Духовният реализъм и неговите измерения

Странно нещо е човекът! Свикнал е да получава всичко даром и като че ли не осъзнава, че трябва да се бори за онова, за което мечтае. Вярваме ли или не, всички ние порастваме бързо и едновременно с това се променяме неусетно. Толкова неочаквано дори и за самите нас се влюбваме, като дори и не подозираме колко бързо се случва всичко това. 

Изведнъж биваме докоснати от това магично чувство, като преди това не сме осъзнавали, че на този свят няма човек, който да не е подвластен на святото и истинско чувство, наречено любов. И именно сърцето ни е онова тайно разковниче, което крие вътре в себе си както болката, така и радостта ни. Съвременните хора постоянно се опитват да намерят нещо много ценно, но не осъзнават, че носят най-голямото съкровище у себе си. Веднъж попитали един човек кое е най-ценното, което притежава и той съвсем естествено отговорил – “Семейството”. Попитали друг, който казал: – “Ръцете, защото с тях изкарвам прехраната си”. Дошъл ред и на последния, който на свой ред отвърнал: – “Сърцето”. Този отговор смаял останалите и започнали да му се надсмиват. Но те се оказали неспособни да разберат смисъла на думите му. Сърцето е най-ценно, тъй като е изворът на всички чувства, контролирани от разума. Чрез него ние чувстваме и цял живот търсим любовта. В него се таи онази неразгадаема магия, която е сред малкото истински неща на този свят. Затова много вярно звучат думите на лисицата, отправени към Малкия принц: “Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите!” Често зад хубавата опаковка се крие измамна същност. Затова е нужно човек да обича със сърцето си, а не с очите, защото то никога няма да го подведе.

 

Всичко онова, което съхранява сърцето ни, е истинско, подобно на любовта. В него са съсредоточени разумът и чувствата ни, а също така и нашата религиозна принадлежност, защото според Климент Александрийски “Бог е сърцето на света”. Така всеки един от нас носи Божията сила в сърцето си, а тя го контролира, казва му кога да спре, насърчава го да не се предава пред поредната житейска трудност. Освен любовта в сърцето на всеки един от нас има място и за неговото религиозно вярване. Вярата е онази тайнствена сила, която ни съхранява, която крепи духа ни, която непрекъснато ни подпомага по пътищата, по които сме поели. Човек носи вярата в сърцето си, защото има нуждата да вярва в нещо, има нуждата от нещо, чрез което да се бори със злото, заобикалящо ни от всички страни. Вярата ни съпътства навсякъде. Каквото и да правим, непрекъснато търсим спасението, но не само за себе си, а и за близките си. Често мечтаем, копнеем нещо да ни се случи, а всъщност Господ ни дава не онова, което искаме, а онова, от което наистина имаме нужда, защото само Той има силата да прецени кому какво е редно да получи. 

 

Но сърцето се свързва и с огнената сила, с тази която може да ни накара да се влюбим до полуда, без да осъзнаем как се е случило всичко това, в тази, която ни изпепелява от страст, в тази, която спира дъха ни, в тази, която не ни дава покой. Колкото и силни да сме, често биваме изпепелени от страст и най-важното – не можем да си обясним как за толкова кратко време сме се оказали в мрежите на любовта. 

 

Сърцето ни на пръв поглед е толкова малко, а в него има място за толкова много неща. Освен любов в него се крие и силата на милосърдието, а именно то ни подтиква да помогнем на ближния, да подадем ръка на изпадналия в беда. И всичко това бива диктувано от онзи вътрешен глас, който непрестанно ни напътства. И сред всички онези сили, които са в своеобразна борба за надмощие, има една, която доминира над останалите. Това е любовта. Тя изразява обичта към ближния и същевременно обичта ни към Бог. Любовта има пречистваща и облагородяваща сила. Само за миг ни превръща в коренно променени хора, кара ни да мечтаем, да чакаме с нетърпение утрешния ден. Самият апостол Павел казва: „И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов, но най-голяма от тях е любовта”(I Коринтяни 13:13).

