Духовен реализъм – отстъпление или възвръщане

Никога досега не се бях замислял колко различни са измеренията на реалността. По своята същност тя е една, единствена и константна. Всъщност обаче ние разпознаваме нейни разнообразни проявления – вътрешна психологическа реалност, духовна трансцедентална реалност, материална реалност, социална реалност, политическа реалност и още, и още реалности с техните реалии. 

 

Разнообразни, преплитащи се, противопоставящи се, влияещи една на друга, с различна визия и оценявани по различен начин. Всяка от тях би могла да бъде разглеждана по особен вътрешен или външен признак. Често пъти определяме като най-контрастна разликата между заобикалящата ни материална, социална и политическа реалност и нашите очаквани за нея. Може би защото сетивата ни все повече са притъпени към духовната реалност и тя все по-рядко и в по-малка степен е наша цел, наше призвание.

 

Духовната реалност също не изключва своето вътрешно многообразие. Това, което днес наричаме духовност, обвързваме с Бог и небесната действителност и с Църквата и земната действителност, както и в тяхната взаимосвързаност и невъзможност да съществуват една без друга. Православното учение за Църквата я представя като единство между небе и земя. Светият Дух е във всеки, който е приел тайнството Кръщение, а Иисус Христос ни предлага Своето Тяло и Своята Кръв по време на всяка една Литургия, безрезервно и настойчиво. Въпреки това ние рядко откликваме на този призив и оттук следва най-голямото различие между небесната и земната реалност.

 

Разделението на Църква на Изток и Църква на Запад, на източни православни и източни неправославни (дохалкидонски) църкви, на протестиращи църкви и поместни национални църкви, на съвременни старостилни, истинно-православни и други разколи е доказателство, че ние все по-трудно възприемаме и осмисляме твърдението на ап. Павел, че трябва да бъдем единомислени и по-конкретно апостолския призив: „да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5). Религиозно-култовото многообразие на Христовата църква не е типично за нейната същност, така както небесната реалност не може да бъде разнообразна, разновидна, разносъщностна. Въпреки това различните практики са факт както между Изток и Запад, така и вътре в поместните православни църкви и дори в рамките на една епархия или енория. Това ясно показва отдалечаването от съборността в Църквата. Съществено необходимо е тя да се върне към своето общо, единно, евхаристийно начало и отново да преосмисли развитието на своите култови практики, за да ги изчисти от нехристиянски и дори еретически наслоения. 

 

Реалността днес в Православната църквата е твърде смущаваща. Отдалечаването от евхаристийната ѝ същност води след себе си редица сериозни последици, свързани с погрешни практики, с неправилно осмисляне на култовия ѝ живот, с възприемане на редица несъществени белези на този живот като същностни от религиозно гледище. Днес мнозина невъцърковени християни възприемат църковната свещ не като символ на светлината, която трябва да свети в душата на всеки вярващ, не като пожертвувание за нуждите на храма, а като „чиста и свята безкръвна жертва”. Затова често отиват в храма, не за да участват в богослужебния живот на Църквата, не за да изповядат своята вяра и да приемат в себе си Тайните Христови, а за да палят свещи. 

 

Тайнствата в Църквата до голяма степен в съзнанието на народа са се превърнали в култови практики, извършвани за здраве. Кръщението не се възприема като вход в Църквата и възможност за пълноценно участие в нейния евхаристиен и тайнствен живот, а като обред, извършен над дете за здраве и предпазване от зли сили. Изповедта се е превърнала от средство за духовно израстване и възстановяване на общението в Църквата, от което мнозина отпадат, поради своите грехове, във формално изброяване на дребни прегрешения, които човек е извършвал и продължава да извършва след като се покае. Това се дължи и в определена степен и на превръщането на тайнството в необходимо условие за приемане на Тялото и Кръвта Христови. Подлагането на определен външен натиск за регулярно изповядване, съобразно време и условия, формализира отношението към самата изповед. „Задължителното каене” профанизира тайнството и не позволява вникване в дълбоката му същност. Липсата на дълбоко психологическото осмисляне на греховете и тяхното отхвърляне, предпоставят повторното им извършване. Изповедта трябва да приключи със съзнаването, че не трябва да позволяваме грехът, който сме изповядали, никога повече да ни завладее. 

 

Най-сериозно отклонение наблюдаваме в същностното тайнство на Църквата – св. Евхаристия. Отдалечаването от евхаристийната еклесиология (евхаристийното учение за Църквата) превръща Тайнството на тайнствата в средство за индивидуално благочестие, към което човек може да пристъпи след като изпълни определени условия и то само няколко пъти в годината. Всяка Литургия – неделна и празнична, често пъти се възприема като обикновено богослужебно последование, възхваляващо дадено събитие или личност, просияла пред Божия престол. Време, в което да проявим своите певчески възможности, време, в което да сме в молитвена църковна атмосфера, за да се помолим за нашите лични нужди и, разбира се, да палим свещи. 

