Духовният реализъм или християнинът и светът около него

В кое време живеем, вероятно можем да видим най-добре отстрани, особено след като то отмине и даде шанс да бъде оценено. Докато сме вътре в него обаче, претърпяваме незабавните му последствия. Вероятно всеки ще потвърди, че се намираме в нелек период, обусловен от икономически и политически кризи, от трудности на лично ниво и от липса на духовен реализъм.

 

„Нищо ново под слънцето” – ще възкликне някой заедно с Проповедника и ще подмине темата като нескончаема и безсмислена. Но дали наистина е безпредметно да разгледаме този въпрос в забързаното ежедневие, насред превратностите на делника и бремето заради хляба?

 

Преди всичко, нека си кажем какво ще да е това, духовен реализъм. Дали не е прозорливостта на духа ни за неща, които не се виждат с просто око в материалния свят? Дали не отворените ни уши за викове или нашепване, които никой друг не чува, доловими само за онези, които познават Спасителя някак по-отблизо? Наистина, съществува действителност, за която сетива имат немного хора, и те са сред тези, на чиито сърца Той е почукал и е получил покана за целия им престой на тази планета.

 

(На мен ми се струва, че всичко започва от там.) 

 

А каква ще е тази тайнствена реалност, за която знаят малцина? Някакъв заговор? Невидим план на тайно общество, конспирация? Всъщност не; по-просто е. Съществуват духовен свят и духовни закони, невинаги очевидни, но винаги налице. Не само осъзнаването на тази истина, но просветеността, движенето в и съобразяването с нея аз бих нарекла духовен реализъм.

 

Ако това е дефиницията, която ми се струва най-близка и най-възможна за „вербализиране”, то е важно и какъв е практическият израз на това понятие. Нека си послужа с друга словесна форма (така логично за моето същество произтичаща от светите Евангелия), за да го обобщя. Това е… да имаш културата на Третото Небе. „Културата на Третото Небе” е всичко записано в Светото Писание, което не е плод на човешки традиции или епохални характеристики, а идва от Горе, касае нашия живот и особено реакциите ни. И ето какво е то.

 

Това е любовта към Господа с цялото сърце, ум и душа, както и себе си, и другия човек. (Отделен е въпросът, че настоящото време диктува егоизъм и незаинтересованост.) 

 

Това е безпогрешната яснота кой е Христос и следването Му по възможно най-неподправения начин (защото нали точно това е „християнин”), знанието какво означава това, какво човек губи и какво печели. (Нищо, че останалите хора масово предпочитат йога, фън-шуй, занимаване с прераждане, хороскопи и практики на Ню Ейдж или съветване с гледачки и решаване на проблемите с магии, весене и леене на куршум.) 

 

Това е знаенето ти кой си, откъде идваш и накъде отиваш. 

 

Както и достатъчно добрата информираност и действителното запознаване с представата за истинския враг на душата ни, кой е той и какви са целите и плановете му за света и хората изобщо, както и конкретно за теб и твоя живот. Както и как да му се противопоставя човек. (Въпреки че повечето ни познати ще кажат, че може би има някакъв бог, но дявол – едва ли. Както беше казал някой, това е и най-красивата измежду лъжите на сатана: да убеди хората, че не съществува.)

 

Оттам произтичат и всички останали аспекти на духовния реализъм. Ако човек е духовно просветен, няма да се заблуждава за последиците от практикуването на окултизъм например. Или на ислям, на източни или на всякакви други религии. Няма да е непросветен за прилагането в работа и бизнес, в междуроднински или други отношения и във всяка област на нечестни методи, включващи лъжа, кражба или убийство под една или друга форма. Това са прийомите на онзи враг, в чиито ръце, ако човек е запознат, не иска да живее. В същото време ще е достатъчно съглàсен, че злото се побеждава единствено с добро. 

 

Животът е толкова многолик, но считам за важно да бъдат отбелязани още няколко неща. Духовният реалист не смята, че щом Бог е милостив, всичко е позволено, всичко ще прости. Знае, че съгрешаването е дотам сериозно нещо, че влачи след себе си промяна, отдалечаване от Бога и закоравяване. Както и че погиването е най-голямото зло, което може да се случи някому. А да погине някой според Светото Писание е да не повярва в Божия Син Исус Христос, да не Му поиска прошка за греховете си или да повярва, но да живее просто така, както си иска.

 

Още нещо включва просветеността за духовните неща. От една страна копнеж към живота, угоден на Бога – но непостижим със собствени средства и сили, а отново с помощта на Бог Светия Дух. От друга – стремеж да помогне и на други да намерят Вечния Живот. Това много малко християни осъзнават, а още по-малко практикуват на фона на заслепението, което „князът на този свят” прожектира в умовете. Този стремеж идва заедно с осъзнаването, че лекът за греха е искрено покаяние пред Бога и промяна на стила на живеене – и никога просто добри инициативи и проекти, църковни обреди, обичаи. Нещо така дълбоко залегнало в „християнството” на българския народ.