 

Любовта освен плътско има и друго измерение. Всеки един от нас трябва да влага любов в онова, с което се занимава, защото така постига вътрешно удовлетворение, а освен това трудът го облагородява. 

 

В сърцето се заражда онова толкова истинско любовно чувство, което придава нов смисъл на живота ни, защото: ”Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.’’ (1 Коринтяни 13:4-7). Именно в него се поражда милосърдието и всичко онова, което контролира нашия жизнен път. А именно то ни учи да подадем ръка на ближния, да мислим за себе си, но да не забравяме и другите като нас.

 

Но сърцето ни изпълнява и друга роля. През него преминава кръвта ни, а хората са казали, че “кръвта вода не става”. Тя носи нашето минало, настояще и бъдеще. Ако сърцето ни спре да бие, ние умираме, като остава споменът за нас и любовта на близките ни, която е истинска, неповторима, чиста и затова е вечна. Само тя има тази неповторима сила – облагородява ни, превръща ни в търпеливи, чисти, опрощаващи, верни, жертвоготовни и всеотдайни. Никой не престава да обича, независимо дали е стар или млад. Цялата обич е в сърцето ни, което пазим и се стремим никога да не бъде наранявано, защото в противен случай раните заздравяват трудно, а у нас остава болезненият спомен за преживяното.

 

В сърцето ни е съсредоточена и още една тайнствена сила и това е силата на опрощението. Един човек може да обича истински през целия си живот, а за това несъмнено е нужна чиста и искрена обич, но същевременно той трябва и да прощава, защото който обича, прощава, а и самият Достоевски е казал: «Човешко е да се греши, божествено – да се прощава». Така стигаме до въпроса кои са днешните светци? Това са всички онези хора, които живеят своя собствен живот, без да нараняват себе си и останалите. Само тях бихме могли да определим като светци. 

 

В сърцето ни има място за всичко. В него са любовта, милосърдието, страстта, надеждата, болката, радостта, майчината обич, а всички тези сили съпътстват живота ни от първото вдишване до последния ни дъх. Именно заради това са и толкова ценни за нас. 

 

Но след като в сърцето ни има всичко, то е ясно защо трябва да го пазим толкова много. Но въпросът е от какво да го пазим? Сърцето ни трябва да бъде пазено от злобата, завистта, лицемерието, а те са пороците, които преследват всички нас и то ежедневно. Важно е да знаем, че по никакъв начин не трябва да позволяваме злото да навлезе в душата ни. Така вярва ли ни се или не, е нужно да се стремим да избягаме от изкушенията, на които биваме подлагани ден след ден, защото човешкото око е ненаситно, душата е като огромна бездна, която иска още и още, а сърцето се раздвоява между редното и нередното, позволеното и непозволеното. 

 

И пак се връщам на въпроса за човека и истинската му същност. Осъзнавам колко сме различни, макар на пръв поглед да изглеждаме еднакви. Хората са така устроени, че в трудни моменти винаги се молят на Бог. За тях Той е спасението… Ние осъзнаваме, че е навсякъде около нас, стига да се замислим над това и да се опитаме да го открием. Тежко е да изкачваш върхове, без да поглеждаш надолу към бездната. Така е и трудно да живееш, пазейки се от греха. Колкото по-нависоко се изкачваш, толкова по-ясно осъзнаваш, че има и друг свят, за който не си подозирал. До него ще стигнеш, ако вникнеш в Божието слово. Веднъж достигнал до сърцето ни, Бог ни разкрива на колко чудеса е способна любовта и душата ни е сякаш друга. Поемаме по един нелесен, но спасителен път. Именно той ще ни отведе до Царството Божие, където е и Спасението. Тогава ще надмогнем всичките си страхове и ще стигнем до прозрението. Не някой друг, а самите ние трябва да намерим пътя дотам. Няма да е лесно, но със сигурност си заслужава. Това са различните измерения на духовния реализъм в XXI век! 

{jcomments on}