем, а мъжът хвърля пръчката, грабва я за опашката и тя отново изкукудяква жално. Няколко пера се отскубват и падат на земята. Той я хваща за краката, тя размахва крила и отново опита да се отскубне. Аз се разкрещявам срещу него. Дори го обиждам и после съжалявам за това. Мъжът я захвърля ядосано в гаража. След това бързо затваря вратата и си заминава.
 
Сядам в прахта на земята и започвам да плача. Изпитвам голяма болка в сърцето си…
 
Преди да се родя, аз пожелах да дойда тук, на Земята, заради всички хубави неща , които можех да изживея на този огромен пазар. Очаквах всички хора да са дружелюбни, както го бях видял от ТАМ, очаквах хората да не гледат толкова сериозно на неща, които въобще не са важни и да не делят нещата на мои и твои. За това, когато едно дете ме блъсна и ми взе кофичката, с която играех на една площадка, аз взех капака на кофичката, който стоеше под детската ми количка и му го занесох…
 
В училище съм. „Това е лошо – не се бийте!”, казва учителката на две момчета от класа и в същия момент удря едното по ръката и хваща ухото на другото:
 
„С. се държи като малоумен! Сяда по земята в прахта за да погали някаква буболечка!”
„Т. е толкова глупаво дете! Не може да събере две числа!”
„Б. ще се пръсне от дебелина и пак си е купил закуска! Направо е отвратително да го гледаш!”
„Този В. не мога да го понасям! Непрекъснато е в движение! Въобще не може да седи мирно на чина и пречи на всички!”
 
Джерълд Даръл е сядал като малък в прахта заради малките неща от живота!
Айнщайн не е могъл да смята до 10 годишна възраст!
Лучано Павароти е най-великият тенор!
Чърчил не могъл да седи спокойно в час и учителят му често го е изпращал да потича в двора, когато е забелязвал това!
 
Там, откъдето идвах, нещата не бяха черни или бели. Там бялото е черно и черното е бяло. И още много между бялото и черното. Там нещата не се виждаха. Нещата там се чувстваха.
 
Там всеки се опитваше да помогне на една кокошка да се превърне в лебед. А на лебеда, да се превърне в красива принцеса.Там всяка капка се стремеше да се превърне в локвичка, всяка локвичка в рекичка, всяка рекичка в езерце, всяко езерце в море, всяко море в океан, всеки океан в облак и всеки облак се стремеше да се превърне в капка…
 
Там бяха и човекът с кокошката и момченцето, което ме блъсна. Какво се беше променило тук? 
 
Коледа е, най-прекрасният от всички празници! Баща ми е отново на плаване и с мама сме сами. Учуден съм, че тя не подрежда масата, не прави украса – дори елхичката е окрасена единствено с гриляндите, които приготвихме двамата. 
 
„Ще си прекараме една незабравима Бъдни вечер – най-хубавата!“ – казва мама тайнствено, взема една книга от шкафа, запалва свещичка и сяда до масата , върху която има само питка и сушени плодове. Отваря книгата и започва да чете: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува…”
 
Там, откъдето дойдох беше лесно!! Още не съм забравил, а и няма забравя! Не крия, че този свят, такъв какъвто е не ми харесва.Какво му липсва? Липсва му Любовта към всичко наоколо. Когато дойдат на земята хората, като че ли навличат някакви животински мантии и после се пропиват от качествата на съответното животно, без да има причина да се държат по тоя начин. Карат се като гъски за парченце риба, ръмжат си като ротвайлер, в чиято територия е навлязало друго куче, убиват живи същества, без да имат нужда от храна, а просто така – да си закачат рогата им в хола си или да постелят кожите им на пода, отсичат дървета, без да имат нужда да си строят къща, опожаряват гори без да се замислят колко животни ще умрат или ще останат без дом. Мислят си, че са богове,владетели на по-нисшите същества, на земята, че дори и на Вселената. А всъщност, всичко това идва точно защото не вярват в Боговете. Защото ако вярваха щяха да искат да ги опознаят, щяха да се запитат какво е Бог, какви сили притежава, за какво ги използва. И щяха да разберат, че да си Бог трябва да си творец! Не да унищожаваш, а да твориш нови светове,, да можеш да вдъхнеш дори на скалата живот. За да си Бог, трябва да носиш една огромна Любов в себе си към всичко наоколо. И то не само на думи.
{jcomments on}

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...