Духовен реализъм: свободата на словото

Да започнем отначало – за да стигнем до духовния реализъм, то трябва да се вмъкнем в реализма на литературата. Но за да се доберем до свободата, необходимо е да споменем няколко имена, одухотворили картината на обществото с неговите слабости: Стендал, Балзак, Чарлз Дикенс, Томас Ман, Лев Толстой, Достоевски, Гогол, Антон Чехов, Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Йордан Йовков и др. А сега, ако си сетим поне за един герой на тези писатели, то картината на това общество, датираща от 30-те години на XIX.век, ще изглежда още по-обективна в нашето съзнание. 

 

Някак все още не можем да усетим свободата от онова време, трябва да добавим и малко от натурализма. Човекът е единствено свободен в страданията си, т.е. в най-грозните страни на живота. Психолозите казват на това състояние катарзис. Къде обаче в душевността се крие свободата на словото? Когато физическата свобода се сблъска с психическата: човекът я търси в духовното. А духовното невинаги съвпада с душевността. 

 

Да намерим правилата на свободата на словото. Във виталното пространството на душата няма Всеобща декларация за правата на човека на Организация на обединените нации (ООН). Фундаментално основание е, че когато авторитетът на свободата обрича “правосъдието”, то трябва да е безпристрастно. Свързваща роля между свобода и слово играят каноните в духовното. Според библейското тълкуване думата “канон” означавала най-напред прав прът, а по-късно – правило или мерило, чрез което да се мери правотата на мнения и дела. В същото значение “канон” се е употребявала и от гръцките отци. 

 

Само преди седмици в най-голямата по територия държава в света – Русия свободата на словото беше осквернена. “Духовният реализъм” на трите момичета от пънк групата Pussy Riot еманципира затворения човешки прототип. Мисленето и демонстрациите на различни хора по света, подкрепящи рускините, сякаш се опитаха да зададат на човечеството въпроси, които са го вълнували векове. 

 

Съдът отреди две години затвор заради пародията с пеене на анти-Путин „молитва“ в храма „Христос Спасител“ в Москва срещу Pussy Riot. Ако погледнем съда не като институция, а през призмата на антирелигиозното деяние според законите в Руската федерация. То стратегически съдът се превръща в средство, с което са си служили владетелите в Европа през XVI-XVII. век. С помощта на църквата са управлявали обществените слоеве и буржоазията. Този период е известен като Просвещението. Но невралгичната точка е, че в сегашния случай управлението не се получава с интелектуална мощ. Тогава се питаме къде стои духовността, след като законодателството й посяга. Църквата отстранява духовното на човека с груби спъвания и удари в кокалчетата. А не е ли там мястото, където човек остава сам със себе си и с Бог и може да даде гласност на мислите и думите си… Нарушено право на свобода на словото и мнението.

 

Из „Духовните закони” на американския мислител и писател Ралф Уолдо Емерсън преоткриваме великото в душата си: „Онова, което сърцето ти смята за велико, е наистина велико. Онова ударение, което поставя душата, е винаги правилно.“ Свободата на словото е онази гражданска свобода, която контролира любовта в душата. Можем да кажем, че дори материалното осиромашване на човека не предполага да го спре да преоткрива любовта в душата си. 

 

Точно след Светата божествена литургия на Голяма Богородица, отслужена в катедралния храм „Свето Успение Богородично“ в Пловдив, митрополит Николай се обяви против сурогатното майчинство и съжителството без брак. Християните в този ден – 15 август почитат смъртта на Божията майка. И изведнъж митрополитът се явява и казва, че съжителството без брак е имотна сделка и пъклено дело. Нека пренасочим свободата на словото на българския духовник към българската народпсихология. Да отбележим парадоксите в характера на българина, но преди това по неписано правило вулгарният език използва да руши духовната действителност поетапно. Съобразяването, конформизмът и нагаждането се отнасят до скъпоценните човешки ценности за оцеляване. Похотливо би звучало оцеляването днес на духовното в църквите на България. Но нихилизмът и предателството като илюзия на оцеляването водят неуравновесеното изказване, т.е. словото деградира в липсата на лично достойнство. Тук няма да говорим дори за национално… И какво се получава: позната схема с няколко предусловия – човекът ругае църковния глас на отчето заради неподчинение. Волската търпеливост на българина не си комуникира със словото му, защото духовното няма себестойност, изразена в пари. Поне за обикновения мирянин духовното не означава материалното. А за отчето и неговата ненарушена свобода на споделяне мълвите се носят изпод халището…

 

Духовният реализъм все ни праща много поздрави – далече ли е от нас, но заради кого. “Хуманистичният стремеж” на “пловдивския свещеник” Николай за сурогатното майчинство може би ни продумва за достоен живот без насилие и деспотизъм. Изгуби се, потуши се, оскверни се това духовно пространство на миряните, че църковният водач да посочва душевността на нерепродуктивния българин пред камери и микрофони. 

 

Реалността флиртура с църквата с “лошокачествен материал” и свободата на словото бива използвана веднага, а иначе въобще не съществува в България, щом митрополитът се появи в национален ефир. Лошокачественият материал невинаги е ръчен “Ролекс”. Но когато влезеш в Божия храм и изречеш, че предпочиташ тежки държавни софри, скъпи часовници и бързи коли. Няма как да стане този сценарий, тогава свободата на словото изисква забрана.

 

По пътя към спасението няма да отекне нечут гласът на греха. Дори на сцената, а тя може да е църквата, глупостта няма да надделее над греха. Няколко пъти използвах наречието “няма” – дали по принуда, дали по необходимост… Духовността и душевността на съвременния българин трябва да се слеят в църквата. И ако животът се окаже недостатъчен, то този възпроизводствен процес трябва да продължи… Чрез думите, езика и словото комбинацията от неподходящи действителности може да се преодолее. Свободата е първообраз на вярата, първо качество на хуманния човек. Но ако се позволи свободата на словото да бъде образ на мистифицираното безумие, то тогава словото ще стори грях след грях. “Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха” (Рим 5:12).

{jcomments on}