Духовен реализъм – старите и новите ценности

2012-та година е. Живеем във време на човешко озлобление и абдикиране от моралните и духовни ценности. Следващите поколения все повече губят възможността да имат допир до „нормално” поведение, на което да подражават.

Днешния свят предлага огромно изобилие от отрицателни примери на поведение. Но още по страшното, е че налага масово мнение, че е „правилният” начин на мислене, че е „правилният” път и „правилната” посока.

Винаги, когато се замисля за днешните млади хора и „ценностите”, на които държат (а напоследък все по-често се замислям) си спомням великия Ботев и неговото: „…свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита, „богат е” казва, пък го не пита – колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтара Бога измамил… а ум човешки да окове в окови тежки…”

Не минава и ден без да стана свидетел на морално падение и низки страсти. Дори понякога си мисля: „Аз ли не съм на ред, че почти всичко около мен ми се струва ненормално?” Но после благодаря на Бога, че съм само страничен наблюдател, а не участник. Като млад човек, на когото му предстои да отгледа поколение и да възпитава следващите поколения, като педагог, понякога ме хваща страх дали ще успея да опазя непокварената детска психика от пагубното влияние, което е буквално навсякъде.

Преди години се сблъсках с една мисъл на Паскал: „Загрижеността на човека към малките неща и безразличието му към важните е странно извращение на природата” – и като че ли тя постоянно ме преследва и се уверявам в истинноста й отново и отново. Приоритетите на болшинството са зле подредени в посока материализъм, егоизъм и т.н.

Понякога се питам дали няма да бъда „странна картина” в очите на другите със своето „различно от масовото” поведение и мислене, но си отговорям, че не трябва да ме интересува мнението на хора, изгубили преценка за добро и зло, правилно и грешно. Ако не успеем да им помогнем да намерят пътя, то поне можем да предпазим себе си от тяхното влияние. Трябва да ни интересува само мнението на хора, запазили морала си, духовните християнски ценности и дори детската си наивност – като съмишленици и корективи. Само общуването в такава среда може да те спаси от душевно и емоционално изгаряне – да бъде като оазис сред пустошта от изгорените душевно тела на само материално съществувущи хора.

Смятам, вярвам, че не съществуваме само тук и сега – само материално; има и духовна реалност. Физическите ни нужди не са единственото и най-важното, за което да се грижим. Душевността ни също има нужда от грижи и смятам, че точно тези грижи са в състояние да ни спасят от ежедневните напрегнати мисли, отдалечаващи ни от душевното блаженство, което е всъщност блаженството, към което трябва да се стремим.

Дори понякога да се чувстваме самотно, заобиколени от злоба, завист и морално падение, ни спасява мисълта и вярата, че до всяко добро същество има поне още едно.

 {jcomments on}