 

Литургията съдържа елемент от всичко това, но нейната същност и предназначение е изключително практично и точно регламентирано, а именно – да осъществи извършването на св. Евхаристия, да се приготви Трапезата Господня и всеки един член на Църквата (всеки приел Кръщение) да участва в нея. Н. Афанасиев отбелязва, че единственото участие на Трапезата е, когато „ядем и пием от нея”. Следователно единственият смисъл от присъствие в неделното богослужение и най-вече в неговата Евхаристийна част е приобщаването с Тялото и Кръвта Христови. Всяко друго осмисляне на Евхаристийната част на Литургията, с оглед на „благочестиви послания”, които тя отправя, на молитвено застъпничество, с онези, които ще се причастяват, на „благоговейно следване” на църковната традиция, която повелява „в неделя да сме храма”, извън активното участие, чрез приемане на Тялото и Кръвта Христови, е погрешно. Неслучайно и Църквата в древността определя всеки, който три поредни недели не е участвал в Евхаристията, като отлъчен от Църквата. (8 и 9 апостолско правило, 80 правило на Шестия вселенски събор и др.).

 

Мнозина днес не осъзнават тази същност на Литургията, същност на църковния живот изобщо, единствената църковна реалност, която в пълнота свързва небе и земя, единство на небесната и земната Църква. Евхаристийната същност на Църквата е същност на единството, което трябва да се възприема като единение – обединяване на всички християни, но и като единственост – една Църква, извън която няма Евхаристия, няма спасение. Това всъщност трябва да бъде действителността, от която съвременната реалност сериозно се е отклонила. 

 

Днес свещенослужителите приготвят по време на Литургията св. Дарове, молитвено изпросват тяхното пресъществяване, причастяват се всеки път с тях, след което ги „потребяват”. В това време народът, който се причастява само по време на пости, стои и гледа как свещенослужителите пълноценно участват в Господнята Трапеза, но не откликва на призива „Със страх Божи, с вяра и с любов пристъпете”, призив, който се отнася до всички. Важно е да отбележим, че подобно наблюдаване и молитвено съучастие в никакъв случай не означава участие в Тайнството, защото не е възможно да си поканен на Трапеза, да стоиш на нея, но да не вкусваш от нея. Подобно участие би оскърбило всеки домакин, още повече, когато Домакинът е Самият Господ. 

 

Евхаристията не е просто приемане на осветени хляб и вино, но истинско и реално приемане на Тялото и Кръвта Христови. За тяхното приемане е необходимо съзнание, че по този начин се съединяваме с Бога и във всеки един момент трябва да се стремим да бъдем достойни за това. Не само във времето на пост, не само за 2 часа по време на неделното богослужението, в което участваме и молим милост и прошка, но всеки един ден, всяка една минута трябва да отбягваме греха, да се стремим към съвършенството, за да бъдем достойни отново и отново да участваме в Господнята Трапеза. Тогава ще бъдем реални участници в тайнствата на Църквата. Тогава покаянието ще бъде средство за духовно израстване, а постът – за духовно усъвършенстване. 

 

Това не може да стане без формирането на църковно съзнание, посредством непрестанно разясняване на основните християнски истини в рамките на енорията и епархията, в богослужебно време чрез проповедта и в извънбогослужебно време – чрез беседи в църковно-енорийските училища, чрез препоръчване на подходяща литература и др. Необходимо е богослужението да се извършва на разбираем език, за да се вникне в неговата същност и да се осмисли значението му, както и посланията, които то отправя. Превеждането на текстовете е само първата крачка към това. Необходимо е разясняване на стилистико-семантичната същност на самия богослужебен език от гледна точка на многообразието на образи, символи и специфики на изказа, наслоени в продължение на две хилядолетия. Уеднаквяването на богослужебните практики също е важен фактор. Днес сме свидетели на многообразие от съкращения, изменения в литургичните последования, употреба на различни езици и др., извършвани не с благословението на епископа, а по лично усмотрение на съответния презвитер. 

 

Духовната, небесна, божествена реалност е една, единствена и неизменяема. Реалност, в която ние можем да се впишем, и реалност, която ние можем съзнателно или несъзнателно да пренебрегнем или отхвърлим. Възстановяването на евхаристийната същност на Църквата, чрез активното участие на народа в тайнствата и най-вече в Евхаристията, е стъпката, която ни приближава до небесната реалност, която ни задължава да се съобразяваме с нея. Възвръщането към древната богослужебна практика ще превърне Църквата от институция отново в общност, в Тяло, чиито Глава е Христос. Тогава и ние ще бъдем пълноправни членове. Само и единствено по този начин земната реалност ще бъде истинска духовна реалност, образ и отражение на небесната, която очакваме и към която сме призвани да се стремим през целия си живот. 

{jcomments on}