 

В този ред на мисли намирам, че и днес има светци – такива, чиито сърца са видими за Бога и чиито дела невинаги са познати на всички, но са направили (добрата) разлика в нечий живот, и в своя, и в чужд. В края на краищата и светците, които толкова много православни вярващи днес почитат, някога не са били канонизирани… Но да си светец е много повече, отколкото личи отвън, защото това преди всичко е вътрешно състояние, отношение, правота на мотивите, чистота. Много често обаче мотивът и намерението е едно, а резултатът друго… От сърцето са волята, кроежите, желанията, плановете. А делата са само външен израз, в който обаче може да се намесят и други фактори. Затова много пъти постъпките на лицемерите и интригантите изглеждат великолепно и в някои чифтове очи те стават добрите герои. Затова и в онова, което един съвременен светия с чисто сърце копнее, може да сгреши и да падне от липса на мъдрост, на правилно, реалистично виждане – или след намеса на противника, за когото споменах… В такъв случай много гласове ще кажат отстрани: „Видя ли се, нали си вярващ! А виж какви неща вършиш…”

 

По тази причина мисля, че друго, което би направило впечатление на човек, изпълнен с Божията прозорливост и просветление, е, че за да стане духовен реалист, се иска време. Това е процес. Нужно е самият Бог да ни съдейства и да ни научи на това. Няма държавно устройство, социална система или политическа доктрина, които да способстват за това. Напротив, историята показва, че колкото по-противна на Бога е действителността, в която християните живеят, колкото повече се забранява вярата и се преследва истината, толкова повече те се приближават към Христос, отрезвяват и заприличват на Него. Ако и това да им струва живота. Ясно е за повечето вярващи, че никой никога не е обещавал на Земята да тънат в разкош, изобилие, сигурност или неприкосновеност. От друга страна сме свидетели как в днешния свят някои християни са обект на преследване и омраза, а на други се опитват да пречупят вярата, като ги купят с материални облаги и обещания за добруване на тази планета. Вярното е само едно: дори и да минем през лишения от лукс и липса на някаква себереализация или пък през големи скърби и страдания, най-важното от всичко е да наследим вечния живот, за който се надяваме.

 

В опит правдоподобно да си изградя представа за вечността, разчитайки на Божия Дух да ми открие как, сравнявам времето на тукашното пребиваване и на двата „свята”, в един от които след това нашите души живеят. Може би прилича на вътреутробното ни развитие, което трае в оптималния случай 9 месеца, и десетилетията, които следват. И си казвам, че от позицията на зрелия човек, който вече съм, няма никакво значение дали съм напуснала майчиния организъм в началото, в средата, в края на деветия месец на бременността или 60 дена по-рано. Акцентът е върху последващия доста дълъг период, или живота ми. Той е достатъчно голям, та нямам спомен за онова начало, а и не се нуждая да знам как съм преминала онези около 270 дни. Дали съм си смучела палеца, дали съм реагирала на шумове, танцувала в корема на мама, или пък съм спяла повече – това е минало, което никак не ме вълнува. Затова пък е важно днес къде съм, коя съм, какво правя и докъде ще стигна. На нещо подобно ми се струва, че е удачно да оприлича земното ни пътуване с вечността след това – защото не мога да ги сравня с нищо друго. Човешкият ми ум е твърде недостатъчен и необлагодетелстван по отношение схващането, проумяването на онези огромни пропорции между безкрайното пребиваване и скромния ми житейски опит от около три десетилетия и половина. В този смисъл не е от такава същественост дали за мен този живот ще трае 50, 69, 84 години, дали е бил пълен с гонения, глад и лишения, или с мир и удовлетворение; а къде ще се озова после. Защото се оказва, че това е най-големият измежду екзистенциалните въпроси на всички личности и времена, а за да отговори някой, би трябвало да е събуден за Божиите работи.

 

А мястото, на което искам да пристигна, би определило и пътуването ми до там. Ако нищо не замъгли тази моя представа, то мисля, че ще съм духовен реалист.

 

По пътя към заключението ще преразкажа примера на един светия, познат на аудиторията като преп. Ефрем Сирин. Докато той служел на Бога, една жена силно желаела да има връзка с него. Тогава той я поканил тогава да идат на площада. Това силно я смутило, защото тя искала да остане в тайна. Противопоставила се, тъй като предпочитала да е насаме с него. А той отговорил: „Теб те е грижа, че хората ще те видят. А ако е в тайно, Бог няма ли да види? Редно да се срамуваш от Него, който знае и най-съкровеното в човека!” След тази случка, утвърдена в покаянието от преподобния, и тя станала монахиня. Това още веднъж ми проговори: духовният реализъм не само е полезен, рядко срещан, важен и нарастващ в човека, но е и заразителен. Той има свойството да отрезвява!

 

И най-накрая, искам да подчертая, че се нуждаем от духовен реализъм и в днешно време – впрочем, особено в днешното време, когато да избере човек да следва Христос е лукс, докато останалите следват себе си, врага си или други идоли. Затова си позволявам да намеря стихове от Светото Писание и дам на Него последната дума в моите размисли. Това е част от писмо на ап. Павел, която много ми прилича на инструкции или по-скоро на начина как да станем духовно прозорливи – и желателно, и напълно достижимо състояние чрез Онзи, Който е Пътят, Истината и Животът:

 

„Ето защо и аз, като чух за вашата вяра в Христа Иисуса и за любовта към всички светии, не преставам да благодаря на Бога за вас, като ви споменувам в молитвите си, щото Бог на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на славата, да ви даде дух на премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, та да познаете в що се състои надеждата на тия, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите и колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тая сила Той действува в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко.” (Нов завет, посл. към Ефесяните, гл. 1, ст. 15-23.)

{jcomments on}